Александър Дюма
Колието на кралицата (90)

90.
Библиотеката на кралицата

Можем да съдим какво въздействие оказа върху господин Дьо Кросън това арестуване. Агентите вероятно не бяха получили милиона, на който се надяваха, ала имаше всички основания да се мисли, че са обезщетени. Полицейският лейтенант потри доволно ръце и потегли с каляска за Версай. След нея се движеше друга каляска, плътно затворена с катинар на вратичката. Това беше на другия ден, след като Практичния и приятелят му предадоха Никол в ръцете на полицейския началник. Господин Дьо Кросън заповяда двете каляски да влязат в Трианон, слезе от тая, на която се бе качил, и остави първия си служител да пази другата. Пуснаха го при кралицата — преди това бе пратил да поискат аудиенция в Трианон.

От един месец кралицата следеше внимателно всичко, което идеше от полицията, и изпълни веднага молбата на министъра. Още сутринта тя бе дошла в любимата си къща, и то самичка, в случай че трябва да се запази тайна. Щом въведоха сияещия господин Дьо Кросън при нея, тя заключи, че новините са добри. Горката жена! От дълго време тя виждаше около себе си само навъсени и сдържани лица. Сърцето й, наранено от убийствените вълнения, за пръв път от трийсет мъчителни дни се разтуптя от радост. След като й целуна ръка, магистратът каза:

— Госпожо, има ли Ваше величество в Трианон помещение, където, без да ви виждат, вие можете да виждате всичко?

— Имам библиотека — отговори кралицата. — Зад долапите в салона за закуска наредих да се пробият дупки и понякога, докато похапвахме с госпожа Дьо Ламбал или госпожица Дьо Таверне, когато тя беше при мен, ние се забавлявахме, гледайки смешните гримаси на абат Вермон, когато попаднеше на някакъв памфлет, в който ставаше въпрос за него.

— Много добре, госпожо — отвърна господин Дьо Кросън. — В момента долу стои каляска, която исках да вмъкна в замъка, без да може да види някой какво има в нея освен Ваше величество.

— Няма нищо по-лесно — отговори кралицата. — Къде е каляската?

— В първия двор, госпожо.

Кралицата позвъни, някой дойде да получи нарежданията й.

— Пуснете в голямото преддверие каляската, която господин Дьо Кросън ще ви посочи — рече тя, — и затворете двете врати, искам да е тъмно и никой преди мен да не види интересните неща, които господин Дьо Кросън ми носи.

Заповедта бе изпълнена. Хората умееха да уважават прищевките на кралицата много повече, отколкото нейните заповеди. Каляската влезе под свода, близо до караулното помещение, и изсипа в тъмния коридор съдържанието си.

— А сега, госпожо, — каза господин Дьо Кросън, — моля, елате с мен във вашия салон за закуска и се разпоредете да пуснат в библиотеката моя служител и това, което ще донесе.

Десет минути по-късно кралицата наблюдаваше скришом, трепереща, иззад библиотечните рафтове. Тя видя да влиза в библиотеката една забулена фигура, служителят махна воала й. Кралицата я позна и нададе вик на ужас. Беше Олива, облечена в един от любимите костюми на Мария-Антоанета. Тя имаше зелена рокля на широки, преливащи се в черно ивици, повдигната прическа, предпочитана от кралицата, пръстени, подобни на нейните, зелени сатенени чехли с огромни токове — беше самата Мария-Антоанета, без кръвта на Цезарите, заменена от плебейската течност, която възбуждаше всички страсти на господин Бозир. Кралицата помисли, че се вижда в огледало, и поглъщаше с очи видението.

— Какво ще каже Ваше величество за приликата? — обади се господин Дьо Кросън, тържествуващ от предизвиканото въздействие.

— Казвам… казвам… господине… — запелтечи слисаната кралица. „Ах, Оливие — помисли си тя, — защо не си тук?“

— Какво желае Ваше величество?

— Нищо, господине, нищо, стига кралят да не знае…

— И господин Дьо Прованс да не вижда, нали, госпожо?

— Ох, благодаря, господин Дьо Кросън, благодаря. Но какво ще правят с тази жена?

— На нея ли се приписва всичко, което се случи? — попита господин Дьо Кросън.

— Вие сигурно държите нишките на заговора?

— Почти, госпожо.

— А господин Дьо Роан?

— Господин Дьо Роан не знае още нищо.

— Ох — изпъшка кралицата и скри с ръце главата си, — тази жена там, господине, както виждам, представлява грешката на кардинала!

— Така е, госпожо, но ако е грешка на господин Дьо Роан, тогава е престъпление на другиго!

— Търсете добре, господине, честта на френския кралски двор е във вашите ръце.

— Повярвайте, госпожо, тя е в добри ръце — отговори господин Дьо Кросън.

— А процесът? — попита кралицата.

— Той е в ход. Всички отричат, но изчаквам удобния момент, за да представя вещественото доказателство, което се намира в библиотеката ви.

— Ами госпожа Дьо ла Мот?

— Тя не знае, че съм издирил момичето, и обвинява господин Дьо Калиостро, че е замаял главата на кардинала дотам, та е загубил разсъдъка си.

— А господин Дьо Калиостро?

