Александър Дюма
Колието на кралицата (20)

20.
Госпожица Олива

През това време мъжът, който бе изложил претендентката за кралица пред погледа на присъстващите, тупаше по рамото един зрител с жаден поглед и протрити дрехи.

— За вас, журналиста, хубав сюжет за статия!

— Как така?

— Желаете ли накратко съдържанието?

— На драго сърце.

— Ето го: „За опасността, която съществува да се родиш поданик на страна, чийто крал е управляван от кралица, която обича кризите.“

Вестникарят се разсмя и попита:

— А Бастилията?

— Хайде де! Нима няма анаграми, с помощта на които се отстраняват всички кралски цензори? Питам ви дали някога някой цензор ще ви забрани да разкажете историята на принц Иул и на принцеса Атенаотна, повелителка на Нарфес? Хей! Какво ще кажете за това?

— Охо, да! — възкликна вестникарят разпален. — Идеята е възхитителна.

— И ви моля да повярвате, че една глава на книга, озаглавена „Кризите на принцеса Атенаотна при факира Ремсем“, ще постигне добър успех в салоните.

— И аз мисля като вас.

— Хайде тогава. И напишете това по най-добрия начин.

Вестникарят стисна ръката на непознатия и попита:

— Да ви изпратя ли няколко броя? Ще сторя това с най-голямо удоволствие, ако обичате да ми кажете името си!

— Разбира се, да. Очарован съм от идеята, а изпълнена от вас, тя сто на сто ще има успех. Обикновено в какъв тираж издавате малките си памфлети?

— Две хиляди.

— Ще ми направите ли тогава една услуга?

— С удоволствие.

— Вземете тези петдесет луидора и издайте шест хиляди.

— Как! Господине, о, вие ме преизпълвате… Поне да знаех името на един толкова щедър покровител на литературата.

— Ще ви го кажа, когато ми предадете у вас хиляда екземпляра по две ливри броя. След осем дни, нали?

— Ще работя ден и нощ, господине.

— И да бъде забавно.

— Да накара цял Париж да се смее със сълзи освен една особа.

— Която ще плаче с кървави сълзи, нали?

— О, господине, колко сте духовит.

— Вие сте много добър. Апропо, на публикацията да пише „Лондон“.

— Както винаги.

— Господине, аз съм ваш слуга.

Важният непознат освободи памфлетиста и той със своите петдесет луидора в джоба излетя като птица, която носи щастие.

Непознатият, останал сам, или по-скоро без компаньон, пак погледна в залата на кризите: младата жена, чийто припадък бе отстъпил място на крайна немощ и на която една прислужница, наета за обслужване на дамите по време на криза, оправяше целомъдрено малко нескромните фусти. Той забеляза в тази деликатна красавица нежните й и сладострастни черти, благородната прелест на безпомощната сънливост; като се съвзе, каза:

— Решително, приликата е потресаваща. Господ, който я е създал, е имал умисъл — предварително е осъдил онази там, на която тази прилича.

В момента, когато формулира тази си зловеща мисъл, младата жена се надигна бавно сред възглавниците и като се опря на ръката на един съсед, вече събудил се и излязъл от екстаза, тя се зае да пооправи смачкания си тоалет.

Изчерви се леко от вниманието, което присъстващите й отдаваха, с кокетна любезност отговори на сериозните и същевременно приветливи въпроси на Месмер, после, протягайки закръглените си ръце и красиви крака като котка, която току-що се събужда, прекоси трите салона, привличайки всички погледи, без да пропусне нито един, погледи подигравателни, алчни или смутени, които й отправяха присъстващите.

Но това, което така силно я изненада и я накара да се усмихва, беше, че минавайки покрай една шушукаща група, забеляза вместо дръзки намигвания и галантни брътвежи низ от поклони, които всяка френска куртизанка би оценила като поклони към кралица. И наистина тази смаяна и кланяща се група бе набързо събрана от онзи неуморим непознат, който, скрит зад нея, я подканваше полугласно:

— Все едно, все едно, това е кралицата на Франция! Да я поздравим тихо!

