Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Collier de la Reine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-510-9

История

  1. — Добавяне

78.
Обяснения

Както казахме, кралицата и кардиналът стояха най-после лице срещу лице. Шарни, в кабинета, можеше да чува и най-малката дума на събеседниците. Най-после нетърпеливо очакваните обяснения на двете страни щяха да се осъществят.

— Госпожо — каза кардиналът, като се поклони, — знаете ли какво става около вашето колие?

— Не, господине, не зная и ще се радвам да го науча от вас.

— Защо Ваше величество вече ме унижава да се свързвам с вас само чрез посредник? Защо, ако имате някаква причина да ме мразите, не я разкриете, като ми я обясните?

— Не разбирам какво искате да кажете, господин кардинал, и нямам никаква причина да ви мразя. Но, струва ми се, темата на нашия разговор е друга. Благоволете да ми дадете за това нещастно колие някакво по-точно сведение и преди всичко къде е госпожа Дьо ла Мот.

— Тъкмо това щях да попитам Ваше величество.

— Извинете, но ако някой знае къде е госпожа Дьо ла Мот, мисля, че това сте вие.

— Аз ли, госпожо, на какво основание?

— Ох, аз не съм тук да получавам вашите изповеди, господин кардинал, нужно ми е да говоря на госпожа Дьо ла Мот, наредих да я повикат, търсиха я няколко пъти у дома й, тя не отговаря. Трябва да признаете, че нейното изчезване е странно.

— Аз също, госпожо, съм учуден от нейното изчезване, защото помолих госпожа Дьо ла Мот да дойде да поговорим, а тя, като на Ваше величество, не ми отговори.

— Да оставим графинята, господине, и да говорим за нас.

— О, не, госпожо, да говорим преди всичко за нея, защото някои думи на Ваше величество ме хвърлиха в мъчително съмнение. Струва ми се, че Ваше величество ме упрекваше, че ухажвам графинята…

— Още в нищо не съм ви упрекнала, господине, но имайте търпение.

— О, госпожо, такова подозрение може да ми обясни всички лъкатушения на вашата душа и тогава в отчаянието си ще разбера необяснимата досега строгост, която проявявахте към мен.

— Ето че тук преставаме да се разбираме — каза кралицата. — Вие сте непроницаемо потаен и за да не се затрудняваме повече, моля ви за обяснения. Истината, истината!

— Госпожо — рече кардиналът, като сключи ръце и се приближи до кралицата, — моля ви да не променяте темата на разговора — още две думи по въпроса, за който говорехме преди малко, и ще се разберем.

— Откровено казано, господине, вие говорите на език, който аз не разбирам, да продължим пак на френски. Умолявам ви. Къде е колието, което върнах на бижутерите?

— Колието, което сте върнали! — възкликна господин Дьо Роан.

— Да, какво сте направили с него?

— Но аз самият не знам, госпожо.

— Вижте, съвсем просто е, госпожа Дьо ла Мот е взела колието и го е върнала от мое име. Бижутерите твърдят, че не са го получили обратно. Аз имам в ръцете си разписка, която доказва противното, а бижутерите казват, че разписката е фалшива. Госпожа Дьо ла Мот можеше да обясни всичко с една дума… Не можем да я намерим, в такъв случай позволете ми да заменя неясните факти с предположения. Госпожа Дьо ла Мот е искала да върне колието. Вие, който винаги сте имали прищявката, безспорно доброжелателна, да ме накарате да купя колието, вие, който ми го донесохте с предложение да платите вместо мен, предложение…

— Което Ваше величество грубо отхвърли — вметна кардиналът и въздъхна.

