Александър Дюма
Колието на кралицата (22)

22.
Златото

Ето какво се бе случило зад завесите. Първо Бозир бе изненадан, че вижда вратата да се заключва. После, изненадан, че чува госпожица Олива да крещи така високо. Накрая, още по-изненадан, че влиза в стаята и не намира там своя свиреп съперник.

Тършуване, заплахи, призоваване — ами щом като човекът се криеше, значи се страхуваше, а ако се страхуваше, тогава Бозир трябваше да триумфира. Олива го заставяше да престане да търси и да отговаря на въпросите й. Бозир, арогантен, повиши глас от своя страна. Олива не се чувстваше виновна, след като вещественото доказателство бе изчезнало. Quia corpus delicti aberat^[1], както гласи текстът. Тя изкрещя така високо, че за да я накара да млъкне, Бозир затисна с ръка устата й или по-точно искаше да я затисне.

Но той се излъга. Олива възприе по друг начин съвсем неубедителния помирителен жест на Бозир. На тази бърза ръка, която се насочваше към лицето й, тя противопостави ръка, сръчна и ловка като шпагата на непознатия. Внезапно я отклони и като се пресегна напред, шамароса през лицето Бозир, който отвърна със страничен удар на дясната ръка. Този удар свали и двете ръце на Олива и зачерви лявата й буза със скандален шум. Това беше онази част от разговора, която улови непознатият, като си тръгваше. Обяснение, започнато по този начин, бързо довежда до развръзката. Все пак ние мислим, че развръзката, колкото и добра да е за представяне, за да бъде драматична, се нуждае от много подготовка.

На плесницата на Бозир Олива отговори с хвърляне на тежък и опасен предмет — фаянсов съд. Бозир отблъсна хвърчащия предмет с бързо размахване на един прът, като потроши много чаши, пречупи една свещ и приключи с уцелване рамото на младата жена. Тя се хвърли гневно върху Бозир и се вкопчи за гърлото му. Бяха необходими усилия на нещастния Бозир, за да улови каквото му попаднеше от връхлетялата го Олива. Той разкъса роклята й. Олива, твърде засегната от това оскърбление, от тази загуба, пусна трофея и запрати Бозир да се гърчи насред стаята. Той се надигна, разпенен от ярост. По тъй като достойнството на врага се оценява по отбраната, а към нея се отнася с уважение дори и победителят, Бозир, който бе почувствал голямо уважение към Олива, поднови разговора оттам, откъдето бе прекъснат.

— Вие сте зло същество, вие ме разорявате.

— Не, вие сте този, който ме разорява — възрази Олива.

— Ах, аз я разорявам! Тя няма нищо!

— Кажете, че вече нямам нищо. Кажете, че продадохте и изядохте, изпихте или проиграхте всичко, което имах.

— И вие дръзвате да ме упреквате за бедността ми?

— Защо сте беден? Това е порок!

— Ще ви оправя аз вас за всичките ви пороци с един-единствен удар!

— Биейки ме?

И Олива размаха доста тежка маша, при вида на която Бозир бе принуден да отстъпи.

— Само това ви липсваше — да си хванете любовници — каза той.

— А вие, как вие наричате всички онези, достойни за презрение, които седят до вас във вертепите, където прекарвате дните и нощите си?

— Играя, за да живея.

— И преуспявате там яката! Умираме от глад! Очарователен занаят, няма що!

— А вие с вашия сте принудена да плачете, когато ви скъсат една рокля, защото нямате начин да си купите друга. Добър занаят, дявол да го вземе!

— По-добър от вашия! — възрази гневно Олива. — И ето ви доказателството!

Тя извади от джоба си шепа златни монети и ги разпиля по цялата стая.

Луидорите се затъркаляха и затрептяха по пода, някои се скриха под мебелите, а останалите продължиха своите маневри до прага. Най-после, изтощени, легнаха върху плоските си страни и релефните им изображения блеснаха като звездички.

Когато Бозир чу металния звън да кънти върху дървенията на мебелите и по плочките на пода в стаята, усети някакво главозамайване, или би трябвало да кажем по-скоро изпита нещо като угризение на съвестта.

— Луидори, двойни луидори! — извика той сломен.

Олива държеше в ръката си друга шепа от този метал. Тя го хвърли в лицето и разтворените ръце на Бозир, който бе заслепен от блясъка му.

— Оо! — възклицаваше той. — Тя е богата, пустата Олива!

— Ето какво ми носи моят занаят! — цинично възрази тя, като същевременно отблъсна със силен замах на обутия си в пантоф крак златото, разпиляно по пода, и Бозир, който бе коленичил, за да го събира.

— Шестнадесет, седемнадесет, осемнадесет — броеше Бозир, задъхан от радост.

— Негодник! — изръмжа Олива.

— Деветнадесет, двадесет и един, двадесет и два…

— Подлец!

— Двадесет и три, двадесет и четири, двадесет и шест…

— Нечестивец!

Дали защото бе чул, или се бе изчервил, без да е чул, Бозир стана.

— Така значи — рече с толкова сериозен тон, че не можеше да има равен по комичност, — така значи, госпожице, вие икономисвате, като ме лишавате от необходимото?

Смутена, Олива не намери какво да каже.

