Александър Дюма
Колието на кралицата (64)

64.
Наблюдателният пункт

Олива си легна, след като камериерката, изпратена й от Калиостро, си тръгна. Тя спа малко, всевъзможни мисли, предизвикани от разговора й с графа, й причиняваха само будни сънища, дремливи безпокойства. Човек престава да бъде щастлив, когато е прекалено богат, или прекалено щастлив, след като е бил прекалено беден или прекалено развълнуван. Олива съжаляваше Бозир, възхищаваше се от графа, когото не разбираше, не вярваше вече да е свенлив, не смяташе да е безчувствен.

С пукването на зората ужасите, на които не липсваше обаяние, изчезнаха… Ние, които не се страхуваме да събудим подозрения у господин Бозир, можем смело да кажем, че Никол не без известна кокетлива досада очакваше часа на пълна безопасност. Неизразим нюанс за всяка художническа четка, която не се е подписвала Вато^[1], за всяко перо, което не се е подписвало Мариво^[2] или Кребийон-син^[3].

Никол стана късно, много късно, след два-три часа сладък сън, склопил очите й, когато, люляна между шума на улицата и мекото вцепенение на покоя, се почувства достатъчно силна, за да се раздвижи, твърде силна, за да продължава да се излежава и да бездейства. Тогава обиколи тичешком всички кътчета на новия апартамент, в който този необясним дух, толкова несведущ, дори не бе могъл да намери вратичка, за да дойде да се върти, пляскайки с криле около леглото, и все пак по това време благодарение на граф Дьо Габалис духовете не бяха загубили нищо от невинната си слава.

Олива откри богатствата на своето жилище в простотата на неочакваното. Това женско убежище поначало бе жилище, обзаведено за мъж. Тук се намираше всичко, което може да те накара да обикнеш живота, тук имаше особено много светлина и много въздух, които можеха да превърнат тъмницата в градини, ако някога въздухът и светлината проникнеха в затвор.

Радостта, с която Олива изтича на терасата и легна на плочите, сред цветята и мъховете, подобна на смок, изнизал се от гнездото си, сигурно щяхме да наречем детска, тоест пълна, ако не се налагаше да описваме удивленията й всеки път, когато някакво движение й разкриваше нова гледка.

Най-напред легнала, както казахме преди малко, за да не я виждат отвън, тя загледа между пръчките на балкона върховете на дърветата, булевардите, къщите на квартала Попенкур и комините, мъглив океан, чиито неравни вълни се наслояваха една над друга от дясната й страна. Обляна от слънце, наострила уши към тропота на движещите се каляски, наистина нарядко, но все пак движещи се по булеварда, два часа тя стоя така, много щастлива. Дори закуси с шоколад, поднесен й от камериерка, и прочете един вестник, преди да й дойде наум да погледне към улицата.

Това беше опасно удоволствие. Агентите на господин Дьо Кросън, тези хора-кучета, които ходят на лов, душейки, можеха да я съзрат. Какво ужасно събуждане след толкова сладък сън! Но това хоризонтално положение не можеше да продължава вечно, колкото и приятно да беше. Никол се повдигна на лакът.

Тя видя орехите на Менилмонтан^[4], големите дървета в гробищата, безбройните къщи с всевъзможни цветове, които се издигаха от обратната страна на рида от Шарон чак до Бют-Шон, сред гъсталаци зеленина или по гипсовите скалисти ръбове, обрасли с изтравниче и бодли. Тук-там по пътищата тънки ленти, извиващи се през клисурите между тези планинки, по пътеките между лозята, по белите шосета се открояваха малки живи същества, селяни върху движещи се в тръс магарета, деца, които плевят, приведени над нивата, лозарки, които разгръщат гроздето, за да го грее слънце. Селската картина плени Никол, която винаги бе въздишала за хубавите поля на Таверне, откакто ги бе напуснала, за да дойде в този толкова желан Париж.

Най-после тя се насити на полето и тъй като бе заела удобно и сигурно положение сред цветята и можеше да вижда, без да рискува да я видят, свали погледа си от планината към долината, от далечния хоризонт към отсрещните къщи и най-после, малко вляво, третата къща, със завеси от жълта коприна, цветя и сякаш за наредба на това благополучие меко кресло, което, близо до прозореца, като че ли чакаше своя мечтател или мечтателка.

На Олива не й стана ясно какво има в полутъмния апартамент с жълти копринени завеси. Не разбра нищо за движещата се сянка, нито за креслото. Макар че Олива нямаше удоволствието да познава предварително своята съседка, поне можеше да си обещае да се запознае сама с нея. Тя отпрати прекалено сдържаната прислужница, за да се отдаде без свидетели на своето наблюдение.

Скоро й се предостави случай. Съседите започнаха да отварят вратите, да се посвещават на следобедната си почивка, да се обличат за разходка по площад „Роаял“ или по Зеления път. Олива ги преброи. Бяха шестима добре подбрани в своята нееднаквост, както подобава на хора, които са избрали да живеят на улица „Сен Клод“. Олива прекара час от деня да наблюдава движенията им, да изучава навиците им. Тя огледа добре всички с изключение на неспокойната сянка, която, без да показва лицето си, се бе свила в креслото до прозореца, потънала в неподвижно мечтаене. Беше жена. Предоставила бе главата си на своята фризьорка, след което причесана, напудрена, побеляла от гиздила и дантели, се бе настанила отново в креслото си, облегнала се на разположени една над друга възглавници, достатъчно корави, за да може вратът й да поддържа равновесието на цялото тяло и да позволи монументът от коса да остане незасегнат, без да я е грижа за земетресенията, които можеха да разклатят основата.

