Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Collier de la Reine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-510-9

История

  1. — Добавяне

14.
Господин Дьо Шарни

Веднага след като кралят изчезна, всички, които се намираха в залата на принцовете и принцесите, се събраха около кралицата.

Дьо Сюфрен бе дал знак на племенника си да го изчака и той, отдавайки чест, се подчини и остана в групата, в която го видяхме.

Кралицата, която бе разменила с Андре няколко многозначителни погледа, вече почти не изпускаше от очи младия мъж и всеки път когато го погледнеше, си казваше: „Това е той, несъмнено.“ На което госпожица Дьо Таверне отговаряше с жестове и мимики, които не оставяха никакво съмнение у кралицата, тъй като означаваха: „Ох, Боже мой! Да, госпожо, това е той, това наистина е той.“

Филип, както вече казахме, виждаше тревогата на кралицата, той я забелязваше и чувстваше ако не причината, то поне неясния й смисъл. Който обича, никога не се мами по отношение на този, когото обича. Той отгатна, че кралицата е шокирана от нещо необикновено, загадъчно, неизвестно на друг освен на нея самата и на Андре.

Докато младият мъж се питаше докъде ли ще стигне голямото безпокойство на Нейно величество, докато се мъчеше да разбере по лицата на господата Дьо Коани и Дьо Водрьой и да се убеди, че те нямат нищо общо с тази загадка, и докато ги виждаше преспокойно да разговарят с Дьо Хага, който бе дошъл да навести Версай, една личност във величествени кардиналски одежди, следвана от офицер и прелати, влезе в салона.

Кралицата позна Луи дьо Роан, тя го съзря от другия край на залата и веднага извърна глава, без дори да се постарае да прикрие, че е недоволна.

Кардиналът прекоси множеството, без да поздрави никого, и отиде направо пред кралицата, на която се поклони много повече като светски мъж, отколкото като подвластен, който приветства кралица. После отправи прекалено галантен комплимент на Нейно величество, която извърна глава и студено промърмори две-три протоколни думи, сетне продължи разговора си с госпожа Дьо Ламбал и с госпожа Дьо Полиняк.

Принц Луи си даде вид, че изобщо не забелязва лошия прием на кралицата. Направи реверансите си, без да бърза, и с цялото изящество на съвършен дворцов мъж се обърна към лелите на краля, с които разговаря доста дълго, като се вземе предвид, че поради царящата в двореца неуравновесеност там той беше посрещнат толкова благосклонно, колкото ледено и студено от кралицата.

Кардинал Луи дьо Роан бе мъж в разцвета на силите си, с внушителна фигура, с благороднически обноски, чертите му излъчваха интелигентност и любезност. Имаше уста, нежна и сдържана, изящни ръце, началото на плешивина над челото издаваше мъжа на удоволствията или учения; у принц Дьо Роан действително се съвместяваха и единият, и другият.

Това беше желан от жените мъж, от жените, които обичат ухажванията без банални комплименти и парадност; споменаваха го и заради великолепието му. Той наистина бе намерил начин да изглежда беден със своите шестнадесет милиона ливри доход.

Кралят го обичаше, защото беше учен, кралицата, напротив, го мразеше. Причините за тази ненавист никога не станаха ясни докрай, но можеха да подхранват два вида коментари. Първо, говореше се, че като посланик във Виена принц Луи е писал на крал Луи XV писма, изпълнени с ирония по адрес на Мария-Терезия, които Мария-Антоанета не можела да прости на този дипломат. Освен това, и то е по-човешко и преди всичко по-правдоподобно, говореше се, че по повод брака на младата ерцхерцогиня с дофина посланикът бил писал пак на Луи XV някои подробности, засягащи честолюбието на младата жена, много слабичка по онова време, а кралят прочел на всеослушание писмото на вечеря у госпожа Дю Бари.

Явно тези нападки силно бяха уязвили Мария-Антоанета, която, като не можеше публично да се признае за жертва, се бе заклела рано или късно да накаже автора. Наистина по този въпрос имаше цяла политическа интрига. Посолството във Виена бе отнето на господин Дьо Бретьой в полза на господин Дьо Роан.

Господин Дьо Бретьой, прекалено слаб, за да се бори против принца, бе използвал тогава това, което в дипломацията наричат хитрост. Говореше се, че се сдобил с копия или дори с оригиналите на писма на прелата, по онова време посланик, и балансирайки действително направените от дипломата услуги с малката враждебност към семейството на австрийския император, в лицето на дофината намерил съюзник, решен един ден да погуби господин Дьо Роан.