Дребната особа, обект на такава почит, малко обезпокоена, прекоси последния вестибюл и стигна до двора.

Там изморените й очи потърсиха някой кабриолет или стол носилка, но не намери нито едното, нито другото, обаче след около минута колебание, когато вече поставяше малкото си краче върху паважа, се приближи лакей и каза:

— Колата на госпожата е тук.

— Но — възрази младата жена — аз нямам кола.

— Госпожата с кабриолет ли дойде?

— Да.

— От улица „Дофин“?

— Да.

— Аз ще отведа госпожата вкъщи.

— Така да бъде, отведете ме — отговори съвсем решително дребната особа, без да се безпокои повече от това неочаквано предложение, което би смутило всяка жена.

Лакеят направи знак и веднага се появи една хубава карета. Лакеят вдигна стъпалото за качване и подвикна на кочияша:

— Улица „Дофин“!

Конете потеглиха бързо. Когато се озоваха на Пон Ньоф, дребната дама вече съжаляваше, че не живее в Жарден де Плант.

Колата спря. Стъпалото се спусна, лакеят, добре подучен, протегна ръка да поеме шперц, с помощта на който се прибираха у дома си обитателите на тридесет хиляди къщи в Париж, достатъчно бедни, за да нямат нито пазач, нито портиер.

И тъй, лакеят отвори вратата, за да пощади пръстите на нежната дама. После, когато тя влезе в тъмната алея, той поздрави и отново затвори вратата. Каретата потегли и изчезна.

„Ето ти една приятна авантюра! — каза си младата жена. — Много любезно от страна на господин Месмер. Ах, колко съм изморена! Той е предвидил всичко. Това е много голям лекар!“ Тя бе стигнала на втория етаж на къщата, на площадката на стълбище с две врати, когато една стара жена й отвори.

— Добър вечер, майко, вечерята готова ли е?

— Да. Дори изстина.

— А той там ли е? Оня?

— Не, още не, но господинът е там.

— Какъв господин?

— Този, с когото трябва да говорите тази вечер.

— Аз?

— Да, вие.

Разговорът се проведе в нещо като малко остъклено преддверие, което отделяше площадката на стълбището от голяма стая с изглед към улицата. През стъклата ясно се виждаше лампата, която осветяваше стаята, чийто вид беше, ако не задоволителен, то поне поносим.

Тя не позна този мъж, но читателите ни добре ще го разпознаят, това беше онзи, насъскалият любопитните при преминаването на мнимата кралица, мъжът, който бе дал петдесет луидора за написването на памфлета.

Кутия на стенен часовник придаваше по-голям разкош на камината, от двете страни на която бяха поставени две порцеланови вази в японско син цвят, видимо пукнати.

Младата жена грубо отвори стъклената врата и дойде до канапето, на което видя да седи много спокойно мъж с хубава външност, по-скоро пълен, отколкото слаб, с много красиви бели ръце и богато дантелено жабо.

Младата жена нямаше време да започне разговор. Тази извънредно странна особа направи нещо като полужест, полупоклон за поздрав и прикова към домакинята ясния си и пълен с доброжелателство поглед.

— Знам какво ще ме попитате, но аз по-добре ще ви отговоря, като самият ви попитам: вие госпожица Олива ли сте?

— Да, господине.

— Очарователна жена, много нервна и силно увлечена от системата на господин Месмер.

— Точно така, отгатнахте, господине.

— Госпожице, току-що ви видях при господин Месмер, намерих ви в това състояние… такава, каквато бих желал да бъдете.

— Господине!

— Ах, не се тревожете, госпожице, не казвам, че ви намерих очарователна, не, това би ви се сторило обяснение в любов, а моето намерение не е такова. Не се стъписвайте, моля ви, ще ме принудите да викам с всички сили.

— Какво искате тогава? — запита наивно Олива.

