Александър Дюма
Колието на кралицата (77)

77.
Благородник, кардинал и кралица

Точно когато господин Дьо Бретьой влезе при краля, господин Дьо Шарни, блед, развълнуван, бе поискал аудиенция с кралицата. Тя се обличаше. Видя през прозореца на будоара си, който гледаше към терасата, Шарни, който настояваше да го пуснат. Кралицата заповяда да го въведат, преди още той да довърши молбата си — защото отстъпваше пред повелята на сърцето си, защото си казваше с благородна гордост, че една чиста и безкористна любов като нейната има право да влезе веднага в самия дворец.

Шарни влезе, докосна разтреперан ръката на кралицата и със задавен глас каза:

— Ах, госпожо, какво нещастие!

— Какво ви е всъщност? — извика тя, като видя приятеля си толкова блед.

— Госпожо, знаете ли какво научих току-що? Знаете ли какво се говори? Знаете ли това, което кралят може би знае или ще узнае утре?

Тя потръпна и помисли за онази нощ на непорочни наслади, когато може би някое ревниво око или враг я бе видял с Шарни във Версайския парк.

— Разкажете всичко, аз съм силна — отвърна тя, като притисна с ръка сърцето си.

— Говори се, госпожо, че вие сте купили някакво колие от Бьомер и Босанж.

— Аз го върнах — каза тя бързо.

— Слушайте, говори се, че вие сте се престорили, че го връщате, разчитали сте, че ще можете да го платите, но кралят ви е попречил, отказал е да подпише една разписка на господин Дьо Калон! Тогава вие сте се обърнали към някого, за да намерите пари, и той е… ваш любовник.

— Вие! — възкликна напълно уверена кралицата. — Вие, господине! Е, оставете да говорят тия, които казват това. Званието любовник за тях не е клевета, която може да се подхвърли със същата наслада, както званието приятел не е сладка истина, осветена занапред между двама ни.

Шарни се спря смутен от обилното мъжко красноречие, което лъха от истинската любов, както благовонната есенция от сърцето на всяка благородна жена. Но докато премисляше какво да отговори, кралицата стана по-неспокойна и накрая извика:

— За какво искате да говорите, господин Дьо Шарни? Клеветата има език, който аз никога не съм разбирала. А вие разбирали ли сте го?

— Госпожо, благоволете да ми обърнете заслужено внимание, положението е сериозно. Вчера отидох с чичо си господин Дьо Сюфрен при дворцовите бижутери Бьомер и Босанж. Чичо ми бе донесъл диаманти от Индия. Искаше да им определят цена. Говориха за всичко и за всички. Бижутерите разказаха на господин съдията една ужасна история, коментирана от враговете на Ваше величество. Госпожо, аз съм отчаян! Вие сте купили колието и не сте го платили, кажете ми го. Но не ме карайте да повярвам, че господин Дьо Роан го е платил вместо вас.

— Господин Дьо Роан ли! — възкликна кралицата.

— Да, господин Дьо Роан, този, който минава за любовник на кралицата, този, от когото кралицата е взела в заем пари, този, когото един нещастник, наричан господин Дьо Шарни, видя във Версайския парк да се усмихва на кралицата, да коленичи пред кралицата, да целува ръцете на кралицата, този…

— Господине — извика Мария-Антоанета, — ако не вярвате, когато ви казвам истината, значи не ме обичате.

— Ох — отвърна младият мъж, — има една неминуема опасност. Аз не идвам да искам от вас нито откровеност, нито смелост, идвам да ви помоля да ми направите една услуга.

— Преди всичко — попита кралицата — за каква опасност става дума, ако обичате?

— Госпожо, безумец е този, който не се догажда за нея! Кардиналът, който гарантира за кралицата и плаща за кралицата, губи кралицата. Тук не говоря за дълбокото огорчение, което може да причини на господин Дьо Шарни, че се доверявате на господин Дьо Роан. Не. От тези болки човек умира, но не се оплаква.

— Вие сте луд! — каза гневно Мария-Антоанета.

— Не съм луд, госпожо, а вие сте сте погубена. Аз лично ви видях в парка… Не се лъжех, уверявам ви. Днес блесна ужасната, смъртоносната истина. Господин Дьо Роан може би се хвали…

Кралицата улови ръката на Шарни.

— Луд, луд! — повтори тя с неизразима мъка. — Вярвайте в омразата, виждайте сенки, вярвайте в невъзможното, но, за Бога, след всичко, което ви казах, не вярвайте, че съм виновна… Виновна! Тази дума може да ме накара да скоча в пламтяща клада… Виновна… с… Аз, която никога не съм мислила за вас, без да се моля на Бога да ми прости само за тази една-единствена мисъл, която наричах престъпление! Ох, господин Дьо Шарни, ако не искате да свърши животът ми днес, да умра утре, никога не ми казвайте, че ме подозирате, или избягайте толкова далеч, че да не чувате дори шума, когато падна в предсмъртен гърч.

Оливие кършеше мъчително ръце.

— Изслушайте ме — каза той, — ако искате да ви направя полезна услуга.

— Услуга от вас! — извика кралицата. — От вас, по-жесток от враговете ми… защото те само ме обвиняват, а вие, вие ме подозирате! Услуга от човек, който ме презира, никога… господине, никога!

Оливие се приближи и взе в ръцете си ръката на кралицата.

— Ще видите — каза той, — че аз не се вайкам и не плача, минутите са ценни. Довечера ще бъде много късно за това, което ни остава да направим. Искате ли да ме спасите от отчаяние, като се спасите от позор?

