Александър Дюма
Колието на кралицата (61)

61.
Кралицата Мария-Антоанета, жената Жана дьо ла Мот

Куриерът, когото изпратиха в Париж за госпожа Дьо ла Мот, откри графинята при кардинал Дьо Роан.

Жана бе отишла на гости при Негово преосвещенство, беше обядвала и вечеряла там. Сега тя разговаряше с него за злополучното изплащане на дълга, когато куриерът дойде да попита дали графинята е у господин Дьо Роан. Находчивият портиер отговори, че Негово преосвещенство е излязъл и че госпожа Дьо ла Мот не е в дома му, но много лесно можело да й се предаде това, което кралицата бе възложила на своя пратеник, понеже графинята вероятно ще дойде вечерта.

— Да се яви във Версай колкото се може по-бързо — каза куриерът и тръгна да разнесе същото съобщение по всички предполагаеми жилища на скитащата се графиня.

Куриерът току-що си беше отишъл и портиерът, без да ходи някъде далеч, изпрати просто жена си при господин Дьо Роан, за да предупреди госпожа Дьо ла Мот. Двамата съдружници размишляваха върху несигурността на големите суми. Когато графинята получи съобщението, разбра, че е належащо да тръгне. Тя поиска от кардинала два бързи коня, той я настани в една карета без герб и докато разсъждаваше върху известието, графинята бе откарана толкова бързо, че след един час пристигна в замъка. Там я чакаха и незабавно я въведоха при Мария-Антоанета. Кралицата се беше оттеглила в стаята си. Нощният й тоалет беше направен, друга жена в апартамента нямаше освен госпожа Дьо Мизери, която четеше нещо на кралицата в малкия будоар. Мария-Антоанета бродираше или по-скоро се преструваше, че бродира, тя се вслушваше с безпокойство във всеки шум отвън, когато Жана изникна пред нея.

— А! — извика кралицата. — Ето ви тук, много добре. Една новина… графиньо.

— Добра ли е, госпожо?

— Преценете сама. Кралят е отказал петстотинте хиляди ливри.

— На господин Дьо Калон?

— На всички. Кралят не иска да ми даде пари. Тези неща засягат само мен.

— Боже мой! — прошепна графинята.

— Не е за вярване, нали, графиньо? Да се откаже, да се задраска вече направеното разпореждане. Нека не говорим вече за минали неща. Върнете се бързо в Париж. Кажете на кардинала, който направи голяма жертва, за да ми достави удоволствие, че приемам неговите петстотин хиляди ливри до следващото тримесечие. Себично е от моя страна, графиньо, но се налага… аз злоупотребявам.

— О, госпожо — промълви Жана, — загубени сме, господин кардиналът вече няма пари.

Кралицата подскочи, сякаш току-що бе ранена или обидена.

— Няма… вече… пари — едва изговори тя.

— Госпожо, съвсем неочаквано за господин Дьо Роан поискаха от него да изплати един стар дълг. Било въпрос на чест и той го е изплатил.

Кралицата се спря като зашеметена от това нещастие.

— Много съм любопитна, нали? — каза кралицата. — Все с мен ли се случват всички тези грешки? Откъде знаете, графиньо, че господин Дьо Роан няма вече пари?

— Каза ми за това нещастие преди час и половина, госпожо. Нещастието е още по-непоправимо, тъй като петстотинте хиляди бяха, както се казва, забравени стари дългове.

Кралицата подпря с ръце главата си.

— Трябва да се вземе решение — добави тя.

„Какво ли ще направи кралицата?“ — помисли си Жана.

— Виждате, графиньо, това е ужасен урок. Наказана съм, че тайно от краля постъпих така глупаво — от посредствена амбиция и от дребнаво предизвикателство. Нямам никаква нужда от това колие. Съгласна ли сте?

— Вярно, госпожо, но ако една кралица се съобразява само с нуждите и вкусовете си…

— Искам да се съобразявам преди всичко със спокойствието и щастието на моя дом. Достатъчен беше само този първи провал, за да ми покаже на колко неприятности щях да се изложа, колко изпълнен с нещастия бе избраният път, а сега аз се отказвам. Да действаме открито, да действаме свободно, да действаме просто.

— Госпожо!

— За да започнем, нека пожертваме нашата суета пред олтара на дълга, както щеше да каже господин Дора^[1].

Кралицата въздъхна и добави:

— Колието обаче беше много хубаво!

