Александър Дюма
Колието на кралицата (6)

6.
Белю

Двете дами бяха намерили долу пред къщата кабриолет от онези, които се изработваха по онова време — с високи колела, леко купе, подвижна покривка за крака и удобна капра за жокея, който стоеше отзад.

Теглен от великолепен ирландски кон с къса опашка, широка задница и червеникав косъм, кабриолетът бе докаран на улица „Сен Клод“ от същия слуга, кочияш на шейната на милосърдната дама, когото тя наричаше Вебер, както вече видяхме по-горе.

Вебер държеше юздите в старанието си да обуздае буйния кон, който нервно риеше с крак снега. Когато двете дами се появиха, той каза:

— Госпоша, ас порачал Сибио, кой отбил от пътя се знощи, останал само Пелю.

Ставаше дума за коня Белю.

— О, знаете, Вебер, че това за мен е без значение, имам чувствителна ръка и съм свикнала да управлявам коне.

— Ас знае, че госпоша кара много топре, но пътища е много лошо. Къде отиде госпоша?

— Във Версай.

— Значи по пулефардите?

— Не, Вебер, скоро булевардите ще бъдат заледени. Улиците ще ни създадат по-малко неудобства благодарение на хилядите разхождащи се, които топят снега. Хайде, бързо, Вебер, бързо.

Вебер бе задържал коня, докато дамите пъргаво се качат в кабриолета. После се бе прехвърлил стремително отзад, уведомявайки, че се е качил.

Тогава по-възрастната от двете дами се бе обърнала към придружителката си:

— Е, Андре, как ви се вижда тази графиня?

Изричайки своя въпрос, тя отпусна юздите на коня, който полетя като светкавица и зави зад ъгъла по улица „Сен Луи“.

Именно в този момент госпожа Дьо ла Мот бе отворила прозореца си, за да повика дамите.

— О — започна онази от дамите, на която казваха Андре, — мисля, че госпожа Дьо ла Мот е бедна и много нещастна.

— Добре възпитана, нали?

— Да, разбира се.

— Вие сте равнодушна към нея, Андре.

— Ако трябва да ви призная истината, в израза на лицето й има нещо лукаво, което не ми харесва.

— О, Андре, вие сте мнителна, знам това. За да ви се хареса, човек трябва да бъде съвършен. Намирам тази графиня интересна и простодушна както в гордостта, така и в смирението й.

— За нея е истинско щастие, че можа да разговаря с Ваше…

— Пазете се — извика дамата, ловко отбивайки настрана коня, който за малко щеше да събори някакъв хамалин на ъгъла на улица „Сент Антоан“.

— Пази се! — изкрещя с оглушителен глас Вебер.

И кабриолетът продължи своя бяг. Чуха се само ругатните на човека, който се бе отървал от колелата, и като ехо множество ругаещи гласове, които го подкрепиха с викове към кабриолета.

Но след няколко секунди Белю отдели господарката си от хулите с цялото разстояние от улица „Сент Катрин“ до площад „Бодоайе“. Там пътят се разклоняваше, но изкусната водачка на коня решително се хвърли към „Тиксерандри“ — една оживена, широка и съвсем неаристократична улица. Въпреки непрекъснатите й викове „пази се“, въпреки лъвския рев на Вебер наоколо се чуваха само разярени викове на минувачи:

— О! Кабриолетът! Долу кабриолетът!

Белю се промъкваше, а кочияшът му въпреки изтънчеността на нежната си ръка караше коня да препуска лудо и особено ловко през локвите от разтопен сняг или по опасната поледица, която образуваха ручеите и разбитият паваж. Противно на всички очаквания не се случи нещастие. Ярък фенер изпращаше лъчите си далеч напред — една луксозна предвидливост, която полицията съвсем не бе направила задължителна за кабриолетите по онова време.

Подчертаваме, че никаква злополука не се бе случила: нито една блъсната кола, нито един дори леко засегнат стълб или минувач, това беше чудо, а в същото време виковете и заплахите се сипеха непрекъснато.

Кабриолетът премина със същата скорост и успех улиците „Сен Медерик“, „Сен Мартен“ и „Обри льо Буше“.

На нашия читател може би му се струва, че с приближаването към цивилизованите квартали озлоблението към аристократичния екипаж ще стане по-малко свирепо.

