Александър Дюма
Колието на кралицата (51)

51.
Отново се срещаме с доктор Луи^[1]

 

Може би нашите читатели, като си спомнят в какво трудно положение оставихме господин Дьо Шарни, ще са доволни да ги отведем в преддверието на малките апартаменти във Версай, където смелият моряк, когото нито хората, нито стихиите можеха да уплашат, сега бе избягал от страх да не падне в несвяст пред три жени — кралицата, Андре и госпожа Дьо ла Мот. Достигнал до средата на преддверието, господин Дьо Шарни бе разбрал всъщност, че няма да може да отиде по-далеч. Той залитна, протегнал ръце. Бяха забелязали, че няма сили, и му се притекоха на помощ. Тъкмо тогава младият офицер припадна и след няколко мига дойде в съзнание, без да предположи, че кралицата го бе видяла и щеше да се притече на помощ може би още в първия миг на тревога, ако Андре не бе я спряла повече от ревност, отколкото от студено чувство на благоприличие.

Кралицата направи добре, че се прибра в стаята си, както й предложи Андре, която се ръководеше от определено чувство, защото едва се затвори вратата, когато се чу гласът на лакея:

— Кралят.

Беше действително кралят, който от своите апартаменти минаваше към терасата. Преди съвета той искаше да прегледа каретата си за лов, която напоследък му се струваше занемарена.

Като влезе в преддверието, придружен от няколко офицери от свитата му, кралят се спря. Той видя мъж, подпрял се на перваза на прозореца, от което се бяха разтревожили двамата притекли му се на помощ телохранители, които нямаха навика да виждат офицери да припадат ей така, за нищо.

Те подкрепяха господин Дьо Шарни и викаха:

— Господине, какво ви е?

Но той не можеше да отговори, просто нямаше глас.

Кралят разбра колко сериозно е състоянието му и ускори крачка.

— Да — каза той, — някой е изпаднал в безсъзнание.

Като чуха гласа на краля, двамата телохранители се обърнаха и без да искат, изпуснаха господин Дьо Шарни, който, останал без сили, падна или по-скоро не се задържа, изстена и се простря на мраморния под.

— О, господа! — каза кралят. — Какво правите?

Те се спуснаха към господин Дьо Шарни и го вдигнаха. Той напълно бе изгубил съзнание и го настаниха в едно кресло.

— О! — извика кралят, като разпозна младия офицер. — Това е господин Дьо Шарни.

— Господин Дьо Шарни ли? — извикаха присъстващите.

— Да, племенникът на господин Дьо Сюфрен.

Тези думи имаха магическо въздействие. Шарни мигом бе залят с благоуханна вода и имаше чувството, че е заобиколен най-малко от десет жени.

Веднага наредиха да доведат лекар, който бързо прегледа болния. Кралят, който се интересуваше от всякакви науки и бе състрадателен към всички болки, не се отдръпна, а остана през цялото време на прегледа. Първата грижа на лекаря бе да съблече куртката и ризата на младия мъж, за да имат гърдите му достъп до въздух. Но като свали дрехите му, той откри нещо, което никак не очакваше.

— Рана! — каза с още по-голям интерес кралят и пристъпи, за да види със собствените си очи.

— Да, да — прошепна господин Дьо Шарни, опита се да се надигне и погледна наоколо с премрежени очи, — това е стара рана, която се е отворила. Няма нищо…

— О, отдавнашна рана… Така ви се иска да я представите, господине. Ръбът на раната е твърде скорошен, кръвта е много ярка, не са минали повече от двадесет и четири часа.

Неотстъпчивостта на лекаря сякаш даде сили на Шарни. Той стана и каза:

— Предполагам, че не вие ще ми съобщите кога съм получил раната, господине. Казвам ви и повтарям, че тя е стара.

Точно тогава Шарни забеляза краля и закопча куртката си, като го обхвана срам, че такъв прочут зрител е бил свидетел на неговата слабост.

— Кралят! — промълви той.

— Да, господин Дьо Шарни, аз самият, благославям небето, че дойдох тук да ви донеса успокоение.

— Драскотина, сир — заекна Шарни, — една стара рана, сир, това е всичко.

— Стара или нова — каза Луи XVI, — раната ми показа вашата кръв на смел благородник.

— На когото два часа на легло ще възвърнат здравето — добави Шарни и пожела пак да стане, без да си дава сметка за силите си. С потиснато съзнание и треперещи крака Шарни се повдигна, за да падне отново в креслото.

— И така — каза кралят, — той е много болен.

— О, да — отвърна лекарят с хитър и предпазлив глас, в който се прокрадваше молба за повишаване в службата. — Обаче можем да го спасим.

Кралят бе честен човек, той бе разбрал, че Шарни крие нещо. Тази тайна беше неприкосновена. Всеки друг можеше да я научи от устата на лекаря, който така любезно я предлагаше, но Луи XVI предпочете да я остави на притежателя й.

— Не искам — каза кралят — господин Шарни да бъде изложен на опасност, като се върне вкъщи. Господин Дьо Шарни ще остане във Версай. Нека извикат чичо му, господин Дьо Сюфрен, и след като се отблагодарят на господина за проявената грижа — кралят посочи услужливия доктор, — ще идете да потърсите моя хирург — лекаря Луи. Мисля, че той е в казармата.

