Александър Дюма
Колието на кралицата (8)

8.
Заповедта

В момента, когато тръгнаха, студеният вятър донесе до слуха на пътничките ударите на часовника от църквата „Сен Луи“.

— О, Боже мой! Единадесет и четиридесет и пет! — извикаха едновременно двете жени.

— Погледнете, всички железни врати са затворени — добави по-младата.

— О, това не ме безпокои, скъпа Андре, защото дори да бе оставена отворена желязната врата, ние сигурно не бихме се завърнали през парадния вход. Хайде, бързо, бързо да вървим през Резервоарите.

И двете се насочиха към дясната страна на двореца. Всяка от тях знаеше, че от тази страна има специален вход, който води към градината. Пристигнаха до този вход.

— Малката врата е затворена, Андре — неспокойно каза по-възрастната.

— Да почукаме, госпожо.

— Не, да повикаме. Лоран трябва да ме чака, аз го предупредих, че може би ще се завърна късно.

— Е, добре, ще го повикам.

Андре се приближи до вратата.

— Кой е там? — чу се глас отвътре.

— Ах, това не е гласът на Лоран — каза уплашена младата дама.

— Не, наистина! — каза другата и на свой ред приближи.

— Лоран! — прошепна тя през вратата.

Не последва отговор.

— Лоран! — повтори дамата, хлопайки.

— Тук няма никакъв Лоран — възрази грубо гласът.

— Няма значение Лоран ли е или не. Отворете! — каза настойчиво Андре.

— Аз не отварям.

— Но, приятелю, не знаете ли, че Лоран е свикнал да ни отваря?

— Не искам и да знам за Лоран. Аз си имам заповед.

— Но кой сте вие?

— Кой съм аз?

— Да.

— А вие? — попита гласът.

Разпитването беше малко брутално, но нямаше какво да се колебаят, трябваше да отговарят.

— Ние сме дами от свитата на Нейно величество. Живеем в двореца и бихме искали да се приберем.

— Аз пък съм швейцарец, госпожи, от първа рота, Салишамад, и ще върша обратното на това, което прави Лоран, ще ви оставя пред вратите.

— Ах! — простенаха двете жени, едната от които гневно стисна ръката на другата.

После, полагайки усилия да се овладее, каза:

— Приятелю, разбирам, че изпълняваш заповед, ти си добър войник и аз не искам да те карам да пренебрегнеш задълженията си. Само ми направи, моля те, услугата да извикаш Лоран, който трябва да е някъде наблизо.

— Не мога да напускам мястото си.

— Изпрати някого.

— Ей, дявол да го вземе, госпожо, пренощувайте в града. Голяма работа! На мен ако ми затворят под носа вратите на казармата, бих си намерил подслон — вървете.

— Гренадир, слушайте — каза решително по-възрастната дама. — Двайсет луидора са ваши, ако отворите.

— И десет години окови — благодаря! Четиридесет и осем ливри годишно, това ми е съвсем достатъчно.

— Ще накарам да ви направят сержант.

— А този, който ми даде заповедта, ще накара да ме разстрелят. Благодаря!

— Кой впрочем ви възложи тази заповед?

— Кралят.

— Кралят! — повториха ужасени двете жени. — Ох, загубени сме!

По-младата изглеждаше почти обезумяла.

— Хайде! — каза по-възрастната. — Има ли и други врати?

— Ах, госпожо, щом като са затворили тази, значи са затворени и другите.

— О, не! Това вече е пристрастие.

— И след като не намираме Лоран на тази врата, която е неговата, къде мислите, че ще го намерим?

— Наистина, имаш право. Андре, ето един ужасен номер на краля. Ох!

И дамата подчерта последните си думи със закана и презрение. Тази врата на Резервоарите бе вградена в доста дебела стена, така че образуваше нещо като вестибюл в нишата, от двете страни на която имаше каменни скамейки. Жените седнаха на тях в състояние на възбуда, която граничеше с отчаяние.

Под портата се виждаше светла черта, зад нея се чуваха стъпките на пазача, който ту вдигаше, ту оставяше пушката си върху паважа.

От другата страна на тази тънка дъбова преграда бе спасението, от тази страна — позор, скандал, почти гибел.

— Ах, утре, утре, когато узнаят! — промълви по-възрастната от двете жени.

— Но вие ще кажете истината.

— Ще повярват ли?

— Имате доказателства. Госпожо, войникът няма да бъде на пост през цялата нощ — каза младата дама, която, изглежда, постепенно се съвземаше, докато спътничката й губеше кураж — в един часа ще го освободят и следващият може би ще бъде по-благосклонен. Да почакаме.