— То все още е хубаво, госпожо. Парите, вложени в него, не са изгубени.

— Отсега то представлява за мен само купчинка камъни. След като човек си е поиграл с тях на дама, както правят децата, като изиграят играта си, той ги захвърля и забравя за тях.

— Какво иска да каже кралицата?

— Кралицата иска да каже, скъпа графиньо, че ще вземете обратно кутията с колието, донесено… от господин Дьо Роан… за да го занесете на бижутерите Бьомер и Босанж.

— Да им го върна?

— Точно така.

— Но, госпожо, Ваше величество е дала двеста и петдесет хиляди ливри капаро.

— Печеля още двеста и петдесет хиляди ливри, графиньо, ето ме в съгласие със сметките на краля.

— Госпожо! Госпожо! — извика графинята. — Да се загуби така четвърт милион! Защото може да се случи бижутерите да създадат трудности и да не върнат парите, с които щяха да разполагат.

— Имам го предвид и се отказвам от капарото, при условие че сделката бъде развалена. Откакто предугадих този край, графиньо, ми олекна. Графиньо, отнесете веднага кутията. Бижутерите ще спечелят. Двеста и петдесет хиляди ливри за подарък е добра печалба, която имат от мен, а освен това колието си остава у тях. Мисля, че няма да се оплакват и никой нищо няма да научи. Кардиналът го е направил, за да ми достави радост. Ще му кажете, че за мен е удоволствие да не притежавам колието, и ако е умен човек, той ще ме разбере, ако е добър свещеник, ще одобри и подкрепи моята жертва.

След тези думи кралицата подаде на Жана затворената кутия с бижуто, Жана леко я отблъсна.

— Госпожо, защо да не издействаме още една отсрочка?

— Да молим, значи да се унижаваме, графиньо, да издействаме, значи да бъда унижена. Отнесете кутията, мила, отнесете я!

— Помислете, госпожо, какъв шум ще вдигнат бижутерите, те ще изпитват съжаление към вас. Вашият отказ ще бъде също така позорен, както и вашето съгласие. Всички ще научат, че диамантите са били на ваше разположение.

— Никой нищо няма да узнае. Аз вече не дължа нищо на бижутерите, аз вече няма да ги приемам, добре е да мълчат поне заради двеста и петдесетте хиляди ливри, а моите неприятели, вместо да кажат, че купувам диаманти за милион и половина, ще кажат, че хвърлям парите си в търговията. Това е по-малко неприятно. Отнесете ги, графиньо, отнесете и благодарете от мое име на господин Дьо Роан за благоволението му и за добрата му воля.

С властно движение на ръката кралицата предаде кутията с бижуто на Жана, която не без вълнение усети в ръцете си тежестта му.

— Нямате време за губене — продължи кралицата. — Колкото по-малко неприятности имат бижутерите, толкова повече ще сме сигурни, че ще запазим тайната. Тръгнете бързо и гледайте да не види някой кутията. Идете най-напред у вас, защото едно посещение у Бьомер по това време може да събуди подозренията на полицията, която сигурно е любопитна какво става при мен, после, след като се върнете вкъщи и агентите се объркат, идете при бижутерите и ми донесете разписка от тях.

— Да, госпожо, ще стане, както искате.

Жана скри кутията под наметалото си, така че да не личи, че носи нещо. После с усърдието, което се изискваше поради височайшия съучастник в нейната дейност, тя се качи в каретата.

Най-напред, за да се подчини, Жана нареди да я откарат вкъщи, после изпрати каретата при господин Дьо Роан, за да заблуди кочияша, който я докара, и реши да смени облеклото си, за да е по-подходящо за нощно пътуване.

Камериерката я облече бързо според всички изисквания и внимание към дворцова дама. Тя забеляза, че Жана е замислена и разсеяна. Госпожа Дьо ла Мот наистина не мислеше за тоалета си, тя остави камериерката да се погрижи за него и насочи мисълта си към едно странно намерение, породено от обстоятелствата. Тя се питаше дали кардиналът не допуска голяма грешка, като оставя кралицата да върне украшението, и дали извършената вече грешка няма да намали изгледа за успех, за който господин Дьо Роан мечтаеше и се ласкаеше, че го е постигнал, участвайки в малките тайни на кралицата. Не пренебрегваше ли задълженията си по тяхното споразумение, ако изпълнеше заповедта на Мария-Антоанета, без да се посъветва с господин Дьо Роан? Дори останал без пари, кардиналът нямаше ли да предпочете да продаде себе си, отколкото да лиши кралицата от предмета, който тя силно желаеше?

