Александър Дюма
Колието на кралицата (11)

11.
Швейцарското езеро

Всеки познаваше това правоъгълно езеро, синкаво-зелено, с преливащ блясък на цветовете през топлия сезон, бяло и неравно през зимата, което и днес се нарича Швейцарското езеро. Алеята от липи радостно протягаше към слънцето зачервени ръце, обграждаше всеки бряг на плитката вода. Тази алея бе изпълнена с посетители от всички социални слоеве и от всички възрасти, които отиваха там да се насладят на зрелището, което представяха шейните и кънкьорите.

Тоалетите на жените предлагаха палава бъркотия от малко смущаващия лукс на стария дворец и малко своенравната свобода на новата мода. Високите прически, креповете, прикриващи млади чела, шапките — повечето от плат, кожените манта и широките дипли на копринените рокли в съчетание с червените фракове, небесносините рединготи, жълтите ливреи, бомбастичните дълги бели рединготи създаваха наистина забавна пъстрота.

Понякога над множеството излиташе възторжен вик. Това означаваше, че Сен Жорж, дръзкият кънкьор, е описал толкова съвършен кръг, че измервайки го, един геометър не би открил дори една забележима грешка.

По бреговете на езерото се струпваха толкова много зрители, че се стопляха от съприкосновението помежду си, а погледнати отдалеч, изглеждаха като изпъстрен килим, над който се разстила пара, образувана от дишането и скована от студа. Самото езеро, превърнато в плътно ледено огледало, представляваше много разнообразна гледка и преди всичко много подвижна.

Една от шейните летеше по леда с три огромни кучета, впрегнати като руска тройка, облечени с парадни наметала с гербове, с глави, украсени с развяващи се пера, и наподобяващи онези химерични животни от дяволиите на Кало или вълшебствата на Гоя.

Господарят им, Дьо Лозюн, лениво отпуснат в шейната, натъпкана с тигрови кожи, се наклони настрани, за да диша спокойно, което не би му било възможно, ако следваше посоката на вятъра.

Тук-там други шейни с непретенциозен вид се стремяха към уединяване. Маскирана дама — без съмнение поради студа — се качи в една от тези шейни, а красив кънкьор с официален кадифен плащ, обшит със златни ширити, се надвеси над облегалото, за да даде по-силен тласък на шейната, която едновременно и тласкаше, и управляваше.

Маскираната дама и кънкьорът с кадифеното наметало си размениха по някоя дума отблизо и никой не би могъл да ги порицае за тайна среща, уредена под небесния свод, пред очите на целия Версай. Каквото си казаха, то не засягаше другите, щом ги виждаха, но какво означаваше това, че ги виждаха, щом като не ги чуваха.

Очевидно сред целия този свят те живееха един уединен живот, преминаваха през тълпата като две прелетни птици: къде отиваха в този неизвестен мир, който всяка душа търси и който се нарича щастие.

Изведнъж посред тези силфове, които се пързаляха много повече, отколкото ходеха, настъпи голямо раздвижване, вдигна се голяма врява. Това бе така, защото току-що на брега на Швейцарското езеро се появи кралицата. И я познаха. И се канеха да й направят място, когато тя с ръка даде знак всички да останат по местата си. Проехтя вик: „Да живее кралицата!“ После, окуражени от разрешението, кънкьорите и водачите на шейните образуваха бързо, сякаш наелектризирани, голям кръг около мястото, където августейшата посетителка спря. Вниманието се съсредоточи върху нея. Мъжете се приближаваха с умели маневри, жените се отправяха с дълбока почтителност, накрая всеки намери начин почти да се смеси с групите от благородници и висши офицери, които идваха да се поклонят на кралицата.

Сред най-важните лица, които публиката забеляза, имаше едно изключително забележително: то, вместо да следва общия импулс и да застане пред кралицата, напротив, като огледа тоалета и антуража й, слезе от шейната, тръгна по една алея и изчезна с хората от свитата си. Граф Д’Артоа, който се числеше към групата на най-елегантните и най-грациозни кънкьори, не бе от последните, прекосили разстоянието, делящо го от кралицата. После, целувайки й ръка, каза:

— Вижте как нашият брат, господин Дьо Прованс, ви избягва.

Изричайки тези думи, той посочи с пръст кралското височество, което с широки крачки вървеше през заскрежената гора, за да открие каретата си по заобиколен път.

— Не иска да му правя забележки — каза кралицата.

— Охо, що се отнася до забележките, които очаква — напротив, съвсем не поради това се бои от вас.

— От съвестта си тогава — каза весело кралицата.

— От друго нещо, сестро. Научил е, че Дьо Сюфрен, прославеният победител, трябва да пристигне тази вечер, и тъй като вестта е важна, иска вие да не я узнаете.

Кралицата видя около себе си няколко любопитни, които просто не можеха да не чуят думите на девера й.

