Александър Дюма
Колието на кралицата (60)

60.
Домашни сметки

Беше в навечерието на първото плащане, определено от кралицата. Господин Дьо Калон не беше удържал на обещанията си. Сметките му не бяха още подписани от краля.

Министърът имаше да урежда много неща. Той беше позабравил кралицата. Тя от своя страна смяташе, че е под нейното достойнство да напомня на министъра на финансите. След като бе получила обещанието му, тя чакаше. Започваше обаче да се безпокои и да търси начин да се осведоми и да говори с господин Дьо Калон, без да се изложи като кралица, когато получи от министъра една бележка.

„Тази вечер — пишеше той — работата, която Ваше величество ми оказа чест да възложи, ще се разреши от съвета, а кралицата ще има парите утре сутринта.“ Веселостта на Мария-Антоанета се възвърна напълно. Тя не помисли вече за нищо, дори и за тежкия следващ ден. Видяха я по време на разходките да търси най-закътаните алеи, сякаш за да се откъсне от всякакъв физически и светски допир. Тя още се разхождаше с госпожа Дьо Ламбал и граф Д’Артоа, който се беше присъединил към тях, когато след вечеря кралят в мрачно настроение влезе на съвет. Един кораб бе изчезнал в залива на Лион. Няколко провинции отказваха да плащат данъка. Една хубава карта на двете земни полукълба, излъскани и лакирани от самия крал, се беше спукала от горещината, така че Европа бе разрязана на две части на мястото, където се съединяваха 30-ият градус географска ширина с 55-ия градус географска дължина. Кралят се сърдеше на всички, дори и на господин Дьо Калон.

Напразно министърът на финансите му се усмихна и му предложи своя хубав парфюмиран портфейл. Кралят започна да драска върху къс бяла хартия чертички, при които малките човечета означаваха буря, а конете — хубаво време. Защото кралят имаше странната привичка да рисува по време на съветите. Луи XVI не обичаше да гледа хората в лицето. Той бе плах, перото в ръката го правеше уверен и спокоен. Докато той се занимаваше така, ораторът можеше да развива доводите си. От време на време кралят отправяше бегъл поглед и получаваше малко огън от очите на оратора, който излагаше идеята си точно колкото му трябваше, за да не пропусне човека, докато преценява думите му.

Говореше ли той самият, а той говореше добре, рисунката му осигуряваше реч без превзетост, без ръкомахания. Той можеше да спре или да се разгорещи според желанието си, чертичките върху листа заместваха при нужда разкрасяването на словото му.

Кралят взе перото както обикновено, а министрите започнаха да четат проектите или дипломатическите ноти. Господин Дьо Калон току-що бе отворил докладна записка във връзка със заема, заплануван за следващата година. Кралят започна яростно да нанася върху листа чертички.

— Все да вземаме заем — рече той, — без да знаем как ще го връщаме, въпросът е важен, господин Дьо Калон.

— Сир, един заем е като да черпиш от извор, водата изчезва тук, за да се появи в изобилие другаде. Нещо повече, тя изскача, увеличена от подземните води. И най-напред, вместо да се каже как ще платим, трябва да кажем как и с какво ще вземаме заем, защото проблемът, за който говори Ваше величество, не е с какво ще върнем, а ще намерим ли кредитори.

Кралят сгъсти чертите до черно, съвсем плътно, но не добави нито дума, чертите говореха достатъчно. След като господин Дьо Калон изложи своя план и той получи одобрението на колегите му, кралят взе проекта, въздъхна и го подписа.

— Сега, като имаме пари — засмя се господин Дьо Калон, — да харчим.

Кралят погледна министъра си и се намръщи, а от надрасканите чертички закръгли огромно мастилено петно. Господин Дьо Калон подаде на краля сложна ведомост с пенсии, възнаграждения, поощрения, дарения и заплати. Изложението бе кратко, но добре представено. Кралят прелисти страниците и стигна до общия сбор.

— Един милион и сто хиляди ливри за толкова малко неща! Как е станало?

Той остави настрана писалката.

— Четете, сир, четете и моля да отбележите, че от един милион и сто хиляди ливри има едно разходно перо, което стигна до петстотин хиляди ливри.

— Кое перо, господин главен контрольор?

— Авансът, направен за Нейно величество кралицата, сир.

— За кралицата? — извика Луи XVI… — Петстотин хиляди ливри за кралицата! Е, господине, това е невъзможно.