— Да, но щом удари полунощ, патрулите ще минат и ще ме намерят вън чакаща, криеща се! Това е позорно! Как така, Андре? Кръвта се качва в главата ми и ме задушава!

— О, смелост, госпожо, толкова сте силна обикновено, а аз — толкова слаба преди малко, сега съм тази, която ви подкрепя!

— Там долу има някакъв заговор, Андре, и ние сме неговите жертви. Това никога не се е случвало, никога вратичката не е била затворена. Ще загина, Андре. Загиваме!

Тя се отпусна назад така, като че наистина се задушаваше. В същия миг прокънтяха стъпки по сухия бял паваж на Версай, по който днес малко се минава. Същевременно се чу глас, глас лекомислен, глас на пеещ млад мъж. Той пееше една от онези превзети песни, принадлежащи всъщност на епохата, която се стараем да опишем:

Защо в любовта да не хващам аз вяра?

Нима не ме блазнеше истина чиста?

Измама ли бе, че нощта, тази стара

приятелка, в тъмното тъй ни притисна?

Морфей склопи моите мигли за миг

и сладко отне ми последните сили.

Да, вий ме привлякохте като магнит

и сам в тетива се превърнахте, мили.

— Този глас! — възкликнаха едновременно двете жени.

— Познавам го! — каза по-възрастната.

— Та това е…

А Господ Бог чрез красива измама

превърна във ехо и този любим…^[1]

Гласът продължаваше.

— Това е той! — прошепна на ухото на Андре дамата, чиято тревога се бе проявила така бурно. — Това е той, той ще ни спаси!

В този момент млад мъж в разкошен редингот, подплатен с кожи, влезе в малкия вестибюл и не забелязвайки двете жени, заудря вратата, като викаше:

— Лоран!

— Братко! — проговори по-възрастната от двете жени, докосвайки рамото на младия мъж.

— Кралицата! — възкликна той, като отстъпи с шапка в ръка.

— Шшт, тихо! Добър вечер, братко!

— Добър вечер, госпожо, добър вечер, сестро, вие не сте сама?

— Не, с госпожица Андре дьо Таверне съм.

— Аха, много добре! Добър вечер, госпожице.

— Ваше височество — прошепна Андре, покланяйки се.

— Излизате ли, госпожи? — запита младият мъж.

— Не.

— Значи се прибирате?

— Много бихме желали да се приберем.

— Не сте ли повикали Лоран?

— Направихме това. Опитайте вие да го повикате и ще видите.

Младият мъж, който се оказа граф Д’Артоа, пристъпи на свой ред и започна да вика, като блъскаше вратата:

— Лоран!

— Хубаво, шегата започна отново — чу се гласът на пазача. — Предупреждавам ви, че ако продължавате да ме тормозите, ще повикам офицера.

— Това пък какво е? — запита младият мъж, извръщайки се към кралицата.

— Пазач, когото са поставили на мястото на Лоран, това е всичко.

— И кой е направил това?

— Кралят.

— По дяволите, капитулираме.

— Как така?

— Да дадем пари на този хитрец.

— Предложих му, но отказа.

— Да му предложим нашивки на пагоните?

— Предложих му. Нищо не ще да чуе.

— Тогава има само едно средство. Ще вдигна шум.

— Ще ни злепоставите, скъпи ми Шарл, умолявам ви!

— Ни най-малко! Няма да ви злепоставя. Ще застанете настрана, а аз ще удрям силно като глух, ще крещя като слепец, най-накрая ще ми отворят и вие ще се промъкнете покрай мен.

— Опитайте.

Младият принц отново се развика, викаше Лоран, после заблъска и вдигна такъв шум с дръжката на шпагата си, че разгневен, пазачът му изкрещя:

— Аха, така значи, тогава ще извикам офицера.

— Ех, да го вземат дяволите, викай, нехранимайко! Това искам от петнадесет минути насам!

Миг след това се чуха стъпки от другата страна. Кралицата и Андре застанаха зад граф Д’Артоа съвсем готови да се възползват, щом се открие някаква пролука.

Чуваше се пазачът да обяснява подробно причината за този шум и да казва:

— Лейтенант, това са две дами и един мъж, които ме нарекоха нехранимайко. Искат да влязат насила.

— Е, и какво чудно има в това, че искаме да се приберем, щом като сме от двореца?

— Това може да бъде съвсем естествено желание, господине, но е забранено — възрази офицерът.

— Забранено! И от кого, дявол да го вземе!

— От краля.

— Моля да ме извините, но кралят не може да пожелае един офицер от двореца да преспи навън.

