Александър Дюма
Колието на кралицата (67)

67.
Ръката на кралицата

Когато Шарни се прибра в къщата, съкрушен от ужасния удар, той вече не намираше сили срещу новото нещастие, което го бе сполетяло. Провидението го бе довело във Версай, дало му бе ценното скривалище единствено за да служи на неговата ревност и за да го насочи по следите на едно престъпление, извършвано от кралицата напук на нейната съпружеска честност, на всякакво кралско достойнство, на всякаква любовна вярност! Несъмнено мъжът, приет така в парка, беше нов любовник.

В нощната си възбуда, в безумното си отчаяние напразно Шарни се опита да се убеди, че човекът, получил розата, е посланик и че розата е била чисто и просто знак за тайна уговорка, предназначена да замести твърде злепоставящо писмо. Нищо не успя да превъзмогне подозрението. На нещастния Оливие не оставаше нищо друго, освен да разгледа собственото си поведение и да се запита защо пред едно такова нещастие той бе останал напълно равнодушен.

Ако се помисли малко, лесно можеше да се разбере инстинктът, наложил това равнодушие. В най-силните кризи на живота действието бликва мигновено от дълбините на човешката природа и инстинктът, дал подтика у добре организираните хора, е само съчетание от навик и размисъл, тласнати до най-висока степен на бързина и сгода. Шарни не се бе намесил, защото работите на кралицата никак не го засягаха. Защото, като проявяваше любопитството си, той проявяваше любовта си; защото, като злепоставяше кралицата, той предаваше себе си, а това е лошо положение спрямо предателите, които желаеха да убедят, че предателството е взаимно. Той не се беше намесил, защото, за да се приближи до един човек, удостоен с кралското доверие, трябваше да рискува да го въвлекат в неприятна, неуместна разпра, в един вид клопка, която кралицата никога нямаше да прости. И най-после думите „Ваше високопреосвещенство“, подхвърлени накрая от любезната компаньонка, бяха като спасително предупреждение, макар и малко закъсняло, което би спасило Шарни, като му отвори очите в най-силната му ярост. Какво щеше да стане, ако с шпага в ръка срещу този човек бе чул да го наричат Ваше високопреосвещенство? И каква тежест щеше да придобие грешката му, като паднеше от толкова високо?

Такива мисли занимаваха Шарни през цялата нощ и първата половина на следващия ден. От обед нататък мислеше само за предстоящата вечер. С какво безпокойство клетият Шарни застана на прозореца, единствено убежище и непреодолима рамка на живота му. Ако го наблюдавате под лозите, зад пробитите в капака на прозореца дупки, защото не искаше да видят, че къщата му е обитавана; ако го наблюдавате, да речем, в рамката от дъб и зеленина, нямаше ли да кажете, че е един от ония стари портрети, скрити под завеса, с които в старите замъци потомците изказват своята признателност към предците.

Настъпи вечерта, която донесе на нашия усърден наблюдател мрачни желания и безумни мисли. Струваше му се, че обикновените шумове имат нови значения. Забеляза в далечината кралицата, която прекосяваше с няколко факли, носени пред нея, външното каменно стълбище. Кралицата изглеждаше замислена, нерешителна, дълбоко разтърсена от нощните вълнения.

Шарни бе запомнил добре кога е срещата на кралицата. Удари полунощ. Сърцето на Шарни едва не се пръсна в гърдите му. Той облегна стола си на парапета на прозореца, за да потисне туптенията, които ставаха силни и шумни. Скоро, казваше си той, вратата ще се отвори, ще изскърцат резетата. Нищо не смути покоя на гората. Тогава Шарни за пръв път се учуди, че през два последователни дни не се случват едни и същи събития. Че нищо не беше задължително в любовта освен самата любов и че много неблагоразумни ще бъдат ония, които, придобили подобни непреодолими навици, не могат да прекарат два дена, без да се видят. „Опасна тайна — помисли си Шарни, — когато безумието е замесено в нея.“

Да, това беше неоспорима истина, кралицата нямаше да повтори на другия ден неблагоразумието от предишната вечер. Внезапно резетата изскърцаха и вратичката се отвори. Мъртвешка бледност заля бузите на Оливие, когато забеляза двете жени в облеклото от предната нощ.

— Нима е влюбена! — промърмори той.

В това време двете дами бяха стигнали до същото място както предната вечер. И както предната вечер Шарни позна кралицата, която закри челото си с шапката, докато услужливата приятелка отиваше да потърси в скривалището му непознатия, когото наричаха Негово високопреосвещенство.

Какво беше това скривалище? Ето какво се запита Шарни. Наистина в посоката, в която тръгна услужливата приятелка, се намираше постройката на Аполоновите бани, защитена от високите габъри и сянката на мраморните й колони. Но как непознатият можеше да се скрие там? Откъде влизаше? Шарни си спомни, че от тази страна на парка имаше малка врата, подобна на вратичката, която дамите отваряха, за да дойдат на срещата. Непознатият сигурно имаше ключ от нея. Той се вмъкваше оттам под прикритието на Аполоновите бани и чакаше да дойдат да го повикат. Всичко беше уговорено по този начин. След разговора си с кралицата Негово високопреосвещенство избягваше през същата вратичка.