Тази омраза тихо тлееше в двореца и подронваше позициите на кардинала.

Всеки път, виждайки кралицата, той понасяше студения прием, който се постарахме да ви покажем отчасти.

Но по-силен от омразата, колкото и голяма да беше тя в действителност, защото някакво непреодолимо чувство го караше да прощава всичко на неприятеля си, Луи дьо Роан не пропускаше случай за сближаване с Мария-Антоанета, а възможности не му липсваха. Принц Луи дьо Роан беше върховният свещеник на двора.

Той никога не се бе оплаквал, никога никому не бе обещавал нищо. Малък кръг от приятели, между които се открояваше барон Дьо Планта, германски офицер, негов интимен довереник, който го утешаваше от грубите кралски набези, а придворните дами, що се отнася до суровото отношение към кардинала, не всички следваха кралицата и не бяха постигнали същия резултат.

Кардиналът премина като тъмна сянка през смеещата се жива картина, която се разиграваше във въображението на кралицата. Малко след като той се отдалечи от нея, Мария-Антоанета, разведрявайки се, каза на принцеса Дьо Ламбал:

— Знаете ли, че подвигът на този млад офицер, племенник на господин командващия, е един от най-забележителните в тази война? Как се казваше?

— Господин Дьо Шарни мисля — отговори принцесата.

После се обърна към Андре, за да я попита:

— Госпожице Дьо Таверне, така ли беше?

— Да, Ваше превъзходителство, Шарни — отговори Андре.

— Трябва господин Дьо Шарни да разкаже лично на нас за този епизод, без да пропуска нито една подробност. Нека го потърсят. Той е още тук, нали? — продължи кралицата.

Един офицер се отдели и побърза да излезе, за да изпълни заповедта. В същия момент, като се оглеждаше, тя забеляза Филип и нетърпелива както винаги, каза:

— Господин Дьо Таверне, проверете.

Филип се изчерви. Може би, помисли си той, трябваше да предугади желанието на повелителката си. Тогава се спусна да търси този блажен офицер, когото не бе изпуснал от погледа си от момента на представянето му. Тъй че издирването му бе много лесно.

Дьо Шарни пристигна веднага, още между двете повиквания на кралицата. Кръгът пред него се разшири и кралицата можа да го разгледа по-внимателно, отколкото през нощта в града. Той бе двадесет и седем — двадесет и осем годишен мъж, тънък и строен, с широки рамене и съвършени крака. Лицето му, изискано и кротко, ставаше особено енергично всеки път когато се вглъбяваше погледът на големите му сини очи. Учудващо бе човек, завръщащ се от война в Индия, да бъде толкова бял, колкото бе Филип — напрегнатата му и прекрасно очертана шия се открояваше над вратовръзка, чиято белота бе по-малко блестяща от тази на кожата му.

Когато приближи групата, център на която бе кралицата, той все още с нищо не показваше външно, че познава госпожица Дьо Таверне или пък самата кралица.

Обкръжен от офицери, които го разпитваха и на които той вежливо отговаряше, той изглеждаше така, сякаш бе забравил, че има крал, с когото бе разговарял, и кралица, която го наблюдава.

Тази любезност и тази сдържаност го правеха още по-забележим за кралицата, особено взискателна към всичко, отнасящо се до поведението на един мъж.

Не само заради другите Дьо Шарни искаше да прикрие изненадата си при така неочакваната поява на дамата от кабриолета. Най-почтено би било да я накара, ако е възможно, самата тя да забрави, че го е познала.

Погледът на Шарни оставаше естествен и с изискана свенливост, той не заговори, преди кралицата да му даде думата.

— Господин Дьо Шарни, тези дами желаят и това е много естествено желание, щом като и аз го желая — каза тя, — да научат всички подробности за историята на кораба. Разкажете ни, моля ви.