— Е, да, вие настоявахте на фикс идеята да притежавам колието и не го върнахте на бижутерите, за да си го взема отново по някакъв повод. Госпожа Дьо ла Мот беше слаба, тя, която знаеше за възраженията ми, за невъзможността ми да платя, за непоколебимото решение, което бях взела, да не приема колието безплатно; госпожа Дьо ла Мот е заговорничела с вас от грижа за мен, а днес се страхува от гнева ми и не се явява. Така ли е? Измъкнах ли тази афера от мрака, отговорете ми с „да“. Приемете ли упрека за вашето лекомислие, за неподчинението на моите изрични заповеди, ще се отървете само с едно мъмрене и на всичко ще сложим точка. Нещо повече, обещавам ви да простя на госпожа Дьо ла Мот, да я избавя от наказание. Но, за Бога, яснота, господине, не искам сега над живота ми да витае сянка, не желая, чувате ли!

Кралицата бе произнесла тези думи толкова разпалено, наблегнала бе на тях така енергично, че кардиналът не смееше, нито можеше да я прекъсне, ала щом тя млъкна, каза, като потисна една въздишка:

— Госпожо, ще отговоря на всичките ви догадки. Не, аз не съм настоявал непременно да имате колието, тъй като бях сигурен, че то е във вашите ръце. Не, в нищо не съм заговорничил с госпожа Дьо ла Мот относно колието. Не, то не е у мен, както не е и у бижутерите, а казвате, че не е и у вас.

— Това е невъзможно — извика кралицата смаяна. — Нима колието не е у вас?

— Не, госпожо.

— Не сте ли посъветвали госпожа Дьо ла Мот да стои настрана от всичко това?

— Не, госпожо.

— Не я ли криете?

— Не, госпожо.

— Но как ще обясните случилото се?

— Госпожо, принуден съм да призная, че не мога да го обясня. Нещо повече, не за пръв път се оплаквам на кралицата, че тя не ме разбира.

— Кога е било това, господине? Не си спомням.

— Имайте добрината, госпожо — рече кардиналът, — да препрочетете мислено писмата ми.

— Писмата ви! — учуди се кралицата. — Значи сте ми писали?

— Много рядко, госпожо, за всичко, което имах на сърцето си.

Кралицата стана.

— Струва ми се — каза тя, — че се лъжем взаимно. Нека сложим бързо край на шегата. Какво говорите за писма? Какви писма и какво имате на сърцето или в сърцето, не знам изобщо как можахте да го кажете?

— Боже мой! Госпожо, може би съм се осмелил да издам тайната на моята душа.

— Каква тайна! В ред ли е разсъдъкът ви, господин кардинал?

— Госпожо!

— Ох, да не го увъртаме. Вие говорите, все едно искате да ми поставите капан или пък да ме поставите в неудобно положение пред свидетели.

— Заклевам ви се, госпожо, нищо не съм казвал… Наистина ли никой не подслушва?

— Не, господине, хиляди пъти не, няма никого, тъй че обяснете, но напълно, и ако сте още със здрав разсъдък — докажете го.

— О, госпожо, защо госпожа Дьо ла Мот не е тук? Тя щеше да ми помогне, тя, нашата приятелка, да събудя ако не привързаността, то поне паметта на Ваше величество.

— Нашата приятелка? Моята привързаност? Моята памет? Много ме учудвате.

— Ах, госпожо, умолявам ви — рече кардиналът, възмутен от острия тон на кралицата, — пощадете ме. Свободна сте да не обичате вече, но не обиждайте.

— О, Боже мой! — извика кралицата и пребледня. — О, Боже мой… Какво говори този човек?

— Много добре! — продължи господин Дьо Роан, който се оживяваше толкова повече, колкото повече кипваше гневът му. — Много добре! Госпожо, смятам, че бях достатъчно дискретен и достатъчно сдържан, за да не се отнасяте така грубо с мен. Впрочем аз ви упреквам само за дребни огорчения. Сгреших, че се повтарям. Трябваше да зная, че когато една кралица каже „не искам вече“, това е повелителен закон, все едно някоя жена да каже „искам“.