След няколко минути Шарни забеляза наметалото и шапката, които бе различил предишната вечер. Този път непознатият не крачеше към кралицата със същата почтителна сдържаност. Той идеше с широки крачки, не смееше да тича, но вървеше по-бързо и все едно тичаше. Облегнала се на голямото дърво, кралицата седна на наметалото, постлано от новия Рали^[1], и докато бдителната приятелка пазеше като предишната вечер, влюбеният благородник, коленичил на мъха, заговори със страстна бързина. Кралицата бе навела глава, обзета от любовна мъка.

Шарни не чуваше самите думи на кавалера, ала изразът им беше пропит с поезия и любов. Всеки звук можеше да се изтълкува като пламенна клетва. Кралицата не отговаряше нищо. В това време непознатият ставаше все по-нежен в словоизлиянието си и понякога на клетия Шарни му се струваше, че речта, обвита в този хармоничен трепет, ще избухне отчетливо и тогава той ще умре от яд и ревност. Но нищо, нищо… Точно когато гласът ставаше ясен, един многозначителен жест на компаньонката, която се ослушваше, принуди страстния оратор да сниши диапазона на своите елегии. Кралицата пазеше упорито мълчание. Другият, трупайки молба върху молба, което Шарни отгатваше по пламенната мелодичност на гласа му, получаваше само кротко мълчаливо съгласие, недостатъчна благосклонност за палещите устни, започнали да пият любовта.

Но внезапно кралицата изтърва няколко думи. Поне така можеше да се помисли. Твърде сподавени, твърде глухи думи, защото само непознатият можа да ги чуе; но едва ги чу, в изблик на възторг той така се провикна, че самия него да го чуят:

— Благодаря, о, благодаря, моя добра господарке! Значи до утре.

Кралицата скри лицето си, и без това добре скрито. Шарни усети студена пот да се стича бавно, на тежки капки по слепоочията му. Непознатият в това време видя, че кралицата протегна ръце към него. Той ги улови и положи върху тях такава продължителна и нежна целувка, че докато тя траеше, Шарни изпита болката на всички мъчения, които жестокото човечество е заимствало от пъклените варвари. След тази целувка кралицата се изправи бързо и хвана за ръка компаньонката си. Двете избягаха, като минаха както предишната вечер покрай Шарни.

Когато и непознатият побягна, Шарни, който не можеше да се откъсне от земята, към която го приковаваше умората на една неизразима мъка, долови смътно едновременното изскърцване на две затварящи се врати.

Няма да се опитваме да опишем състоянието, в което се намираше Шарни след това ужасно откритие. Нощта мина за него в яростно тичане из парка, из алеите, които отчаяно упрекваше за престъпното им съучастие. Шарни, обезумял в течение на няколко часа, дойде на себе едва когато в слепия си бяг ритна шпагата, която бе захвърлил, за да не се изкуши да си послужи с нея. Острието, в което се препъна изведнъж, възвърна чувството му за сила и достойнство. Мъж, който усети шпага в ръката си, ако е още обезумял, може само да се прободе с нея или да прободе този, който го обижда — той няма право вече да бъде слаб, нито да се страхува.

Шарни стана отново такъв, какъвто винаги е бил — здрав духом и телом. Той прекрати безумния си бяг, при който се блъскаше в дърветата, и закрачи мълчаливо по алеята. По нея още личаха следи от стъпките на двете жени и на непознатия. Той отиде да види мястото, където бе седяла кралицата. Мъхът, все още измачкан, разкриваше на Шарни собственото му нещастие и щастието на другия. Шарни разгледа стъпките на благородника със същото хладно внимание, с което би се заловил да изучава следите на диво животно. Позна вратата зад Аполоновите бани. Покатери се на стената и видя стъпки от конски копита и доста изпотъпкана трева.

„Идва оттам! Не от Версай, а от Париж — помисли си Оливие. — Идва сам и утре ще дойде пак, защото му казаха «до утре». Утре ще бъде последният ден от живота ми, в противен случай съм страхливец и никога не съм обичал. Хайде, хайде — каза си той и леко се потупа по сърцето, както ездачът потупва коня по шията, който хапе юздата, — хайде, спокойно, защото изпитанието още не е свършило.“

След тези думи Шарни хвърли последен поглед наоколо и отвърна очи от замъка, в който се страхуваше да види осветения прозорец на вероломната кралица, защото тази светлина щеше да бъде една лъжа, едно петно в повече. Дали осветеният прозорец действително означава, че в стаята има някой? И защо да лъже така, когато има право на безочливост и безчестие, когато има толкова малко разстояние от скрития срам до открития скандал? Прозорецът на кралицата светеше. „Иска да се помисли, че е в стаята си, когато се разхожда с любовник из парка! Наистина напразно целомъдрие — каза Шарни, отсичайки думите си с горчива ирония. — Умее да се прикрива с нас. Може да е вярно, че се бои да не разсърди съпруга си.“

Шарни заби нокти в тялото си и пое с отмерени крачки пътя обратно към къщата. „Казаха си «до утре» — добави той, след като прескочи през балкона. — Да, до утре… За всички, защото утре, госпожо, на срещата ще бъдем четирима!“