Точно обратното: конят Белю току-що бе навлязъл по улица „Феронри“, когато Вебер, непрекъснато преследван от хулите на простолюдието, забеляза тълпи подир кабриолета. Мнозина дори си даваха вид, че тичат след него, за да го спрат.

При все това Вебер не пожела да тревожи господарката си. Той забеляза какво присъствие на духа и сръчност проявяваше тя, колко ловко се промъкваше между всички тези препятствия, неподвижни или движещи се, които се свързваха едновременно с отчаянието и триумфа на кочияша в Париж.

Белю, стабилен върху яките си като стомана крака, не се подхлъзна нито веднъж — ръката на дамата държеше юздите изключително умело и предугаждаше стръмнините и неравностите по пътя. Роптанието вече не бе насочено към самия кабриолет, а към дамата, която държеше юздите. Забелязала това и помислила, че озлоблението се дължи на някои банални причини като студа или просто неразположение на духа, тя реши да съкрати изпитанието. Изцъка с език и при тази единствена подкана Белю се стресна и премина от сдържан към много ускорен тръс.

Магазините пробягваха пред погледа, минувачите отскачаха встрани. Виковете „Пази се!“ не спираха. Кабриолетът почти пристигаше до „Пале Роаял“ и пое по улица „Кок Сент Оноре“, в началото на която най-хубавият от снежните обелиски все още възвисяваше доста гордо връх, малко скъсен от затоплянето, подобен на захарна пръчка, изсмукана от дете. На върха на този обелиск стърчеше славно украшение: малко поизбелели панделки и лента, съхраняваща четиристишие на квартален поет, изразител на общественото мнение. То се люлееше между два фенера:

Кралице, със хубост, надхвърляща чара,

седни ти до крал — благодетел най-драг.

Дори тоз палат да е в лед и от сняг,

сърцата за тебе горят в надпревара.

Тъкмо тук Белю преживя първото си сериозно затруднение. Многото любопитни образуваха тълпа, през която не можеше да се премине.

Значи Белю трябваше да ускори ход.

Но като видя, че Белю връхлита като мълния, като чу виковете, които го преследваха въпреки вида на препятствието, дамата го спря внезапно. Появата на кабриолета предизвика възможно най-лошото въздействие върху тълпата. Впрочем тя все пак се разтвори. Но след обелиска се появи друга причина за струпване на хора.

Железните порти на „Пале Роаял“ бяха разтворени и в двора огромни огньове топлеха цяла армия скитници, на които слугите на херцог Д’Орлеан раздаваха супа в глинени паници.

Но хората, които ядяха, и онези, които се грееха, колкото и много да бяха, все пак се оказаха по-малко от онези, които ги наблюдаваха. За Париж това бе обичайно: за един артист, който показва нещо, винаги се намираха зрители.

След като преодоля първото препятствие, кабриолетът бе заставен да спре пред второто, както кораб спира сред подводни скали.

Виковете, които дотогава двете жени чуваха само като смътен и неясен шум, в този момент достигнаха до тях отчетливо:

— Долу кабриолетът! Долу обесниците!

— Към нас ли са отправени тези викове? — обърна се към компаньонката си дамата, която караше екипажа.

— Наистина, госпожо, страх ме е от тях — отговори тя.

— Да не сме прегазили някого?

— Никого.

— Долу кабриолетът! Долу обесниците! — ревеше яростно тълпата.

Бурята се надигаше, Белю бе хванат за юздите, Белю, който слабо познаваше досега на груби ръце, риеше с предни копита и се пенеше ужасно.

— При комисаря! При комисаря! — изкрещя един глас.

Двете жени се гледаха крайно учудени. На часа хиляди гласове подеха:

— При комисаря! При комисаря!

Същевременно любопитни глави надзъртаха под гюрука на кабриолета. Започнаха коментари сред тълпата:

— Виж ти, та това са жени!

— Да! Момичета на Субиз, метреси на Д’Енин.

— Момичета от Операта, които мислят, че имат право да премазват нещастните хора, защото получават десет хиляди ливри месечно, та да платят разходите в болницата!

Това последно жегване бе прието с яростно ура.

Двете възприеха различно народното вълнение. Едната, трепереща и бледа, се сгуши в кабриолета. Другата смело подаде глава със смръщени вежди и стисната уста.

— Ах, госпожо — възкликна компаньонката, — какво правите?

— При комисаря! При комисаря! — продължаваше да крещи разгневеният народ. — Нека всички да ги знаят!