— Господине, не е моя работа да вниквам в намеренията на краля. Мой дълг е да правя това, което кралят ми заповядва. Това е всичко.

— Хайде, лейтенанте, открехнете вратата, да не разговаряме по този начин през нея.

— Господине, повтарям ви, че ми е заповядано да държа вратата затворена. Следователно, ако сте офицер, както казвате, трябва да знаете какво значи заповед.

— Лейтенант, разговаряте с полковник.

— Полковник, извинете ме, но заповедта е категорична.

— Но заповедта не се отнася до един принц. Хайде, господине, та един принц не може да стои навън, а аз съм принц.

— Скъпи принце, хвърляте ме в отчаяние, но имам нареждане от краля.

— Кралят ви е наредил да прогоните брат му като скитник или крадец? Аз съм граф Д’Артоа, господине! По дяволите, рискувате много, като ме заставяте да мръзна така на вратите.

— Господин граф Д’Артоа — започна лейтенантът, — Бог ми е свидетел, че ще пролея всичката си кръв за Ваше кралско височество, но кралят ми оказа чест, като ми каза лично, поверявайки ми охраната на тази порта, да не отварям на никого — дори на него, краля, ако се появи след единадесет часа. И тъй, монсеньор, най-смирено ви моля за извинение, но аз съм войник и ако бях видял на вашето място, зад тази врата, Нейно величество кралицата, трепереща от студ, с голямо съжаление бих отговорил и на Нейно величество така, както на вас.

След като изрече това, офицерът по възможно най-любезен начин пожела лека нощ и бавно пое към поста си.

Що се отнася до войника, той се прикова в желязна стойка като при отдаване на почест до самата преграда, без да смее дори да диша, а сърцето му биеше така силно, че граф Д’Артоа го усети, подпирайки се от своя страна с гръб на вратата.

— Загубени сме — каза кралицата на своя девер.

Той нищо не отговори.

— Знае ли се, че сте излезли?

— Уви, нямам представа — каза кралицата.

— Може би тази заповед на краля е насочена против мен, мила сестро. Кралят знае, че излизам нощем и че понякога се връщам късно. Госпожа графинята Д’Артоа е научила нещо, оплакала се е на Негово величество и затова е тази тиранична заповед.

— Ах, не, не, братко мой! Благодаря от все сърце за желанието да ме утешите. Но именно за мен, или по-скоро против мен е издадена тази заповед!

— Невъзможно, сестричке, кралят е изпълнен с голямо почитание.

— Аз чакам пред вратата, а утре ще избухне ужасен скандал по много невинен повод. Ах, несъмнено си имам враг при краля, знам го много добре.

— Възможно е, сестрице. Е, тогава имам идея.

— Идея? Хайде, казвайте бързо.

— Вашият неприятел ще изглежда по-глупав от магаре, вързано за юлара си.

— О, да можехте само да ни избавите от това глупаво положение — единственото, за което ви моля!

— Ще ви спася, както се надявам! О, аз не съм по-глупав от него, макар той да е по-опитен от мен!

— Кой?

— Е, по дяволите, граф Дьо Прованс!

— Охо! И вие като мен отгатвате кой е моят неприятел.

— Но той е враг на всичко младо, на всичко красиво, на всичко, което може… това, което той не може!

— Мили братко, вие знаехте ли нещо за тази заповед?

— Може би, но първо да не стоим тук, пред тази врата. Вълчи студ е! Елате с мен, скъпа сестричке.

— Къде?

— Ще видите, на едно място, където ще бъде поне топло. Елате, а по пътя ще ви кажа какво мисля за това затваряне на вратите. Охо, господин Дьо Прованс, мой скъп и недостоен брат! Подайте ми ръка, сестро, поемете другата ми ръка, госпожице Дьо Таверне, и да тръгнем надясно.

Тръгнаха.

— Та казахте, че Дьо Прованс… — подхвана отново кралицата.

— Да, да. Тази вечер след вечерята при краля той дойде в големия кабинет. Кралят дълго бе разговарял през деня с граф Дьо Хага и вас не ви бяха видели.

— В два часа заминах за Париж.

— Знаех, позволете да ви кажа, скъпа сестро, но кралят не мислеше за вас, а за Харун ал Рашид и за великия му везир Джафар, беседваше за география. Слушах го твърде неспокоен, защото аз също исках да изляза. Ах, извинете, ние вероятно не сме излезли по един и същ повод, ако не греша…

— Хайде, хайде, продължавайте, говорете!

— Да завием наляво.

— Но къде ме водите?