— Госпожо — подхвана младият моряк сред дълбока тишина, — умолявам Ваше величество съвсем не от скромност, а от човечност да ме освободи от този разказ. Това, което направих на „Север“, в същото време и други десет офицери, мои другари, мислеха да го направят, но аз пръв го извърших, ето това е цялата ми заслуга. Що се отнася до желанието на извършеното да се придаде форма на повествование, отправено към Нейно величество, не, госпожо, това е невъзможно и вашето голямо сърце, вашето кралско сърце преди всичко ще го разбере. Бившият капитан на „Север“, толкова смел офицер, този ден просто бе изгубил самообладание. Необходими му бяха десет минути, за да се съвземе. Разбира се, храбростта му се възвърна и от този момент нататък той бе най-смелият от нас. Ето защо умолявам настоятелно Ваше величество да не преувеличава значението на моята постъпка, това би означавало да бъде съсипан един нещастен офицер, който всеки ден оплаква едноминутната забрава…

— Добре! Добре! — каза кралицата затрогната и сияеща от радост, чувайки благосклонния шепот, който великодушните слова на младия офицер възбудиха около нея. — Добре, господин Дьо Шарни, вие сте честен човек, такъв ви познавах…

При тези думи офицерът вдигна глава, съвсем юношеска руменина заля лицето му, погледът му от кралицата се прехвърли към Андре с израз на голяма уплаха. Той се страхуваше от погледа на тази толкова великодушна и дръзка във великодушието си натура. Но Дьо Шарни още не бе чул всичко.

— Защото — продължи неустрашимата кралица — добре е всички да знаят, че господин Дьо Шарни, този млад офицер, слязъл вчера на брега, ни беше вече добре известен, преди да ни бъде представен тази вечер. Той заслужава да бъде известен и всички жени да му се възхищават!

Видя се, че кралицата щеше да говори, че щеше да разкаже история, в която всеки можеше да потърси било малък скандал, било някаква тайна. Заобиколиха я, слушаха я, затаили дъх.

— Представете си, госпожи — започна кралицата, — че господин Дьо Шарни е толкова снизходителен към дамите, колкото е безмилостен към англичаните. Разказаха ми за него една история, която, предварително ви заявявам, му прави най-голяма чест по мое мнение.

— О, госпожо! — измънка младият офицер.

Подразбира се, че думите на кралицата в присъствието на този, за когото се отнасяха, само удвоиха любопитството.

Трепет пробягна през цялата аудитория.

Шарни, с избила по челото му пот, би дал цяла година от живота си само и само да можеше да бъде още в Индия.

— Ето какъв е случаят — продължи кралицата. — Две дами, които аз лично познавам, закъснели, изпаднали в неудобно положение в една тълпа. Изложени били на реална опасност, на голяма опасност. Господин Дьо Шарни по това време случайно или по-скоро за щастие минавал оттам. Отстранил тълпата и без да ги познава, макар че било трудно да отгатне ранга им, взел двете дами под свое покровителство, придружил ги много далеч… на десет левги от Париж, мисля.

— Ах, Ваше величество преувеличава — намеси се със смях Дьо Шарни, ободрен от обрата, който бе взел разказът.

— Хайде, да приемем, че са пет левги, и да не говорим повече за това — прекъсна я граф Д’Артоа, — внезапно намесвайки се в разговора.

— Така да бъде, братко — продължи кралицата, — но най-хубавото е, че господин Дьо Шарни дори не се опитал да научи имената на двете дами, на които направил тази услуга, че се отдалечил, без да обърне глава, по такъв начин те се изплъзнали от покровителстващите ги ръце, без да бъдат обезпокоени нито за миг.

Присъстващите възклицаваха, възхищаваха се; Шарни бе обсипан с комплименти от двадесет жени едновременно.

— Хубаво е, нали? — приключи кралицата. — Дори рицар на Кръглата маса не би направил нещо по-добро.

— Това е чудесно! — възкликна хорът.

— Господин Дьо Шарни — продължи кралицата, — кралят без съмнение е ангажиран с възнаграждаването на господин Дьо Сюфрен, вуйчо ви, аз пък от своя страна бих искала да направя нещо за племенника на този велик човек.

Тя му протегна ръка. А когато, пребледнял от радост, Шарни залепи устните си върху тази ръка, Филип, смъртноблед от мъка, се потули зад широките завеси на салона. Андре също беше пребледняла и затова не можа да забележи какво преживява брат й. Гласът на граф Д’Артоа прекъсна тази сцена, която бе така странна за наблюдателя.

— Ах, братко Дьо Прованс — каза той високо, — пристигнахте значи, господине, пристигнахте. Прочее пропуснахте едно хубаво зрелище, пристигането на господин Дьо Сюфрен. Това наистина бе момент, който никога няма да забравят френските сърца! Как, по дяволите, пропуснахте това, вие, братко, който сте толкова точен!

Господинът сви уста, поздрави разсеяно кралицата и отговори нещо банално. После съвсем тихо каза на господин Дьо Фаврас, негов капитан на стражата:

— Как стана, че той е във Версай?

— Ех, господине — отвърна капитанът, — вече час се питам и още нищо не съм разбрал.