Александър Дюма
Колието на кралицата (92)

92.
Разпитите

Докато господин Дьо Кросън разговаряше с Калиостро, господин Дьо Бретьой от името на краля се яви в Бастилията, за да разпита господин Дьо Роан. Срещата между двамата врагове можеше да бъде бурна. Господин Дьо Бретьой знаеше колко горд е господин Дьо Роан, така ужасно беше му отмъстил, че занапред можеше да се държи учтиво и той беше повече от учтив. Господин Дьо Роан отказа да отговаря. Пазителят на държавния печат настоя, ала господин Дьо Роан заяви, че разчита на мерките, които ще вземат върховният съд и съдиите. Господин Дьо Бретьой се принуди да се оттегли пред несъкрушимата воля на обвиняемия.

Той повика госпожа Дьо ла Мот, заела се с писането на мемоарите си. Тя се подчини на драго сърце. Господин Дьо Бретьой й обясни положението си, което тя познаваше по-добре от когото и да било. Отговори му, че има доказателства за своята невинност, щяла да ги представи, когато стане необходимо. Господин Дьо Бретьой й изтъкна, че това е най-спешното. Жана разказа цялата басня, съчинена от нея — все същите клевети против всички, все същото твърдение, че не знае откъде идат лъжливите обвинения.

Заяви също, че върховният съд е уведомен за аферата и тя щяла да каже цялата истина само в присъствие на господин кардинала и в зависимост от обвиненията, които той отправи срещу нея. Господин Дьо Бретьой заяви, че кардиналът приписва всичко на нея.

— Всичко ли? — попита Жана. — Дори кражбата?

— Дори кражбата.

— Благоволете да отговорите на кардинала — рече хладно Жана, — че го моля да не се уповава повече на лошата си защитна система.

Това беше всичко. Ала господин Дьо Бретьой не беше доволен. Трябваха му някои интимни подробности. Неговият здрав разум му говореше, че са нужни причини, за да подтикнат кардинала към толкова дързости спрямо кралицата, а кралицата — за да изпитва толкова гняв срещу кардинала. Трябваше да се изяснят всички показания, които граф Дьо Прованс бе събрал и разнасял като мълва.

Пазителят на държавния печат бе умен човек, знаеше какво може да въздейства на жените. Той обеща всичко на госпожа Дьо ла Мот, ако тя обвинеше неопровержимо някого.

— Внимавайте — каза й той, — като не казвате нищо, вие обвинявате кралицата, внимавайте, ако упорствате, ще бъдете осъдена за оскърбление на държавния владетел, а това значи позор, бесило!

— Аз не обвинявам кралицата — отвърна Жана, — но защо обвиняват мен?

— Ами обвинете някого — каза неумолимият Бретьой, — само така ще спасите себе си.

Тя се затвори отново в предпазливо мълчание и първата среща между нея и пазителя на държавния печат не донесе никакъв успех. Но вече се носеше слух, че доказателствата били налице, че диамантите били продадени в Англия, където господин Дьо Вилет бил арестуван от агентите на господин Дьо Вержен.

Първото изпитание, което Жана трябваше да издържи, бе ужасно. Изправена очи в очи пред Рето, когото сигурно смяташе за свой съюзник до смърт, тя с ужас го чу да признава смирено, че бил фалшификатор, че написал разписка за диамантите, писмо на кралицата, че подправил едновременно и подписите на бижутерите, и подписа на Нейно величество. Запитан защо е извършил тези престъпления, той отговори, че това станало по молба на госпожа Дьо ла Мот. Смаяна, разгневена, тя отрече, бранеше се като лъвица и заяви, че никога не е виждала, нито познава господин Рето дьо Вилет.

Но и тук получи два съкрушителни удара — две показания я смазаха. Първото беше на един кочияш на фиакър, издирен от господин Дьо Кросън. Той заяви, че в деня и часа, посочени от Рето, закарал една облечена по такъв начин дама на улица „Монмартър“. Коя можеше да бъде дамата, загърната с такава тайнственост и взета от кочияша в квартал Маре, освен госпожа Дьо ла Мот, която живееше на улица „Сен Клод“? А как можеше да бъде отречена близостта, която съществуваше между двамата съучастници, когато един свидетел твърдеше, че в навечерието на Сен Луи видял господин Рето дьо Вилет — можело да го познаят по бледото и неспокойно лице — на седалката на пощенска кола, от която слязла госпожа Дьо ла Мот?

Свидетелят беше един от главните слуги на господин Дьо Калиостро. Това име накара Жана да подскочи и я подтикна към крайности. Тя се впусна в обвинения срещу Калиостро, който според нея с вълшебствата и магиите си оплел кардинал Дьо Роан, на когото внушил престъпни мисли против Нейно кралско величество. Това беше първата брънка на обвинението в прелюбодейство.

Господин Дьо Роан се защити, защитавайки Калиостро. Той отричаше толкова упорито, че раздразнената Жана изрече за пръв път обвинението за безразсъдна любов на кардинала към кралицата. Господин Дьо Калиостро поиска веднага да го затворят, за да отговори на всички, че е невинен. Тъй като обвинителите и съдиите се разпалиха, както става при първия полъх на истината, общественото мнение взе страната на кардинала и на Калиостро против кралицата. Точно тогава злочестата принцеса, за да разберат настойчивото й желание да следи процеса, даде гласност на подготвените от краля доклади за нощните разходки и призова господин Дьо Кросън да каже какво знае. Ударът, умело пресметнат, се стовари върху Жана и едва не я унищожи.