— На двадесет крачки. Внимавайте, има купчина сняг. Ей, госпожице Таверне, ако пуснете ръката ми, ще паднете, предупреждавам ви. Накратко, да се върнем при краля. Той си мислеше само за географски ширини и дължини, когато Дьо Прованс му каза: „Много бих искал да поднеса моите почитания на кралицата.“

— Ах! — възкликна Мария-Антоанета.

— „Кралицата се храни в покоите си“, отвърна кралят. „Как така? Мислех, че е в Париж“, добави брат ми. „Не, в покоите си е“, настоя кралят. „Оттам идвам и съвсем не ме приеха“, бързо възрази Дьо Прованс. Тогава видях да се присвиват веждите на краля. Той ни освободи — брат ми и мен, и без съмнение, след като сме си тръгнали, се е осведомил. Луи е ревнив само по прищявка, знаете това. Пожелал е да ви види, не е могъл да влезе, усъмнил се е в нещо.

— Точно така, госпожа Дьо Мизери имаше такова нареждане.

— Така, за да се увери в отсъствието ви, кралят е издал тази сурова заповед, която ни остави отвън.

— О! Това е ужасно отношение, признайте, графе.

— Признавам. Но ето че пристигнахме.

— Тази къща…

— Не ви ли харесва, мила сестро?

— Ах, не казвам това, напротив, очарова ме. Но хората ви? Ако ме видят?

— Все пак влезте, сестро, а аз ви гарантирам, че никой няма да ви види.

— Дори този, който ще ми отвори вратата? — попита кралицата.

— Дори и той.

— Невъзможно!

— Да опитаме — каза граф Д’Артоа, смеейки се. И посегна към вратата.

Кралицата задържа ръката му.

— Умолявам ви, мили братко, внимавайте.

Принцът опря другата си ръка върху едно изящно изваяно пано. Вратата се отвори. Кралицата не можа да овладее уплахата си.

— Влезте, мила сестро, настоятелно ви моля — каза принцът. — Виждате добре, че досега никой не се е появил.

Кралицата погледна към госпожица Дьо Таверне с вид на човек, който се жертва, прекрачи прага с онова очарователно примирение на жените, което сякаш казва: „Оставям се единствено на Бога!“ Вратата безшумно се затвори зад нея. Тогава тя се озова във вестибюл с мазилка, която имитираше мрамор, с цокли от мрамор, вестибюл с малки размери, но подреден с отличен вкус; плочките представляваха мозайка, изобразяваща букети цветя, а върху конзолите розови храсти, ниски и кичести, такава рядкост по това време на годината, сипеха ухаещите си листенца около японските вази. Приятната топлина и още по-приятният мирис така силно покоряваха сетивата, че с влизането си във вестибюла двете жени забравиха не само част от опасенията си, но и от задръжките си.

— Сега е добре, подслонени сме — каза кралицата — и дори трябва да признаем, че подслонът е доста удобен. Но не би било зле да се заемете с едно нещо, скъпи ми братко.

— С кое нещо?

— Да отстраните прислугата.

— Аха! Нищо по-лесно.

И принцът, хващайки звънчето, поставено в улея на една колона, го раздвижи — удари само веднъж, а то прозвъня тайнствено в дълбочината на стълбите.

Двете жени нададоха кратък вик от внезапна уплаха.

— Така ли отпращате хората си, братко? — каза кралицата. — Бих помислила обратното — че ги повиквате.

— Ако звънна втори път — да, някой ще дойде, но тъй като иззвънях само веднъж, бъдете спокойна, мила сестро, никой няма да дойде.

Кралицата се разсмя.

— Хайде, вие сте предпазлив човек.

— Сега, мила сестро, не можете да стоите във вестибюла. Ако обичате, качете се на етажа — продължи принцът.

— Да се подчиним — каза кралицата, — духът на къщата не ми изглежда недобронамерен.

И тя се заизкачва. Принцът вървеше пред нея. Стъпките им не се чуваха върху килимите от Обюсон, които красяха стълбите. Изкачил се на първия стаж, принцът разлюля друг звънец, чийто звън отново стресна кралицата и госпожица Дьо Таверне, които не бяха предупредени за това. Но удивлението им се удвои, когато видяха вратата на този етаж да се разтваря сама.

— Наистина, Андре, започвам да треперя, а вие? — каза кралицата.

— Аз, госпожо, докато Ваше величество върви напред, с доверие ще ви следвам.

— Мила сестро, няма нищо по-просто от това, което става тук — продължи младият принц, — вратата срещу вас е на апартамента ви. Погледнете!

