Александър Дюма
Колието на кралицата (57)

57.
Един министър на финансите

Ние видяхме, че преди да приеме Андре, кралицата бе прочела една бележка от госпожа Дьо ла Мот и се беше усмихнала. Бележката съдържаше само тези думи, придружени с всички възможни формули на учтивост.

…Ваше величество може да бъде уверена, че ще й бъде даден кредит и че стоката ще бъде сигурно доставена.

Кралицата се бе усмихнала и бе изгорила малката бележка от Жана.

Присъствието на госпожица Дьо Таверне бе развалило настроението й. Госпожа Дьо Мизери дойде да съобщи, че господин Дьо Калон^[1] очаква честта да бъде приет от кралицата.

Тук е уместно да представим на читателя това ново лице. Господин Дьо Калон беше умен човек, дори много умен за поколението от втората половина на века; донякъде чувствителен и едновременно много разсъдлив, той имаше своя дял в нещастието, надвиснало над Франция. Общият държавен интерес бе и негов личен интерес, затова той казваше като Луи XV „след нас потоп“ и търсеше красотата до последния си ден.

Като царедворец той знаеше всичко. Както пчелата кръжи около растенията, богати на ухания и сокове, и той обсипваше с ласкателства жените, надарени с ум, богатство и красота.

Господин Дьо Калон умееше да обобщава впечатленията, получени при разговори с различни събеседници, били те жени или мъже. Той умееше да мечтае с Русо, да осмива с Волтер, да разсъждава с Дидро, да преценява с Д’Аламбер. Накрая той беше доста силен, за да си позволи открито да се присмива на Некер^[2] заради неговата известност.

Отчетът на умния и задълбочен господин Некер бе публикуван и разясняваше финансовото състояние на Франция. Калон, след като огледа от всички страни отчета, успя да го направи за смях дори в очите на кралицата и краля, които се страхуваха най-много — името на Некер ги караше да изтръпват, те не бяха свикнали да слушат как се отправят подигравки от един изискан държавник, винаги в добро настроение, който, вместо да отговори на въпросите как се изразходват огромните суми, се задоволяваше само да подхвърли: „Защо да се доказва, когато нищо не може да се докаже?“

В действителност Некер бе доказал само едно — невъзможността да управлява финансите. Господин Дьо Калон прие тази длъжност като много лек товар за своите плещи и още в първите минути, може да се каже, се огъна под него. Какво искаше господин Некер? Реформи. Частичните реформи ужасяваха всички. Малко хора щяха да се възползват от тях. Облагодетелстваните печелеха малко, а другите губеха, и то прекалено много. Когато Некер искаше да разпредели точно данъка — под това разбираше да бъдат обложени с данък и земите на знатните, и доходите на духовенството — той посочваше твърдо, че една революция е невъзможна. Некер разграничаваше отделните групи в нацията и предварително я правеше слаба, докато трябваше да се съсредоточат всички сили, за да се стигне до общ обновителен напредък.

Тази цел на Некер привличаше вниманието и едновременно ставаше неизпълнима по простата причина, че привличаше внимание. Да се говори за една засягаща злоупотребите реформа пред хора, които не искат тъкмо тези злоупотреби да бъдат осъдени, означава да очакваш съпротивата им, нали? Трябва ли да се предупреждава неприятелят за часа, когато ще бъде нападнат?

Точно това Калон беше разбрал. В това отношение той беше по-верен приятел на нацията, отколкото женевеца Некер, по-благосклонен приятел, нека си го кажем, по отношение на извършените дела, защото, вместо да предвижда неизбежното зло, той ускоряваше избухването на катастрофата. Планът му беше смел, колосален и сигурен, задачата му беше за две години да доведе до банкрут краля и благородниците, нещо, което се бавеше вече десет години. След банкрута можеше да се каже: „Сега, богаташи, плащайте за бедните, защото те са гладни и ще разкъсат всички, които няма да ги нахранят.“

Как кралят не видя последиците от този план или самия план? Как той, който беше обхванат от силен гняв, като преглеждаше отчета, не изтръпна от ужас, прониквайки в мислите на своя министър? Как не избра между двете системи, а предпочете да върви наслуки? Това е единствената сметка, която политикът Луи XVI има да урежда с идното поколение. Това бе принцип и всеки, който няма достатъчно сили, за да прекъсне вкоренилото се зло, винаги му се противопоставя. Но как пред очите на краля завесата е била толкова плътна и как кралицата, тъй предвидлива и точна в своите преценки, се е оказала сляпа като своя съпруг спрямо държанието на министъра историята, или по-скоро трябва да се каже романът, който се появява навреме, ще даде някои необходими подробности.

Господин Дьо Калон влезе при кралицата. Беше красив и едър мъж, с благороднически маниери, който умееше да разсмее кралиците и да накара метресите да плачат. Уверен, че Мария-Антоанета бе наредила да го извикат за някаква бърза работа, той влезе с усмивка на уста. Много други на негово място щяха да дойдат намръщени, за да удвоят после цената на съгласието си. Кралицата също бе любезна, тя покани министъра да седне и заговори най-напред за незначителни неща.

— Имаме ли пари — попита тя после, — скъпи господин Дьо Калон?

— Пари? — каза оживено господин Дьо Калон. — Разбира се, че имаме, ние винаги имаме.

