Александър Дюма
Колието на кралицата (62)

62.
Разписката на Бьомер и признателността на кралицата

Резултатът от нощната визита, направена на памфлетиста Рето дьо Вилет, се появи на другия ден.

В седем часа сутринта госпожа Дьо ла Мот накара да предадат на кралицата едно писмо, в което беше разписката на бижутерите. Важната бележка беше съставена по следния начин:

Ние, долуподписаните, признаваме, че сме получили обратно диамантеното колие, първоначално продадено на кралицата за сума от един милион и шестстотин хиляди ливри, след като диамантите не се харесаха на Нейно величество, тя ни остави сумата от двеста и петдесет хиляди ливри, която ни изплати като обезщетение за направената поръчка и за нашите разноски.

Бьомер и Босанж

Кралицата се успокои за сделката, за която се беше тревожила прекалено дълго, заключи разписката в скрина си и вече не помисли за нея. Все пак два дни по-късно бижутерите Бьомер и Босанж бяха посетени от кардинал Дьо Роан, който се безпокоеше за изплащането на първата вноска, уговорена между продавачите и кралицата.

Господин Дьо Роан завари Бьомер вкъщи на Ке дьо л’Екол. Бе денят на падежа на първото плащане и ако имаше закъснение или отказ, бижутерите щяха да са разтревожени. Точно обратното, в къщата на Бьомер цареше спокойствие и господин Дьо Роан се зарадва, че намери слугите усмихнати, а кучето спокойно размахваше опашка. Бьомер посрещна с израз на сърдечно задоволство знатния клиент.

— Е, добре! — каза господин Дьо Роан. — Днес беше срокът за плащане. Кралицата платила ли е?

— Не, монсеньор — отвърна Бьомер. — Нейно величество не можа да даде парите. На господин Дьо Калон му е било отказано от краля. Всички говорят за това.

— Да, всички говорят, Бьомер, и тъкмо този отказ ме води при вас.

— Но — продължи и бижутерът — Нейно величество е прекрасна и доброжелателна. Понеже не можа да плати, тя даде гаранция за дълга и ние не искаме нищо повече.

— Толкова по-добре! — възкликна кардиналът. — Гарантирала е дълга, казвате? Много добре. Но… как?

— По най-прост и най-деликатен начин — отвърна бижутерът, — по един кралски начин.

— Чрез посредничеството на една остроумна графиня може би? — попита кардиналът.

— Не, монсеньор, не. Госпожа Дьо ла Мот дори не се появи, от което двамата с господин Босанж сме много поласкани!

— Не се появи! Графинята не се появи… Знайте, че все пак тя има своя дял, господин Бьомер. Всяка добра подбуда трябва да идва от графинята. Разбирате, че не се съмнявам изобщо в качествата на Нейно величество.

— Монсеньор ще прецени дали Нейно величество е била деликатна и добра спрямо нас. Разпространиха се слухове във връзка с отказа на краля за изплащане на петстотин хиляди ливри, ние писахме на госпожа Дьо ла Мот.

— Кога?

— Вчера, монсеньор.

— Какво отговори тя?

— Ваше високопреосвещенство нищо ли не знае? — попита Бьомер с едва забележим оттенък на почтителна откровеност.

— Не. От три дни не съм имал честта да видя госпожа графинята — отвърна с достойнство принцът.

— Е, добре, монсеньор! Госпожа Дьо ла Мот отговори с една-единствена дума — чакайте!

— Писмено ли?

— Не, монсеньор, устно. В нашето писмо помолихме госпожа Дьо ла Мот да я приемете и да предупредите кралицата, че плащането наближава. И ние чакахме, монсеньор, и вчера вечерта получихме от кралицата писмо, донесено от много загадъчен куриер.

— Писмо? До вас ли, Бьомер?

— Или по-скоро благодарност по подходящ начин, монсеньор.

— А, вие сте много щастливи, господа бижутери, че имате писмо от кралицата.

— За един милион и триста и петдесет хиляди ливри, монсеньор — подхвърли с насмешка бижутерът, — човек може да има…

— Десет, дори сто милиона не плащат някои неща — подхвана строго прелатът. — В крайна сметка осигурени ли сте?

— Възможно най-добре.

— Кралицата признава ли дълга?