— Така значи, вие ме оставяте да се излагам с износени чорапи, с жълто-червена шапка, с нарязани и изтърбушени подплати на дрехите, докато вие кътате луидори в касичката си. А откъде са тези луидори? От продажбата на вехториите, която въртя, свързвайки тъжната си участ с вашата!

— Безделник! — промърмори Олива. И му хвърли пълен с презрение поглед.

Но той не се смути от него.

— Прощавам не алчността ви, а икономичността ви — каза той.

— А току-що искахте да ме убиете!

— Преди малко имах право, сега щях да сгреша.

— Защо, моля ви?

— Защото сега сте истинска стопанка, вие внасяте в домакинството!

— Казвам ви, че сте негодник!

— Моя малка Олива!

— И да ми върнете златото!

— Ах, скъпа моя!

— Ще ми го върнете, иначе ще ви промуша със собствената ви шпага.

— Олива!

— Да или не?

— Не, Олива, никога няма да се съглася да прободеш тялото ми.

— Не мърдайте или ще сте пронизан! Парите!

— Дай ми я.

— Ах, подлец! Ах, презряна твар! Вие просите, вие ме изнудвате, за да се възползвате от лошото ми поведение! Ах! И това се нарича мъж! Винаги съм ви презирала, всички ви съм презирала, чувате ли? И който дава, и който получава! Всички!

— Този, който дава — продължи важно Бозир, — може да дава, той е щастлив. Аз също съм ви дал нещо, Никол.

— Не искам да ме наричате Никол.

— Пардон, Олива! Та казах значи, аз ви давах, когато можех.

— Малка щедрост! Сребърни обици, шест луидора, две копринени рокли, три бродирани носни кърпички…

— Това е много за един войник.

— Млъкнете! Обиците ги бяхте откраднали от някого, за да ми ги поднесете, луидорите бяхте получили на заем и никога не ги върнахте, копринените рокли…

— Олива! Олива!

— Върнете ми парите, моите пари!

— Какво искате в замяна?

— Два пъти повече.

— Е, добре, съгласен! — рече нехранимайкото. — Ще отида да поиграя комар на улица „Бюси“, ще ти донеса не двойно, а петорно повече.

Той направи две крачки към вратата. Тя го хвана за пеша на прекалено износената дреха.

— Хайде де! Дрехата ми е скъсана! — рече той.

— Толкова по-добре, ще си имате нова!

— Шест луидора! Олива, шест луидора, щастие е, че на улица „Бюси“ банкерите и играчите на бакара^[2] не са претенциозни по отношение на тоалета.

Олива спокойно хвана и другия пеш на дрехата му и го смъкна. Бозир се вбеси.

— Да изпукат всички дяволи! — изрева. — Ето на, безсрамницата ме съблича. Аз вече не мога да изляза оттук.

— Напротив, ще излезете, и то веднага.

— Би било забавно — без дрехи.

Олива взе от джоба си останалото злато, около четиридесет луидора, и ги заподхвърля в събраните си шепи. Бозир трябва да беше подлудял, коленичи отново и каза:

— Нареждай! Нареждай!

— Ще изтичате до Капуцин-Мажик на улица „Сена“, там продават домина за балове с маски.

— И после?

— Ще ми купите един комплект маска и подходящи чорапи.

— Добре.

— За вас черна, за мен — бяла, от сатен.

— Да.

— И ви давам само двайсет минути за тази работа.

— Ще ходим на бал?

— На бал!

— И ще ме отведете да вечерям на булеварда?

— Разбира се, но при едно условие.

— Какво?

— Ако сте покорен.

— Бягам тогава.

— Какво, още ли не сте тръгнали?

— Ами разходите…

— Имате двадесет и пет луидора.

— Какво? Имам двадесет и пет луидора? Откъде го измислихте пък това?

— Ами тези, дето ги събрахте?

— Но Олива, вие ми ги дадохте.

— Не казвам, че няма да ги имате, но ако ви ги дам сега, няма да се върнете. Хайде, тръгвайте и бързо се връщайте!

— По дяволите, тя е права. Такова ми беше намерението, да не се връщам — каза малко объркан безделникът.

— Двадесет и пет минути, чувате ли ме? — извика тя.

— Слушам!

Именно в този момент слугата, настанил се в нишата, разположена срещу прозорците, видя, че единият от двамата събеседници изчезна.

Това беше господин Бозир, който излезе със сако без пешове, зад него шпагата му се олюляваше безсрамно дръзко, а пък ризата му се издуваше под сакото както по времето на Луи XIII.

Докато нехранимайкото навлизаше в улица „Сена“, Олива написа набързо върху лист хартия следното, което накратко описваше целия този епизод:

Мирът е подписан, подялбата е направена, балът се приема. В два часа ще бъда в операта. Ще бъда с бяло домино, а върху лявото рамо — панделка от синя коприна.

Олива нави хартията на парче от фаянсово гърне, подаде глава през прозореца и изхвърли бележката на улицата. Прислужникът връхлетя върху плячката си, прибра я и избяга.

Почти сигурно беше, че на господин Бозир му оставаха не повече от тридесет минути за завръщане, следван от две момчета шивачи, които носеха две изискани домина, каквито изработваха в Капуцин-Мажик, при добрия майстор, доставчик на Нейно величество кралицата и на почетните дами; и това — срещу осемнадесет луидора.