— Чудесно! — продължи кралицата. — Вие единствен отговаряте така, когато се искат пари. Като финансист сте несравним.

— Каква сума е необходима на Ваше величество? — попита Калон.

— Обяснете ми най-напред, моля, какво направихте, за да намерите пари, нали господин Некер казваше, че няма?

— Господин Некер имаше право, госпожо. Вярно е, в държавната хазна нямаше вече пари, защото при моето постъпване на работа в министерството на 5 ноември 1783 г., тези неща не се забравят, госпожо, като отворих касата, намерих само две кесии с по хиляда и двеста ливри. Нямаше нищо повече, нито един денарий^[3].

Кралицата се разсмя.

— А сега? — попита тя.

— Сега, госпожо, ако господин Некер, вместо да казва, че няма вече пари, бе взел в заем, както направих аз, сто милиона първата година и сто двадесет и пет втората; ако беше сигурен, както съм аз, за един трети заем от осемдесет милиона, господин Некер щеше да бъде истински финансист. Всеки може да каже, че няма пари в касата, но не всеки може да отговори, че има.

— Точно това казвах, за това ви поздравявах, господине. Как ще се издължим? Ето я трудността.

— О, госпожо! — отвърна Калон с усмивка, чийто неясен и страшен смисъл никой човешки поглед не можеше да разгадае. — Отговарям ви сигурно, госпожо, че ще платим.

— Предоставям на вас — каза кралицата, — но да продължим да говорим за финансите. За вас това е много интересна наука; при другите те са трънлив храст, а при вас — плодоносно дърво.

Калон се поклони.

— Имате ли някакви нови идеи? — попита кралицата. — Кажете ми нещо ново, моля ви.

— Имам една идея, госпожо, която ще сложи двадесет милиона в джоба на французите и седем или осем милиона във вашия, извинете, в касата на Нейно величество.

— Тези милиони ще бъдат добре дошли тук и там. Откъде ще дойдат?

— Ваше величество знае ли, че златната монета няма една и съща стойност във всички държави в Европа?

— Зная. В Испания златото е по-скъпо, отколкото във Франция.

— Ваше величество е напълно права, удоволствие е да се разговаря по финансови въпроси с нея. В Испания от пет-шест години златото струва повече, отколкото във Франция. Става така, че износителите печелят от един златен мар^[4], който изнасят от Франция за Испания, приблизително четиринадесет унции сребро.

— Това е много важно! — каза кралицата.

— Така че след една година — продължи министърът, — ако богаташите знаеха това, което зная аз, у вас няма да се задържи нито една златна монета.

— Вие ще попречите ли на това? — попита кралицата.

— Веднага, госпожо. Ще повиша стойността на златото на петнадесет мара и четири унции. Ваше величество разбира, че нито един луидор няма да остане в касите, когато научат, че в Монетния двор печалбата се дава на приносителите на злато. Монетата ще бъде преоценена и така за един златен мар, който днес е равен на тридесет луидора, ние ще получим тридесет и два.

— Настояща печалба, бъдеща печалба — възкликна кралицата. — Прекрасна идея, която ще има голям успех.

— Надявам се, госпожо, и съм много щастлив, че получих вашето първо одобрение.

— Имайте винаги подобни идеи и съм съвсем сигурна, че ще платите всичките ни дългове.

— Позволете ми, госпожо — каза министърът, — да се върнем към това, което искахте от мен.

— Възможно ли е, господине, да получа сега…

— Каква сума?

— О, може би доста голяма!

Калон се усмихна така, че насърчи кралицата.

— Петстотин хиляди ливри — каза тя.

— О, госпожо! — възкликна той. — Колко ме уплаши Ваше величество! Мислех, че се отнася за голяма сума.

— Значи можете?

— Разбира се.

— Кога Ваше величество ще има нужда от тях?

— На пети следващия месец.

— На втори сметките ще бъдат одобрени, вие ще имате парите на трети, госпожо.

— Благодаря ви, господин Калон.

— Най-голямото ми щастие е да се харесам на Ваше величество. Моля никога да не се стеснявате, що се отнася до моята каса. Ще бъде удоволствие и чест за вашия главен контрольор по финансите.

Той стана, учтиво поздрави и кралицата му подаде ръка, която той целуна.

— Още една дума — каза тя.

— Слушам, госпожо.

— Този заем ме измъчва.

— Измъчва? — попита той.

— Да, той е, за да задоволя една прищявка.

— Толкова по-добре, толкова по-добре… От тази сума поне половината ще бъде истинска печалба за нашата индустрия, търговия или за нашите забавления.

— Всъщност вярно — промълви кралицата. — Вие имате чудесен начин, за да ме успокоите, господине.

— Благодаря на Бога, госпожо. Ако нямаме никога други угризения освен угризенията на Ваше величество, ние направо ще идем в рая.

— Защото, виждате ли, господин Дьо Калон, прекалено жестоко ще бъде от моя страна да карам един беден народ да плаща за моите прищевки.

— Е, добре! — каза министърът, ехидно усмихнат и наблягайки на всяка казана от него дума. — Нека нямаме повече скрупули, госпожо, народът няма да ги плаща, заклевам ви се.

— Защо? — попита изненадана кралицата.

— Защото клетият народ вече няма нищо — отвърна невъзмутимо министърът. — А там, където няма нищо, кралят губи своите права.

Министърът се поклони и излезе.