— Господин Дьо Таверне — каза тя, — бъдете така добър да се заемете с шейната ми, моля ви, и ако баща ви е тук, целунете го от мен, освобождавам ви за петнадесет минути.

Младият мъж се поклони и прекоси тълпата, за да изпълни нареждането на кралицата. Тълпата също бе разбрала: тя имаше удивителен инстинкт, разширяваше обръча и така кралицата и граф Д’Артоа се почувстваха по-удобно.

— Братко — запита тогава кралицата, — обяснете ми, моля ви, какво печели моят брат, като не ми съобщава за пристигането на Дьо Сюфрен?

— О, сестро, възможно ли е вие, жена, кралица и неприятел, да не схващате веднага намеренията на този хитър политик? Господин Дьо Сюфрен пристига и никой в двореца не знае за това. Господин Дьо Сюфрен е героят на Индийските морета и следователно има право на блестящ прием във Версай. И тъй, господин Дьо Сюфрен се завръща, кралят пренебрегва пристигането му, без всъщност да е знаел за него, както и вие, сестро. В това време господин Дьо Прованс, който знае за пристигането на господин Дьо Сюфрен, именно той, Дьо Прованс, приема моряка, усмихва му се, ласкае го, написва му цяло четиристишие и покрай героя на Индия самият той става герой на Франция.

— Ясно — каза кралицата.

— Ей, Богу! — добави графът.

— Забравяте само една точка, скъпи ми вестникарю.

— Коя?

— Как сте узнали за целия този добър проект на нашия брат и девер?

— Как съм узнал? Както знам всичко, което той прави. Много просто: тъй като забелязах, че господин Дьо Прованс се старае да узнае всичко, каквото правя, аз от своя страна наех хора, които ми разказват всичко, което той прави. О, това може да ми бъде полезно, а и на вас също, сестро.

— Благодаря ви за съдружието, братко, ами кралят?

— Кралят всъщност е предупреден.

— От вас?

— О, не! От своя министър на флотата, когото му изпратих. Всичко това не ме засяга, разбирате, аз съм прекалено вятърничав, прекалено разточителен, прекалено луд, за да се занимавам с такива важни неща.

— И министърът на флотата, и той ли не знаеше за пристигането на Дьо Сюфрен във Франция?

— Ех, Боже мой! Скъпа сестро, та вие познавате доста министри, нали, от четиринадесет години насам, откакто сте или дофина, или кралица на Франция, как така да не знаете, че тези господа все не научават важните неща. Е, добре, аз предупредих министъра на флотата и той е ентусиазиран.

— Уверена съм.

— Разбирате, скъпа сестро, това е човек, който ще ми бъде признателен цял живот, аз имам нужда именно от неговата признателност.

— За какво?

— За да сключа един заем.

— Охо! — възкликна кралицата засмяна. — Ето че в моите очи разваляте доброто си дело.

— Сестро, вие навярно имате нужда от пари, имате честната ми дума на син на Франция, ще ви предоставя половината от сумата, която ще получа! — каза с важен вид граф Д’Артоа.

— О, братко! — извика Мария-Антоанета. — Внимавайте! Благодаря на Бога, от нищо не се нуждая в момента!

— Ехе, не чакайте прекалено дълго, за да поискате обещаното, скъпа сестро.

— Това пък защо?

— Защото, ако чакате прекалено дълго, аз няма да бъда в състояние да удържа обещанието си.

— Е, добре де! В такъв случай аз също ще се уредя, като разкрия някоя държавна тайна.

— Сестро, ще се простудите — каза принцът, — страните ви посиняват, предупреждавам ви.

— Ето го и господин Дьо Таверне, който се завръща с шейната ми.

— Тогава вие повече нямате нужда от мен.

— Не.

— В такъв случай изгонете ме, моля ви.

— Защо? Да не би случайно да си въобразявате, че ме притеснявате с нещо, така ли?

— Не, точно обратното — аз се нуждая от свободата си.

— Сбогом тогава.

— Довиждане, скъпа сестро.

— Докога?

— До довечера.

— Какво впрочем има тази вечер?

— Няма, но ще има.

— И тъй, какво?

— Ами много свят на кралската забава.

— Защо?

— Защото министърът ще доведе тази вечер Дьо Сюфрен.

— Много добре, до довечера тогава.

При тези думи младият принц се поклони на снаха си с онази очарователна вежливост, която му бе вродена, и изчезна в навалицата.

Таверне-баща бе проследил с очи сина си, когато се отдалечаваше от кралицата, за да се заеме с шейната.

Но скоро зоркият му поглед се бе върнал върху кралицата. Този оживен разговор на кралицата с девера й го поразтревожи, защото той прекъсваше онази фамилиарност, засвидетелствана преди малко от кралицата към сина му.

Той само му махна приятелски. Филип привършваше необходимата подготовка за тръгване на шейната и както му бе разпоредила кралицата, пожела да отиде да целуне баща си, когото не бе прегръщал от десет години, но той го отпрати, махайки с ръка:

— По-късно, по-късно, след като изпълниш задълженията си, ще поговорим.