Той посочи на кралицата неголяма стая, която няма да пропуснем да опишем: малко преддверие сред гора от рози, с две етажерки от Бул, таван на Буше. Паркет от скъпо дърво водеше към будоар със завеса от бял кашмир, осеяна с бродирани на ръка цветя от най-изкусни майстори. По стените на този будоар имаше копринени тапети на дребни точици, нюансирани с такова майсторство, което превръщаше един тапет в килим на Гоблен, считан за картина на майстор по онова време. След будоара идваше красива спалня в синьо, сякаш уловена в мрежа — в завесите от дантела и коприна от Тур, разкошно легло в потаен алков, омайващ огън в камина от бял мрамор, дванадесет ароматизирани свещи, горящи в полилеи от Клодион, лакиран в лазурен цвят параван с позлатени китайски мотиви — такива бяха прекрасните неща, които се появиха пред очите на дамите, когато влязоха стеснително в това елегантно малко жилище.

Не се мяркаше никакво живо същество: навсякъде топло, светло, без да могат да се разгадаят в каквато и да е било степен причините за толкова благоприятния ефект.

Кралицата, която предпазливо влезе в будоара, застана за момент на прага на спалнята.

Принцът се извини по съвсем благовъзпитан начин, че е бил принуден да посвети снаха си в една недостойна за нея тайна.

Кралицата отвърна с полуусмивка, изразяваща много повече от всички думи, които би могла да изрече.

— Сестро, този апартамент е ергенското ми жилище, само аз влизам в него, и то винаги сам — каза граф Д’Артоа.

— Почти винаги — поправи го кралицата.

— Не, винаги — усмихна се той.

— Аха! — каза тя.

— Освен това — продължи той — в будоара, където се намирате, има диван и дълбоко кресло, в които много пъти, когато нощта ме е изненадвала след лов, съм спал така добре, както в леглото си.

— Разбирам — поде кралицата — защо графинята понякога не е спокойна.

— Несъмнено, но признайте, сестро, че ако графинята се безпокои за мен тази нощ, тя много ще греши.

— Тази нощ да, но другите нощи…

— Сестро, който е сбъркал веднъж, бърка винаги.

— Да бъдем по-кратки — помоли кралицата, сядайки в един от фотьойлите. — Ужасно съм изморена, а вие, бедна моя Андре?

— Ох, аз умирам от умора и ако Ваше величество разреши…

— Наистина, вие пребледнявате, госпожице — каза граф Д’Артоа.

— Да, да, скъпа, седнете, дори си легнете, граф Д’Артоа ни предоставя този апартамент, нали, Шарл? — настоя кралицата.

— В пълно ваше владение, госпожи.

— Момент, графе, една последна дума.

— Моля?

— Ако си отидете, как ще ви повикаме?

— За нищо не съм ви нужен, сестро, веднъж настанена — разполагайте с къщата.

— Има ли впрочем други стаи като тази?

— Но, разбира се. Първо, има трапезария, която ви каня да посетите.

— Със сервирана маса, разбира се?

— Ами… сигурно. И на нея госпожица Дьо Таверне ще намери силен бульон, птиче крило и херес, от които тя, струва ми се, много се нуждае, а вие, сестро, ще намерите плодовете, които обичате.

— И всичко това без прислуга?

— Без никаква.

— Ще видим. Но да продължим по-нататък!

— По-нататък?

— Да, за да се върнем в двореца!

— Въобще не трябва да се мисли за връщане там през нощта, след като е дадена такава заповед. Но издадената за през нощта заповед се отменя с настъпването на деня, в шест часа вратите се отварят. Оттук излезте в шест часа без петнадесет минути. В гардеробите ще намерите наметала във всички цветове и кройки, ако пожелаете да се предрешите, и както ви казвам, влезте в двореца и отидете в стаите си, легнете си и не се безпокойте за останалото.

— А вие?

— Какво аз?

— Какво ще правите вие?

— Излизам от къщата.

— Как, нима ви прогонваме, мой бедни братко?

— Не би било прилично да прекарам нощта под един покрив с вас, сестро.

— Но все пак на вас ви е необходим дом, а ние ви лишаваме от вашия.

— Е, остават ми още три като този.

Кралицата се разсмя и му се закани очарователно.

— И той ще ми казва, че графиня Д’Артоа не е права да се безпокои! Ще я предупредя!

— Тогава пък аз ще разкажа всичко на краля — възрази със същия тон принцът.

— Прав е, ние сме зависими от него.

— Напълно! Обидно е, но какво да се прави?

— Да се подчиним. Така, вие казвате, че за да излезем утре сутринта, без да срещнем никого…

— Един-единствен удар на звънеца в колоната долу.

— Благодаря. Лека нощ, братко.

— Лека нощ, сестро.

Принцът се поклони, Андре затвори вратата след него. Той изчезна.