— Извинете, сир, но числото е точно.

— Не, не! — извика кралят, който изпита нужда да се заговори за пестеливостта на кралицата. — Кралицата не желае тази сума, господин Дьо Калон. Кралицата ми каза, че един кораб е за предпочитане пред бижутата. Тя мисли, че ако Франция сключва заеми, за да храни своите бедни, ние, богатите, трябва да помагаме на Франция. Значи, ако кралицата има нужда от тези пари, по-добре ще бъде да почака парите и аз ви уверявам, че тя ще почака.

Министрите изръкопляскаха на патриотичния порив на краля, когото в този миг божественият Хораций нямаше да го нарече Уксорий^[1]. Само господин Дьо Калон, който знаеше затруднението на кралицата, настоя за отпускане на сумата.

— Наистина — каза кралят — вие сте по-загрижен за нас, отколкото ние самите. Успокойте се, господин Дьо Калон.

— Кралицата, сир, ще ме обвини, че не съм бил достатъчно старателен по нейния въпрос.

— Аз ще защитя пред нея вашия довод.

— Кралицата, сир, никога не иска нещо, освен когато е принудена.

— Ако кралицата има нужди, те са по-малко належащи, надявам се, отколкото нуждите на бедните, и тя ще отстъпи първа.

— Сир…

— Въпросът е решен — каза рязко кралят.

Той взе отново писалката и се зае с драсканиците.

— Отхвърлихте ли кредита, сир? — попита отчаян господин Дьо Калон.

— Аз го заличавам — отговори величествено Луи XVI. — Струва ми се, че още оттук чувам великодушния глас на кралицата как ми благодари, че толкова добре съм разбрал сърцето й.

Господин Дьо Калон прехапа устни. Луи XVI, доволен от героичната лична жертва, подписа със сляпо доверие всичко останало. Той нарисува една хубава зебра, заградена от нули, и повтори:

— Тази вечер спечелих петстотин хиляди ливри. Един хубав ден за краля, Калон. Ще съобщите добрата новина на кралицата, ще видите, ще видите…

— О, Бога ми, сир — прошепна министърът, — ще съжалявам много, ако ви отнема радостта да направите вие това съобщение на кралицата. Всеки според заслугите си.

— Добре — отвърна кралят. — Да прекратим заседанието. Стига толкова труд, щом работата е свършена добре. Ето, кралицата се връща, да идем при нея, Калон!

Засиял, кралят се запъти решително към Мария-Антоанета, която под ръка с граф Д’Артоа, пееше в преддверието.

— Госпожо — каза кралят, — хубаво ли се разходихте?

— Прекрасно, сир, а вие свършихте ли добре вашата работа!

— Отсъдете сама, спечелих за вас петстотин хиляди ливри.

„Калон удържа на думата си“ — помисли си кралицата.

— Представете си — добави Луи XVI, — Калон ви беше включил за половин милион кредит.

— О! — каза усмихната Мария-Антоанета.

— А аз… го задрасках. И ето петстотин хиляди ливри, спечелени с едно драсване на писалката.

— Как задраскано! — пребледня кралицата.

— Много просто. Това ще бъде добре за вас. Довиждане, госпожо, довиждане.

— Сир, сир!

— Много съм гладен. Прибирам се. Заслужил съм си вечерята, нали?

— Сир, чуйте…

Но Луи XVI бързо тръгна и изчезна, сияещ от тази шега, оставяйки кралицата изумена, онемяла и отчаяна.

— Братко, накарайте да потърсят господин Дьо Калон — каза тя на граф Д’Артоа. — Тук има лош обрат в работите ни.

Точно тогава донесоха на кралицата следната записка:

Ваше величество сигурно е узнала, че кралят отказа кредита. Неразбираемо е, госпожо, върнах се от съвета болен и обхванат от мъка.

— Четете — рече кралицата, като подаде бележката на граф Д’Артоа.

— Има хора, които казват, че ограбваме хазната, сестро! — каза високо принцът. — Така действа…

— Един съпруг — прошепна глухо кралицата. — Сбогом, братко.

— Приемете моите съчувствия, скъпа сестро, ето, че съм предупреден, защото исках утре и аз да помоля за пари.

— Да потърсят госпожа Дьо ла Мот — каза кралицата на госпожа Дьо Мизери и след като помисли малко, добави — навсякъде, веднага.