Филип се отдалечи и баронът с радост видя, че господин Д’Артоа бе освободен от кралицата.

Тя се настани в шейната, накара и Андре да се качи при нея и тъй като се появиха двама едри хайдуци^[1], за да бутат шейната, каза:

— Не, не, съвсем не искам по този начин. Вие не карате ли кънки, господин Дьо Таверне?

— Моля да ме извините, госпожо — започна Филип.

— Дайте кънки на господин рицаря — заповяда кралицата. После добави: — Не знам какво ми подсказва, че карате кънки така добре, както и Сен Жорж.

— Някога Филип караше кънки много елегантно — каза Андре.

— И сега нямате съперник, нали, господин Дьо Таверне?

— Госпожо, след като Ваше превъзходителство има такова доверие в мен, аз ще направя всичко най-добро, на което съм способен.

Изричайки тези думи, Филип вече си бе поставил кънки, наточени като бръснач. Застана зад шейната, побутна я с една ръка и пързалянето започна. Тогава видяха рядко зрелище.

Сен Жорж, кралят на гимнастиците, Сен Жорж, елегантният мулат, нашумелият мъж, недостижим в изпълнението на всякакви физически упражнения, Сен Жорж откри съперник в този млад мъж, който дръзна да му се изпречи на пътя.

След малко той се втурна в полет около шейната на кралицата с такива вежливи реверанси, изпълнени с толкова чар, реверанси, каквито върху паркета на Версай никой снажен придворен измежду най-пленителните не бе правил; описваше около шейната най-точните и най-бързи кръгове, нанизвайки поредица от пръстени, чудесно свързани един с друг по такъв начин, че всяка нова дъга винаги предшестваше идването на шейната, която го изоставяше, след което с мощен тласък наваксваше, движейки се по елипса, това, което беше пропуснал.

Никой дори с поглед не можеше да следва това движение, без да бъде зашеметен, обаян, възхитен.

Тогава, предизвикан, Филип, започна игра, изпълнена с много дързост; тласна шейната с такава страхотна бързина, че два пъти Сен Жорж вместо пред нея направи своя кръг зад нея и тъй като скоростта на шейната караше много хора да крещят от уплаха, а виковете можеха да уплашат кралицата, Филип попита:

— Ако Ваше величество пожелае, ще спра или най-малкото ще намаля хода.

— О-о, не, не! — извика кралицата с онази необуздана страст, която влагаше както в работата, така и в удоволствията си. — Не, не се страхувам, по-бързо, ако можете, рицарю, по-бързо!

— Толкова по-добре, благодаря за позволението, госпожо, здраво ви държа, разчитайте на мен.

И яката му ръка отново се вкопчи в триъгълника на облегалото, но от рязкото движение шейната се олюля. Сякаш всеки миг щеше да я вдигне върху изправените си ръце.

Тогава, подпирайки се и с другата си ръка — усилие, което до момента бе пренебрегвал — той увлече шейната като играчка в стоманените си ръце.

От този момент нататък пресичаше всеки кръг на Сен Жорж с още по-големи кръгове, така че шейната кръжеше и се превърташе обратно по цялата си дължина така, както Сен Жорж върху обикновените си подметки набраздяваше леда. Въпреки обема си, въпреки теглото си, въпреки пространството шейната на кралицата се бе превърнала в кънки; тя оживяваше, тя летеше, въртеше се като танцьор.

Сен Жорж, по-грациозен, по-изискан, по-точен на завоите, скоро започна да се безпокои. Пързаляше се вече час. Филип, виждайки го целия в пот, забелязвайки напрежението на треперещите мускули на краката му, реши да го победи с умора.

Промени хода и като се отказа от кръговете, които го затрудняваха да повдига всеки път шейната, тласна екипажа направо пред себе си.

Шейната се понесе по-бързо от стрела.

Сен Жорж с един-единствен удар с крак го бе настигнал, но Филип улови момента, когато следващият импулс удвоява силата на първия, именно тогава той тласна шейната по непокътнатия лед и това стана така стремително, че изостана зад нея.

Сен Жорж се хвърли да догони шейната, но тогава Филип, като съсредоточи силите си, така изящно се плъзна върху извивката на кънката и премина пред Сен Жорж, че постави двете си ръце на шейната, после с Херкулесово движение рязко я обърна и я тласна в обратна посока, а в това време Сен Жорж, повлечен от последното си усилие, не можейки да се удържи и откъснат на недостижима дистанция, се оказа напълно изпреварен.

Въздухът прокънтя от такива възторжени викове, че Филип се изчерви от притеснение.

Но бе много изненадан, когато кралицата, след като сама бе изръкопляскала, се обърна към него и в изблик на сладострастна нега каза:

— Ах, господин Дьо Таверне, сега, когато победата е ваша, имайте милост! Милост! Ще ме погубите!