Кралицата нададе див вик и улови кардинала за дантеления ръкав.

— Кажете бързо, господине — рече тя с треперещ глас. — Аз казах „не искам вече“, а също „искам“! На кого казах едното и на кого другото?

— Ами и двете на мен.

— На вас?

— Забравете, че сте казали едното, аз пък няма да забравя, че сте казали другото.

— Вие сте мерзавец, господин Дьо Роан, лъжец!

— Аз?

— Вие сте подлец, клеветите една жена!

— Аз!?

— Вие сте предател, тъй като обиждате кралицата!

— А вие, вие сте безсърдечна жена, вероломна кралица!

— Мерзавец!

— Вие ме подведохте да се влюбя безумно във вас. Упоихте ме с надежди!

— Надежди! Боже мой! Полудявам ли? Злодей ли е той?

— Щях ли да посмея да ви поискам нощни аудиенции, които вие ми дадохте?

Кралицата нададе яростен вик. От будоара откликна дълга въздишка.

— Щях ли да посмея — продължи господин Дьо Роан — да дойда сам във Версайския парк, ако не ми бяхте пратили госпожа Дьо ла Мот?

— Боже мой!

— Щях ли да посмея да ви помоля да донесете розата? Обична роза! Прокълната роза! Изсъхнала, обгорена от моите целувки!

— Боже мой!

— Аз ли ви принудих да слезете на другия ден и да ми подадете двете си ръце, чието благоухание разяжда непрекъснато мозъка ми и ме влудява? Имате право да ме упреквате.

— Ох, стига!

— Аз ли, най-после, от най-люта гордост щях да се осмеля да мечтая за тази трета нощ на безоблачно небе, на сладостно мълчание, на коварна любов.

— Господине, господине! — извика кралицата и се отдръпна от кардинала. — Вие хулите!

— Боже мой — отвърна кардиналът и вдигна очи към небето, — ти знаеш дали щях да дам имотите си, свободата си, живота си, само и само тази вероломна жена да продължава да ме обича!

— Господин Дьо Роан, ако искате да запазите всичко това, кажете още тук, че искате да ме погубите, че сте измислили всички тези ужаси, че не сте идвали във Версай нощем…

— Идвах — отговори с достойнство кардиналът.

— Вие ще умрете, ако държите този език.

— Роан не лъже. Идвах.

— Господин Дьо Роан, господин Дьо Роан, за Бога, кажете, че не сте ме виждали в парка…

— Бих умрял, ако трябва, както ме заплашихте преди малко, но само вас видях във Версайския парк, където ме водеше госпожа Дьо ла Мот.

— Още веднъж ви моля — извика кралицата, бледа и разтреперана, — вземете си думите обратно!

— Не!

— За втори път ви моля, кажете, че сте ми скроили тази подлост!

— Не!

— За последен път, господин Дьо Роан, признайте, че може да са ви измамили, че всичко това е клевета, измислица, невъзможно е, и аз не знам какво, но признайте, че съм невинна, че може да съм невинна!

— Не!

Кралицата се изправи, страшна и тържествена.

— Щом отхвърляте Божието правосъдие — каза тя, — ще имате работа с кралското правосъдие.

Кардиналът се поклони, без да каже нищо. Кралицата позвъни толкова силно, че няколко от компаньонките й влязоха едновременно.

— Да бъде уведомен Негово величество — каза тя, като бършеше устните си, — че го моля да ми окаже честта да намине при мен.

Един офицер тръгна да изпълни заповедта. Кардиналът, решен на всичко, остана храбро в един ъгъл на стаята. Мария-Антоанета отиде десет пъти до вратата на будоара, без да влезе там, сякаш всеки път, загубила разсъдъка си, го намираше отново пред тази врата. Не бяха изтекли и десет минути от ужасната сцена, когато кралят се показа на прага. Сред групата пак се виждаха уплашените лица на Бьомер и Босанж, които предусещаха буря.