— Знам, че сте свикнали да ви казват, че сте красива, аз намирам, че е така, но ще ви предложа друго — продължи непознатият.

— Господине, вие наистина ми говорите с тон…

— Не се плашете, преди да сте ме изслушали… има ли някой скрит тук?

— Никой не е скрит, господине, но все пак…

— Тогава, щом като никой не е скрит, да не се притесняваме, нека поговорим… Какво мислите за едно сдружение между нас?

— Сдружение… Добре ли сте…

— Ето че пак бъркате. Не ви казвам свързване, а сдружение, не говоря за любов, а за сделка.

— Каква сделка? — попита Олива, чието любопитство издаваше истинското й слисване.

— Вие какво правите по цял ден? Обичате ли да се разхождате?

— Много.

— Да тичате по театрални представления, по балове?

— Винаги.

— Да си живеете добре?

— Особено.

— Ако ви давам по двадесет и пет луидора месечно, ще ми откажете ли да ги приемете?

— Господине!

— Скъпа ми госпожице Олива, ето че отново започвате да се съмнявате. Въпреки че се бяхме разбрали, че няма да се гневите. Казах двадесет и пет луидора така, както бих казал петдесет.

— Предпочитам петдесет вместо двадесет и пет, а повече от петдесетте луидора предпочитам правото да си избирам сама любовника.

— Дявол да го вземе! Вече ви казах, че не желая да бъда ваш любовник. Успокойте се.

— Тогава, дявол да го вземе, какво искате да правя, за да спечеля вашите петдесет луидора?

— Нима казахме петдесет?

— Да.

— Така да бъде, петдесет. Вие ще ме приемате у вас, ще имате възможно най-мил израз, ще ми давате ръката си, когато пожелая, ще ме чакате там, където ви кажа.

— Но аз си имам любовник, господине.

— Ами… изгонете го, по дяволите!

— Ох! Бозир не можеш да го изпъдиш просто така.

— Искате ли да ви помогна?

— Не, обичам го.

— Тогава върви си при Бозир.

— Вие сте по-изгоден, господине.

— Със задължението за отплата условията приемливи ли са за вас?

— Приемливи са, ако ми ги кажете всичките.

— Слушайте, скъпа, казах каквото имах да ви кажа за момента. Но ако случайно ми бъде необходимо, ще се наложи вие наистина да ми бъдете любовница…

— Ах, виждате ли! Човек никога не се нуждае от това, господине.

— Но поне да се представяме за такива.

— Ох, това ли било, продължавайте.

— Е, добре! Това е.

— Дадено.

— Ето аванса за първия месец.

Той й подаде руло от петдесет луидора, без да докосне дори края на пръстите й. И тъй като тя се колебаеше, той го пусна в джоба на роклята й, без да опре с ръка този така закръглен и кръшен ханш, както изисканите испански познавачи не биха постъпили. Едва-що златото бе докоснало дъното на джоба, и два глухи удара по вратата откъм улицата накараха Олива да скочи към прозореца.

— Мили Боже! — извика тя. — Спасявайте се бързо, това е той.

— Той! Кой?

— Бозир… любовникът ми… Размърдайте се, господине.

— Ах, Бога ми! Толкова по-зле!

— Как толкова по-зле? Ами той ще ви накълца.

— Хайде де!

— Чувате ли как тропа, ще разбие вратата.

— Накарайте да му отворят. По дяволите! Защо не му дадете ключ?

Непознатият се изтегна на канапето, казвайки съвсем тихо:

— Трябва да го видя този хитрец и да го преценя.

Блъскането продължаваше, прекъсвано от ужасни хули, които достигаха много по-високо от втория етаж.

— Не се бойте, майко, отидете да отворите — каза Олива съвсем вбесена. — А що се отнася до вас, господине, толкова по-зле, ако ви се случи нещо лошо.

— Както казвате, толкова по-зле! — отговори невъзмутимият непознат, без да се помръдне от канапето.

Олива се ослушваше трепереща на стълбището.