— Олеле, госпожо, загубени сме! — изхлипа по-младата от двете жени.

— Кураж, Андре, кураж! — отговори другата.

— Но ще ви видят! Може би ще ви познаят.

— Погледнете дали Вебер е все още отзад.

— Мъчи се да слезе, но го обкръжават. Той се брани! Ах, ето че идва!

— Вебер, Вебер, помогнете ни да слезем — каза на немски дамата.

Прислужникът се подчини, разблъска с рамене нападателите и отвори вратичката на кабриолета.

Двете жени леко скочиха на земята. През това време тълпата превзе коня и кабриолета, като започна да разбива купето.

— Но какво става, в името на Бога, разбирате ли нещо, Вебер? — продължи на немски по-възрастната от двете жени.

— Бога ми, не, госпожо — отвърна слугата, на когото беше по-леко да говори на немски, отколкото на френски, като раздаваше наляво и надясно силни ритници, за да избави господарката си.

— Но това не са хора, това са кръвожадни зверове! В какво ме укоряват? — продължаваше все на немски дамата. — Бива ли така?

В същия момент любезен глас, който особено контрастираше със заплахите и хулите, на които бяха обект двете дами, отговори на чист саксонски.

— Упрекват ви, госпожо, в това, че не зачитате заповедта на полицията, издадена тази сутрин в Париж и забраняваща до пролетта движението на кабриолета. Те вече са много опасни дори когато паважът е хубав. А когато замръзне, стават убийствени за пешеходците, не може да се избегне попадането под колелата.

Дамата се извърна, за да види откъде идва този вежлив глас, открояващ се сред заплашителните викове. Тогава тя забеляза един млад офицер, който, за да се доближи до нея, сигурно бе трябвало да воюва също така смело, както правеше Вебер, за да се задържи там, където беше. Приятната и изящна фигура, високият ръст, войнственият вид на младия мъж се харесаха на дамата, която побърза да отговори на немски:

— О, Боже мой, господине, аз не знаех за тази заповед, съвсем не знаех!

— Чужденка ли сте, госпожо? — попита офицерът.

— Да, господине. Но кажете ми какво трябва да направя? Разбиват кабриолета ми!

— Трябва да ги оставите да го натрошат, госпожо, а през това време да се измъкнете. Народът на Париж е озлобен против богатите, които демонстрират лукс пред лицето на мизерията, и по силата на тази заповед ще ви отведат при комисаря.

— О, никога! — изстена по-младата от двете дами. — Никога!

— Тогава аз ще ви проправя път през тълпата, възползвайте се и изчезвайте! — продължи офицерът с усмивка.

Тези думи бяха изречени с непринуден тон, който накара чужденките да разберат, че офицерът е дочул коментарите на народа за леките момичета, издържани от господата Субиз и Д’Енин. Но моментът не бе подходящ за уточняване.

— Придружете ни до някоя кола на площада, господине — каза по-възрастната от двете дами с подчертано авторитетен тон.

— Ще накарам коня ви да се изправи на задните крака и в суматохата, която това неизбежно ще предизвика, ще се измъкнете, защото народът се дразни, като ни чува да говорим на език, който не разбира — каза младият мъж, който не искаше нищо повече, освен да отклони отговорността, произтичаща от едно случайно покровителство.

— Вебер! — извика със силен глас дамата. — Накарай Белю да се изправи на задните крака, за да изплаши и отклони цялата тази тълпа.

— А после, госпожо?

— После остани, докато потеглим.

— Ами ако разбият купето?

— Да разбиват! Ако можеш, спаси Белю и себе си преди всичко. Това е единственото, което ти препоръчвам.

— Добре, госпожо — отвърна Вебер.

В същия миг погъделичка раздразнителния „ирландец“, който скочи и преобърна най-възбудените, вкопчили се в юздите му. Настана голям смут и бъркотия.

— Ръката ви, господине — обърна се дамата към офицера. — Елате, миличка — добави тя, обръщайки се към Андре.

— Хайде, хайде, храбри жени! — промърмори съвсем тихо офицерът, който веднага и с истински възторг предложи ръката си на тази, която бе поискала това от него.

За няколко минути отведе двете жени до съседния площад, където стояха, очаквайки клиенти, обикновени кабриолети, а кочияшите дремеха на местата си, докато конете им с полуотворени очи и наведени глави жадуваха за оскъдната вечерна порция храна.