— Както се полага.

— И се задължава да плати…

— След три месеца — петстотин хиляди ливри, останалите — до края на полугодието.

— А… лихвите?

— О, монсеньор, една дума на Нейно величество ги осигурява! „Да направим — добави с доброта Нейно величество, — да направим помежду си сделката.“ Ваше превъзходителство разбира добре препоръката „няма да съжалявате“. И тя е подписала! Още сега виждате, монсеньор, за моя съдружник и за мен сделката е въпрос на чест.

— Ето, че нямам дълг към вас, господин Бьомер — каза очарован кардиналът. — До скоро виждане, до друга сделка.

— Когато Ваше високопреосвещенство ще благоволи да ни удостои със своето доверие.

— Но вижте в това и ръката на милата графиня — добави кардиналът.

— Ние сме много признателни на госпожа Дьо ла Мот, монсеньор, договорихме се, господин Босанж и аз, да й се отблагодарим, когато копието бъде изплатено напълно.

— Шшт! — сложи пръст на устата си кардиналът. — Вие не ме разбирате.

Той стигна до каретата си, съпроводен от почестите на цялата къща. Сега можем да свалим маската. За никого платното не е останало върху статуята. Всеки е разбрал какво е направила Жана дьо ла Мот против своята благодетелка и как се е възползвала от перото на памфлетиста Рето дьо Вилет. Никаква тревога при бижутерите, никакви скрупули при кралицата, никакво съмнение при кардинала. Три месеца са дадени, за да се подготвят кражбата и престъплението — за тези три месеца опасните плодове ще узреят, за да може коварната ръка да ги обере.

Жана се върна при господин Дьо Роан, който я попита как е постъпила кралицата, за да не иска повече нищо от бижутерите.

Госпожа Дьо ла Мот отговори, че Мария-Антоанета се е доверила на бижутерите; че е препоръчала да запазят тайната, че кралицата, която плаща, трябва да се крие и че още повече е принудена да се крие, когато се отнася за кредит.

Кардиналът се съгласи, че кралицата има право, и в същото време попита дали тя си спомня за добрите му намерения.

Жана обрисува такава картина на признателност от страна на кралицата, че господин Дьо Роан се въодушеви много повече като любовник, отколкото като поданик, много повече бе по-ласкав в гордостта си, отколкото в своята преданост.

Жана беше водила с определена цел тези разговори, решила беше да се прибере спокойно вкъщи, да преговаря с един търговец на скъпоценни камъни, да продаде диаманти за сто хиляди екю и да се добере до Англия или Русия, свободни страни, където щеше да живее богато пет-шест години, а после, без да могат да я безпокоят, щеше да разпродаде изгодно на парче и останалите десет диаманта. Но нещата не станаха така, както тя желаеше. При първите диаманти, които тя показа на двама експерти, изненадата и сдържаността им ужасиха продавачката. Единият предложи жалка сума, другият се възхищаваше на диамантите, като казваше, че никога не е виждал подобни освен на колието на Бьомер.

Жана се спря. Само една крачка още и щеше да бъде разкрита. Тя разбра, че непредпазливостта в подобен случай е провал, а провалът й води към позорния стълб и доживотен затвор. Тя прибра диамантите на тайно място в своите скривалища и реши да се снабди с толкова силни защитни средства, с тъй остри нападателни оръжия, че в случай на борба всички, опълчили се срещу нея, да бъдат предварително победени. Да лавира между желанията на кардинала, който винаги щеше да се стреми да разбере истината, и невъздържаността на кралицата, която винаги щеше да се хвали, че е отказала, представляваше ужасна опасност.

Една-единствена мисъл я занимаваше от този миг — да попречи на кардинала и на кралицата да се срещнат. Всичко щеше да бъде наред, докато Жана е помежду им. Ако в нейно отсъствие те разменят някаква дума, тя щеше да провали бъдещото щастие на Жана, изградено върху заличаването на миналото.

Какво да се направи? За да не може кралицата да обвинява, трябва да не отваря уста, за да се затвори благородната и смела уста, трябва да се потиснат подбудите, като бъде обвинена в нещо. Господарят не дръзва пред съда да обвини в кражба слугата си, тъй като в по-срамно престъпление може да бъде уличен той самият. Ако господин Дьо Роан се изложи пред кралицата, почти сигурно е, че и тя ще се изложи пред кардинала. Но дано случайността не сближи двамата заинтересувани да разкрият тайната.