Тази неподвижна жена приличаше на ония седящи индийски богове, съсредоточили поглед и мисъл, с очи, въртящи се само в орбитите си. Според нуждите на тялото или прищевките на душата, стражи и пъргави слуги, боговете сами изпълняваха службата на идол.

Олива забеляза колко красива е дамата, колко й отива тази прическа. Колко нежен и одухотворен беше кракът й, сложен на ръба на прозореца и уравновесен в чехълче от розов атлаз. Възхити я закръглеността на ръцете и на гърдите, които опъваха корсета и пеньоара. Но най-много я порази дълбочината на мисълта, непрекъснато насочена към някаква невидима и неопределена цел, толкова властна мисъл, че обричаше цялото тяло на неподвижност, унищожаваше го с волята си.

Жената, която ние познахме и която Олива не можеше да познае, не подозираше, че може да я виждат. Нито един прозорец срещу нейните прозорци не се бе отворил. Домът на господин Дьо Калиостро — въпреки цветята, които Никол бе открила, птиците, които бе видяла да летят — никога не й бе разкривал своите тайни и освен бояджиите, които го бяха подновили, нито един жив човек не се бе показвал на прозореца.

Достатъчна ще бъде една дума, за да се обясни това явление, противоречащо на твърдението, че Калиостро живее в малката сграда. Вечерта графът бе наредил да приготвят това жилище за Олива така, както би го подредил за себе си. Той беше, така да се каже, излъгал себе си, толкова добре бяха изпълнени нарежданията му.

Дамата с красивата прическа оставаше потънала в мислите си. Сходство в красотата, сходство в самотата, във възрастта, в скуката, колко нишки, за да свържат една към друга две души, които може би се търсеха благодарение на тайнствените, неустоими и неразбираеми комбинации на Съдбата. Щом видя замислената самотница, Олива не можа да откъсне очите си от нея. Имаше някаква нравствена чистота в това влечение на жена към жена. Тази чувствителност се среща по-често, отколкото се мисли обикновено, между нещастни същества, чието тяло е станало главен двигател в жизнената дейност. Клети прокуденици от духовния рай, те жалеят за загубените градини и усмихнатите ангели, които се крият в тайнствените сенки.

Олива сметна, че вижда в красивата отшелница сестра по душа. Ала дамата с монумента не помръдваше, изглежда, дремеше в креслото си. Изтекоха два часа, без тя да се отмести с един градус. Олива вече се отчайваше. Тя не би направила към Адонис или към Бозир и една четвърт от стъпките, които направи към непознатата. Загубила най-после търпение, минавайки от нежност към омраза, тя отвори и затвори десет пъти прозореца си; десет пъти подплаши птиците в листака и направи толкова рисковани телеграфни жестове, че и най-тъпият от хората на господин Дьо Кросън, ако минаваше по булеварда или по края на улица „Сен Клод“, щеше да ги забележи и да се заинтересува.

Олива откри по лицето на младата жена всички характеристики на аристокрацията и заключи, че тя е горда и неспособна да се развълнува. Тя се отказа. Олива обърна гръб, нацупи се очарователно и пак застана на слънце, този път залязващо слънце, за да се върне в компанията на цветята си, снизходителни другарки, които, също благородни, също елегантни, също напудрени, също кокетни като най-знатните дами, все пак позволяват да ги докосват, да ги вдъхват и да отвръщат с уханието си, със свежестта си и с трептящия си досег на приятелска или любовна целувка.

Никол не мислеше, че тази уж горда жена беше Жана дьо Валоа, графиня Дьо ла Мот, която от предния ден търсеше някаква идея; че тази идея имаше за цел да попречи на Мария-Антоанета и на кардинал Дьо Роан да се виждат; че един още по-голям интерес налагаше кардиналът, като не се вижда вече насаме с кралицата, да вярва твърдо, че продължава да я вижда, и следователно ще се задоволи с тази илюзия и ще престане да иска да я вижда действително. Сериозни идеи, напълно законни основания за старанието на една млада жена да не помръдне глава в течение на два часа.

Ако Никол знаеше това, нямаше от яд да се крие сред цветята си. Нямаше да стои там и нямаше да хвърли от балкона саксия росен, която с трясък да падне на пустата улица. Уплашена, Олива погледна бързо каква пакост може да е направила. Замислената дама се стресна от шума, видя саксията на паважа, върна се от последицата към причината, тоест вдигна очи от уличния паваж към терасата на къщата. И тя видя Олива. Видя я и нададе див вик, вик на ужас, вик, който завърши с бързо движение на цялото й тяло, толкова вцепенено и толкова смразено досега. Очите на Олива и очите на дамата най-после се срещнаха, запитаха се, проникнаха едни в други. Жана извика първо: „Кралицата!“

После внезапно, като сключи ръце и сбърчи вежди, без да смее да помръдне, от страх да не прогони необикновеното видение, промълви: „Ох, търсех начин, ето го!“

В този миг Олива чу зад себе си шум и се обърна бързо. Графът стоеше в стаята й. Той бе забелязал, че двете се бяха познали взаимно. „Видели са се!“ — рече той.