— Господин Дьо Калиостро, когото наредих да разпитат, обеща да дойде тази сутрин да си поговорим.

— Той е опасен.

— Ще бъде полезен. Ухапан от усойница като госпожа Дьо ла Мот, той ще поеме отровата и ще ни даде противоотрова.

— Разкрития ли очаквате?

— Сигурен съм.

— Но как, господине? Ох, кажете ми всичко, което може да ме успокои.

— Ето доводите ми, госпожо. Госпожа Дьо ла Мот живееше на улица „Сен Клод“…

— Знам, знам — каза кралицата, като се изчерви.

— Да, Ваше величество направи чест на тази жена да бъде милостива към нея.

— И добре ми се отплати, нали… Значи е живяла на улица „Сен Клод“.

— А господин Дьо Калиостро живее точно отсреща.

— Какви са предположенията ви?

— Ако е имало някаква тайна за единия или другия от двамата съседи, тази тайна трябва да е известна и на единия, и на другия… Извинете, госпожо, но наближава часът, в който очаквам в Париж господин Дьо Калиостро, а за нищо на света не искам да забавя обясненията…

— Вървете, господине, вървете и още веднъж ви уверявам в моята признателност. Ето — извика тя разплакана, когато господин Дьо Кросън излезе, — ето началото на едно оправдание. Ще прочета тържеството си върху лицата на всички. Само лицето на единствения приятел, на когото държа да докажа, че съм невинна, само него няма да видя!

В това време господин Дьо Кросън хвърчеше към дома си в Париж, където го чакаше господин Дьо Калиостро. От вчера Калиостро знаеше всичко. Той идваше при Бозир, за чието оттегляне знаеше, за да го накара да напусне Франция, когато по пътя го видя между двамата агенти в двуколката. Олива се бе свила в дъното, засрамена и разплакана. Бозир съзря графа, когато им пресичаше пътя с каляската си, и го позна. Мисълта, че тайнственият и могъщ благородник може да му бъде полезен, промени всичките му мисли да не изоставя Олива. Той отново предложи на агентите да му помогнат да избяга. Те приеха стоте луидора, които имаше, и го пуснаха въпреки сълзите на Никол. Докато целуваше любовницата си, Бозир й каза на ухото:

— Надявай се, аз ще действам, за да те спася.

Той закрачи бързо по пътя в посоката, в която се движеше Калиостро. Във всеки случай Калиостро се бе спрял, не беше нужно повече да търси Бозир, щом като Бозир идваше. Трябваше да изчака Бозир, за да не му се наложи да тича подире му. Калиостро чакаше вече половин час на завоя на пътя, когато видя нещастния любовник на Олива да търчи блед, запъхтян, полумъртъв. Като съзря спрялата каляска, Бозир нададе вик на радост, досущ корабокрушенец, уловил се за дъска.

— Какво има, чедо мое? — попита графът, като му помогна да се качи при него.

Бозир разправи цялата си печална история, Калиостро го изслуша мълчаливо.

— Тя е загубена — каза му той най-после.

— Как така? — извика Бозир.

Калиостро му разказа всичко, което той не знаеше, за интригата на улица „Сен Клод“ и във Версай. Бозир едва не припадна.

— Спасете я, спасете я — каза той и падна на колене. — Ще ви я дам, ако все още я обичате.

— Приятелю — отвърна Калиостро, — грешите, аз никога не съм обичал госпожица Олива. Имах една-единствена цел — да я измъкна от развратния живот, в който я въвлякохте.

— Но… — каза Бозир изненадан.

— Учудва ли ви? Тогава знайте, че аз съм един от старейшините на едно дружество за нравствено обновление, чиято цел е да изтръгва от порока всичко онова, което се поддава на излекуване. Можех да излекувам Олива, като ви я отнема, и затова ви я отнех. Нека тя каже дали е чувала от устата ми дума, с която да я ухажвам, нека каже дали услугите ми не са били винаги безкористни!

— Ето още една причина, господине. Спасете я, спасете я!

— Съгласен съм да опитам, но ще зависи най-вече от вас, Бозир.

— Поискайте живота ми.

— Няма да поискам чак такова нещо. Върнете се в Париж и ако изпълните точка по точка напътствията ми, може би ще спасим вашата любовница. Поставям само едно условие.

— Какво, господине?

— Ще ви го кажа у дома, в Париж.

— О, съгласен съм предварително, но искам да я видя отново! Да я видя.

— Тъкмо за това мисля, най-късно след два часа ще я видите пак.

— И ще я прегърна?

— Надявам се, дори нещо повече. Ще й кажете това, което аз ще ви кажа.

Калиостро продължи с Бозир по пътя за Париж. След два часа той настигна двуколката. А един час по-късно Бозир откупваше с петдесет луидора от двамата агенти правото да прегърне Никол и да й прошепне напътствията на графа.

Агентите, възхитени от страстната му любов, очакваха на всеки двоен пост да получат по същия начин петдесетина луидора. Ала Бозир не се показа повече и каляската на Калиостро го понесе бързо към Париж, където се подготвяха нови събития.

Ето това трябваше да узнае читателят, преди да му покажем как господин Калиостро разговаря по работа с господин Дьо Кросън. Сега вече можем да го въведем в кабинета на полицейския лейтенант.