„Не мога да направя друго — каза си Жана, — освен да се посъветвам с кардинала. Един милион и петстотин хиляди ливри! — помисли си тя. — Той никога няма да има тази сума!“

Внезапно Жана се обърна към камериерката и каза:

— Излезте, Роза.

Камериерката се подчини, а госпожа Дьо ла Мот продължи мисловния си монолог. „Каква сума! Какво богатство! Какъв радостен живот и как всяко щастие, всяка слава, придобити от една подобна сума, са представени от тази малка блестяща змия от скъпоценни камъни.“

Жана отвори кутията и очите й се заслепиха от искрящите пламъци. Тя извади колието, нави го на пръстите си, задържа го в двете си малки шепи и си каза: „Един милион и четиристотин хиляди ливри са тук, защото в действителност колието струва един милион и четиристотин хиляди ливри, а бижутерите ще платят тази цена още днес. Странна съдба, която позволява на незначителната, бедна и неизвестна Жана дьо Валоа да докосва с ръка ръката на кралицата, на първата в света, и да държи в дланите си, вярно — само за един час, един милион и четиристотин хиляди ливри, сума, която никога не се оставя да се движи сама по света, а винаги е придружавана от въоръжени пазачи или от поръчителства, които във Франция не могат да бъдат по-малки от поръчителствата на една кралица или на един кардинал. Всичко това се намира между десетте ми пръста… Колко е тежко и колко е леко! Ако превърна в злато, в скъпоценен метал стойността на тази кутия, ще имам нужда от два коня, ако е в облигации. А облигациите винаги ли имат покритие? Не трябва ли да се подписва нещо, да се контролира? Освен това облигацията е хартия — огънят, водата могат да я унищожат. Тя не важи в цялата страна, издава своя произход, разкрива името на своя автор и името на приносителя. След време тя загубва част или цялата си стойност. Напротив, диамантите са твърди, те устояват на всичко и всеки може да ги отличи, да прецени, да им се възхити и да ги купи в Лондон, Берлин, Мадрид, дори в Бразилия. Всеки оценява диаманта, особено диамант, който се отличава с големината и с чистотата си. Колко са хубави! Колко са прекрасни! Какво съчетание и какво своеобразие! Всеки поотделно струва може би повече, отколкото, взети заедно.

Но защо ли разсъждавам? — каза си изведнъж тя. — Бързо да се реша — да намеря кардинала или да върна на Бьомер колието, както ми възложи кралицата.“

Тя стана, като все още държеше диамантите, които блестяха и стопляха ръката й.

„Те ще се върнат при безчувствения бижутер, който ще ги премери и ще ги излъска с четката си. Те можеха да блестят на гърдите на Мария-Антоанета… Бьомер отначало ще възрази, после ще се успокои, като помисли, че има печалбата, а запазва и стоката. А, забравих! В каква форма трябва да се съчини разписката от бижутера? Това е много сериозно, за да се съчини, се изисква умение. Написаното не трябва да засяга нито Бьомер, нито кралицата, нито кардинала. Кардиналът… О, не! Ако кардиналът ме обичаше повече или ако беше по-богат и ако ми дадеше диамантите…“

Тя седна на дивана, навила диамантите… около ръката си, главата й пламтеше с объркани мисли, които понякога я ужасяваха и които тя трескаво отблъскваше.

Внезапно погледът й стана по-спокоен, по-установен, по-съсредоточен върху една определена мисъл. Тя не забеляза как минават минутите и всичко у нея получаваше вече непоклатима увереност, подобно на плувците, които нагазват в тинята на една река и всяко ново движение, за да се освободят, ги кара да потъват повече.

В мълчаливото и дълбоко съзерцание на една мистериозна цел изтече един час. След това тя стана бавно, пребледняла като жрица в миг на вдъхновение, и позвъни на камериерката си. Беше два часът през нощта.

— Намерете ми карета — каза тя — или двуколка, ако няма друга кола.

Прислужницата намери карета, която чакаше на старата улица „Тампъл“. Госпожа Дьо ла Мот се качи и изпрати камериерката си да се прибере. Десет минути по-късно каретата спря пред вратата на памфлетиста Рето дьо Вилет.