Един офицер бързо отиде да изпълни разпорежданията на краля. Други двама се заеха с господин Дьо Шарни и го занесоха в дъното на галерията, в стаята на офицера на стражата. Тази сцена се разви по-бързо, отколкото сцената между кралицата и господин Дьо Кросън.

Веднага съобщиха на господин Дьо Сюфрен и повикаха доктор Луи, за да замести неслужебния лекар. Ние познаваме доктор Луи, честен, разумен и скромен човек, повече с практически умения, отколкото с изключителни умствени способности. Зад хирурга, вече зает с пациента си, се суетеше адмирал Дьо Сюфрен, на когото един военен куриер току-що бе донесъл новината. Прочутият адмирал мореплавател не можеше да проумее какъв е този припадък и какво е това внезапно неразположение. Той взе ръката на Дьо Шарни и погледна безжизнените му очи.

— Странно! — каза той. — Знаете ли, докторе, моят племенник никога не е боледувал.

— Това нищо не значи, господин адмирал — отвърна докторът.

— Въздухът във Версай е много тежък, аз съм бил с Оливие, повтарям ви, десет години наред в открито море и той винаги се е проявявал като силен мъж, изправен като мачта.

— Сега е от раната му — каза един от присъстващите офицери.

— Каква рана? — попита адмиралът. — Оливие никога не е бил раняван.

— О, извинете! — отговори офицерът и показа окървавената кърпа. — Аз смятах…

Господин Дьо Сюфрен видя кръвта.

— Добре — каза рязко лекарят, който току-що бе усетил пулса на болния, — сега няма да спорим за причината на болката. Имаме болен, това стига, за да се опитам да го излекувам, ако е възможно.

Адмиралът не обичаше двусмислените думи, свикнал бе хирурзите от неговите екипажи да говорят открито.

— Много ли е опасно, докторе? — попита той още по-развълнуван.

— Почти колкото едно порязване при бръснене с ножче.

— Добре. Благодарете на краля, господа. Оливие, ще се върна да те видя.

Оливие раздвижи очи и пръсти, сякаш за да благодари едновременно на чичо си, който го напусна, и на доктора, който оставаше край него. После, доволен, че лежи, оставен на грижите на човек умен и благ, той се престори, че заспива.

Докторът нареди на всички да си вървят.

Оливие действително заспа, като не забрави да благодари на небето за всичко, което му се беше случило, или по-скоро за злото, което не го бе сполетяло при тези сериозни обстоятелства. Когато с висока температура, премислил сцената с Филип, с кралицата и краля, Оливие изпадна в ужасно състояние, нахлулата в главата му кръв замъгли съзнанието му и той започна да бълнува.

Стражата в галерията слушаше бълнуванията му цели три часа. Като забеляза това, докторът извика своя лакей и му заповяда да вземе в ръце Оливие. Оливие издаде слабо стенание.

— Завий със завивката главата му.

— И какво ще правя? — попита лакеят. — Прекалено е тежък и много се движи. Ще поискам да ми помогне някой от стражата.

— Вие сте баба, ако се страхувате от един болен — каза старият лекар.

— Господине…

— Ако ви се вижда прекалено тежък, значи не сте толкова силен, колкото мислех, и ще ви върна в Оверн.

Заплахата подейства и Шарни, който бълнуваше и ръкомахаше, бе понесен като перце пред погледите на телохранителите. Те бяха заобиколили доктор Луи и го разпитваха.

— Господа — каза лекарят, като викаше по-високо от Шарни, за да заглуши крясъците му, — разбирате добре, че няма да изминавам всеки час по една левга, за да идвам при болния, който ми повери кралят. Тук е много отдалечен от мен.

— Къде го водите, докторе?

— При мен, голям мързеливец съм. Имам две стаи, както знаете. Ще го оставя в едната, а вдругиден, ако никой не ми се меси, ще ви дам сметка за всичко.

— Но, докторе — каза офицерът, — уверявам ви, че тук болният е много добре, ние всички обичаме господин Дьо Сюфрен и…

— Да, известни са ми тези грижи от приятели…

Лекарят все още говореше, когато Оливие вече го бяха отнесли и той не се чуваше.

— Да! — продължи почтеният лекар. — Така е много добре, умно обмислено. Бедата е там, че кралят ще поиска да види болния… И ако го види… ще го чуе… По дяволите! Няма какво да се колебая. Ще предупредя кралицата, тя ще ме посъветва.

След като взе това решение, добрият доктор, при когото природата бе отмерила всичко, заля бързо със студена вода лицето на ранения и го настани в леглото така, че да не се удари, като ръкомаха или ако вземе да падне. Сложи катинар на кепенците, превъртя два пъти ключа в бравата, пъхна го в джоба и след като се увери, че нито един вик на Оливие не може да бъде доловен или разбран, отиде при кралицата. За по-голяма сигурност, разбира се, лакеят от Оверн бе заключен с болния. Лекарят срещна госпожа Дьо Мизери точно на вратата. Кралицата я бе изпратила, за да се осведоми за ранения. Тя настояваше да влезе.

— Елате, елате, госпожо — каза той. — Аз излизам.

— Но, докторе, кралицата чака!

— Аз отивам при кралицата, госпожо.

— Кралицата желае…

— Кралицата ще научи всичко, каквото тя желае да знае, уверявам ви, госпожо.

И той накара дамата на Мария-Антоанета да тича, за да стигне едновременно с него.