— Господине…

— Ох, пред лицето на смъртта няма да пестя вече думите си. Ако не ме изслушате, казвам ви, тази вечер и двамата ще умрем, вие — от срам, аз — като ви видя мъртва. Направо срещу врага, госпожо, както в нашите сражения! Направо срещу опасността! Направо срещу смъртта! Да се хвърлим заедно, аз като прост воин, с чин, но храбър, ще видите, а вие — с величие, със сила, във вихъра на боя. Ако паднете, е, няма да бъдете сама. Хайде, госпожо, виждайте в мен брат… Вие имате нужда… от пари, за да… платите това колие?

— Аз?

— Не отричайте.

— Казвам ви…

— Не казвайте, че колието не е у вас.

— Заклевам ви се…

— Не се заклевайте, ако все още искате да ви обичам.

— Оливие!

— Остава ви едно средство да спасите и вашата чест, и моята любов. Колието струва един милион и шестстотин хиляди ливри, от които сте платили двеста и петдесет хиляди. Ето ви милион и половина, вземете го.

— Какво е това?

— Не гледайте, а вземете и платете.

— Вие сте продали имотите си! Земите, които съм купила и изплатила напълно. Оливие, вие се разорявате заради мен! Вие имате добро и благородно сърце и аз няма да откупвам повече признанията в такава любов. Оливие, обичам ви!

— О, приемате?

— Не, но ви обичам!

— Значи господин Дьо Роан ще плати? Помислете, госпожо, не вашето великодушие, а вашата жестокост ме измъчва… Ще приемете ли от кардинала?

— Стига, господин Дьо Шарни. Аз съм кралицата и макар да дарявам поданиците си с обич и богатство, никога не приемам подаяния.

— Какво ще правите?

— Вие ще ми кажете как да постъпя. Какво според вас мисли господин Дьо Роан?

— Мисли, че сте негова метреса.

— Много сте груб, Оливие…

— Говоря така, както се говори в лицето на смъртта.

— А какво според вас мислят бижутерите?

— Че кралицата не може да плати и тогава господин Дьо Роан ще плати вместо нея.

— Какво според вас мисли за това колие обществото?

— Че то е у вас, че сте го скрили и че ще си признаете само когато го изплати било кардиналът — от любов към вас, било кралят — от страх да не избухне скандал.

— Добре. А вас, Шарни, ви гледам в лицето и ви питам: какво мислите за сцените, които сте видели във Версайския парк?

— Мисля, госпожо, че е нужно да ми докажете невинността си — отговори енергично достойният благородник.

Кралицата обърса потта, която течеше от челото й.

— Принц Луи, кардинал Дьо Роан, велик капелан на Франция! — викна от коридора портиер.

— Той е! — промърмори Шарни.

— Така пожелахте вие — каза кралицата.

— Ще го приемете ли?

— Ще наредя да го повикат.

— Ами аз…

— Влезте в будоара ми и оставете вратата открехната, за да чувате добре.

— Госпожо!

— Вървете бързо, ето го кардинала.

Тя изблъска господин Дьо Шарни в стаята, която му бе посочила, дръпна вратата, както подобаваше, и покани кардинала да влезе. Господин Дьо Роан застана на прага. Той сияеше в одеждите си за литургия. На известно разстояние зад него стоеше многобройна свита, чиито одежди блестяха като одеждите на господаря й. Сред кланящите се хора можеха да се забележат Бьомер и Босанж, притеснени малко в тържественото си облекло. Кралицата пристъпи към кардинала и се опита да наподоби усмивка, която скоро угасна на устните й. Луи дьо Роан беше сериозен, дори тъжен. У него се долавяше спокойствието на храбрец, на когото предстои да се бие, недоловимата заплаха на свещеник, който трябва да даде опрощение. Кралицата посочи една табуретка, ала кардиналът остана прав.

— Госпожо — заговори той, след като се поклони, явно разтреперан, — имах да ви съобщя няколко важни неща, но вие се стараете да избягвате моето присъствие.

— Аз ли — рече кралицата, — но аз съвсем не ви избягвам, господин кардинал, даже се канех да ви повикам.

Кардиналът хвърли поглед към будоара.

— Сам ли съм с Ваше величество? — попита той тихо. — Имам ли право да говоря напълно свободно?

— Напълно свободно, господин кардинал, не се притеснявайте, сами сме.

Твърдият й глас сякаш искаше да прати думите към благородника, скрит в съседната стая. Тя с гордост се радваше на смелостта му и на уверението, което още с първите думи щеше да получи господин Дьо Шарни, който сигурно слушаше много внимателно. Кардиналът се реши. Той приближи табуретката до креслото на кралицата така, че да бъде колкото се може по-далеч от двукрилата врата.

— Значи предпазни мерки — подхвърли кралицата, като се престори, че е весела.

— Работата е там… — каза кардиналът.

— Работата е там? — повтори кралицата.

— Кралят няма ли да дойде? — попита господин Дьо Роан.

— Не бойте се нито от краля, нито от никого — отговори бързо Мария-Антоанета.

— Ох, боя се от вас — произнесе с развълнуван глас кардиналът.

— Няма причина, аз не съм толкова страшна, говорете с малко думи, говорете високо и ясно, аз обичам откровеността и ако скриете нещо от мен, ще сметна, че не сте честен човек. О, рано е още за жестове. Казаха ми, че имате оплаквания от мен. Говорете, аз обичам войната, аз съм от род, който не се плаши! Зная, че и вие сте такъв. В какво ще ме упрекнете?

Кардиналът въздъхна и стана, сякаш да вдъхне по-дълбоко въздуха на стаята. Овладял се най-после, той подхвана.