Следователят призова господин Дьо Роан да каже какво знае за разходките във Версайския парк. Кардиналът отговори, че не умее да лъже, и се призовава като свидетел госпожа Дьо ла Мот. Тя отрече, че е имало разходки, правени с нейно съгласие или с нейно знание. Тя обяви за лъжливи показанията и разказите, които я изобличаваха, че се е намирала в градините било в компания с кралицата, било в компания с кардинала. Това изявление оневиняваше Мария-Антоанета, ако можеше да се вярва на думите на жена, обвинена във фалшификация и кражба. Но от тази гледна точка оправдаването изглеждаше като услуга, а кралицата не можеше да търпи да бъде оправдавана по тази начин.

Точно когато Жана кресна с все сила, че никога не е била нощем във Версайския парк и че никога нищо не е виждала или знаела за личните отношения между кралицата и кардинала, се появи Олива — живо свидетелство, което промени мнението и събори цялата постройка от лъжи, натрупани от графинята.

Как не бе погребана под развалините? Как се изправи, още по-ужасна и изпълнена с омраза? Това явление не можем да го обясним единствено с волята й, ще го обясним със съдбоносното й влияние върху кралицата. Какъв страшен удар за Олива, изправена очи в очи пред кардинала! Най-после господин Дьо Роан разбираше, че е бил подло изигран! Този човек, изпълнен с деликатност и благородни чувства, откриваше, че една авантюристка, сдружена с една измамница, го бе подвела да презре открито кралицата на Франция, една невинна жена, която той обичаше!

Въздействието на тази среща върху господин Дьо Роан щеше да бъде според нас най-драматичната и най-важната сцена в аферата, ако приближавайки се до историята, не попадахме в кал, кръв и ужас. Когато господин Дьо Роан видя Олива, мнимата кралица, и си спомни за розата, стиснатата ръка и Аполоновите бани, той пребледня и щеше да пролее кръвта си в нозете на Мария-Антоанета, ако в този миг бе видял кралицата до другата. Колко извинения, колко угризения се изтръгнаха от душата му, за да очистят заедно със сълзите му последното стъпало на трона, върху който един ден бе излял презрението си, съжалявайки за една пренебрегната любов!

Ала това утешение не му бе позволено, не можеше да приеме приликата на Олива, без да признае, че обича истинската кралица. Признаването на грешката беше обвинение, позор. Остави Жана да отрича всичко. Той мълчеше. А когато господин Дьо Бретьой поиска с господин Дьо Кросън да накара Жана да обясни по-нашироко, тя каза:

— Най-добрият начин да се докаже, че кралицата не се е разхождала в парка нощем, е да представят една жена, която прилича на кралицата и която твърди, че е била в парка. Представена е, добре.

Подлото подмятане беше сполучливо. То още веднъж отричаше истината. Понеже Олива в своето чистосърдечно безпокойство даваше всички подробности и всички доказателства, понеже не пропускаше нищо и беше много по-убедителна от графинята, Жана прибягна до едно отчаяно средство — тя призна. Призна, че кардиналът я завел във Версай, че Негово превъзходителство искал на всяка цена да се види с кралицата, да я увери в своята почтителна привързаност — призна, понеже усети, че тук се крие изходът, иначе трябваше да отрича всичко, призна, понеже, ако обвинеше кралицата, значеше да се съгласи, че са й помагали всички врагове на кралицата, а те бяха многобройни.

Тогава за десети път в този пъклен процес ролите се смениха. Кардиналът играеше ролята на измамения, Олива — на проститутка без поезия и разум, Жана — на интригантка. Тя не можеше да си избере по-добра роля. Но тъй като за успеха на този коварен план кралицата също трябваше да играе някаква роля, дадоха й най-неприятната, най-гнусната, най-злепоставящата за кралското достойнство — на лекомислена кокетка, на гризетка, която се занимава с измами. Мария-Антоанета стана Доримена, която заговорничи с Фросина против господин кардинала Журден^[1].

Жана заяви, че разходките ставали със съгласието на Мария-Антоанета, която, скрита зад една беседка, подслушвала страстните словоизлияния на влюбения господин Дьо Роан и примирала от смях. Ето какво избра като своя последна защита тази крадла, която знаеше вече къде да скрие кражбата си — кралската мантия, направена в чест на Мария-Терезия.

Кралицата рухна под това последно обвинение, защото не можеше да докаже, че то не е вярно. Не можеше, защото Жана я изкара из търпение, като заяви, че ще обнародва всички любовни писма, писани от господин Дьо Роан до кралицата, и че той действително притежавал тези писма, горящи от безумна страст. Не можеше, защото госпожица Олива твърдеше, че Жана я набутала във Версайския парк, но тя нямаше доказателство дали някой е подслушвал, или не е подслушвал зад беседките. И най-после кралицата не можеше да докаже своята невинност, понеже мнозина имаха интерес да вземат за истина гнусните лъжи.