Отначало Жана се подвоуми пред огромната скала, надвиснала над главата й. Да живее така, задъхана, ужасена, под заплахата, че скалата може да падне. Да, но как да се изплъзне от тази тревога? С бягство! С изгнание, да прехвърли в чужда страна диамантите от колието на кралицата.

Да избяга! Лесна работа. Една хубава карета може да се осигури за десет часа — времето, предвидено за сладките сънища на Мария-Антоанета, часовете, които се нижат, докато кардиналът вечеря с приятелите и се събуди на следващия ден. Широкият път се разстила пред Жана, паважът се сменя бързо под пъргавите крака на конете, това е достатъчно. След десет часа Жана ще бъде свободна, здрава, спасена.

Но какъв скандал! Какъв срам! Изчезнала, макар и свободна, на сигурно място, макар и в изгнание, Жана не е вече жена от благородническо потекло, а една крадла, престъпница, която се укрива от правосъдието. Съдът не може да я намери, но я признава за виновна, желязото на палача не я изгаря, защото е прекалено далеч, но общественото мнение я разкъсва и раздробява на парчета. Не! Тя няма да избяга. Върхът на дързостта и върхът на коварството са като двете рамена на Атлас^[1], които си приличат като близнаци. Единият води другия, единият струва колкото другия. Който вижда единия, вижда и другия. Без да й мигне окото, Жана реши да остане. Намисли го, когато видя, че може да ужаси едновременно кардинала и кралицата така, че и единият, и другият да си помислят, че е извършена кражба, независимо от тяхната близост.

Жана се питаше колко може да й донесат за две години благоволението на кралицата и любовта на кардинала. Тя изчисли дохода от двата благоприятни случая на петстотин или шестстотин хиляди, след което ще настъпят отвращението, изпадането в немилост и изоставянето, за да бъдат изкупени благосклонността, популярността, възторгът. „Според моя план печеля седемстотин-осемстотин хиляди ливри“ — си каза графинята.

Ще видим как тази низка душа проправя криволичещия път, който води до срама за нея самата и до отчаянието за другите. „Да остана в Париж — обобщи графинята, — да действам решително, като помагам в играта на двете действащи лица, да ги оставя да играят ролята си в полза на моите интереси, да избера между хубавите моменти за бягството най-удобния и това все едно да излезе от кралицата. Всичко това да бъде нещастие, от което да се възползвам в подходящо време.

Да, ще попреча на кардинала да се свърже с Мария-Антоанета. Ето една особена трудност, защото господин Дьо Роан е влюбен, защото е принц и има право да влиза и излиза при Нейно величество много често. От друга страна, кралицата е красива и жадна за почести, а и признателна на кардинала и няма да го отклони, ако той я потърси. Хора, подобни на кралицата, обичат почестите, но се боят от нападение и го избягват.

Да, начинът е безпогрешен. Съветвайки господин Дьо Роан да се изяви свободно, ще породя в душата на Мария-Антоанета чувство на отвращение и неприязън, които ще отдалечат завинаги не само принца от принцесата, но мъжа от жената, самеца от самката. Нужна е улика срещу господин Дьо Роан и срещу кралицата, оръжие с две остриета, което причинява рани надясно и наляво, оръжие, което, извадено от ножницата, разсича и наранява дори и самата ножница.“ Необходимо беше обвинение, от което кралицата да побледнее, а кардиналът да почервенее, за да измие всякакво подозрение от Жана, довереното лице и на двамата главни виновници. Трябваше й накрая подобен ход, зад който независимо от времето и мястото да може да каже: „Не ме обвинявайте, или аз ще ви обвиня, не ме погубвайте, или аз ще ви погубя. Оставете ми богатството, а аз ще ви запазя честта.“

„Струва си да опитам — помисли коварната графиня — и ще открия начин. От днес времето работи за мен.“

Госпожа Дьо ла Мот се приближи до осветения от приятното слънце прозорец, потъна в меките възглавници, наслагани по перваза, и лице в лице с Бога тя потърси решение.