Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Collier de la Reine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-510-9

История

  1. — Добавяне

2.
Ла Перуз

В същия момент глух грохот от движението на коли по покрития със сняг паваж предизвести маршала за пристигането на гостите и малко след това благодарение на точността на метр д’отела девет сътрапезници заеха местата около овалната маса в трапезарията. В течение на десет минути сътрапезниците се чувстваха съвършено сами в тази стая. Дьо Ришельо пръв наруши тишината, продължила по време на супата, обръщайки се към съседа си вдясно:

— Господин графът не пие ли?

Този, към когото бяха отправени думите, беше тридесет и осем годишен, рус, нисък на ръст, с високи рамене, небесносините му очи бяха понякога живи, а сега меланхолични, благородството беше изписано в безупречните черти на откритото му и великодушно лице.

— Аз пия само вода, маршале — отговори той.

— Освен при крал Луи XV — каза херцогът. — Имах честта да обядвам там с графа и тогава той благоволи да пие вино.

— Навявате ми чудесни спомени, господин маршал. Да, през 1771 година виното беше токайско, от императорското.

— То бе еднакво с това, което моят метр д’отел има честта да ви налива в момента, господин графе — добави Ришельо, покланяйки се.

Граф Дьо Хага вдигна чашата на нивото на очите си и погледна на светлината на свещите. Виното искреше като разтопен рубин.

— Наистина, господин маршал, благодаря — каза той.

Графът произнесе „благодаря“ с такова достойнство и благосклонност, че присъстващите станаха възбудено и възкликнаха:

— Да живее Негово величество!

— Наистина, да живее Негово величество кралят на Франция! Господин Дьо ла Перуз, не сте ли съгласен с мен?

— Господин графе — отговори капитанът с тон, ласкаещ и респектиращ, тон на човек, привикнал да разговаря с короновани глави, — разделих се с краля преди около час и той бе изпълнен с добрина към мен, така че никой няма да извика по-високо от мен „Да живее кралят“. Само че след един час трябва да си тръгна, за да стигна до морето, където ме чакат два военни кораба, предоставени ми от краля.

Вдигайки чаша, господин Дьо ла Перуз смирено поздрави граф Дьо Хага.

— Всички сме готови да подкрепим наздравицата, която вдигате — каза графиня Дю Бари, настанена от дясната страна на маршала. — Но не трябва ли да бъде жив и здрав и нашият доайен, както биха казали в парламента.

— Таверне, към теб ли са отправени тези думи или към мен? — маршалът се засмя и погледна към своя стар приятел.

— Не мисля — обади се друга особа, настанена срещу него.

— Какво не мислите? — граф Дьо Хага отправи проницателния си поглед към събеседника.

— Не мисля, господин графе, че господин Дьо Ришельо е нашият доайен — Калиостро се поклони.

— О, така е добре — каза маршалът, — изглежда, това си ти, Таверне.

— Хайде де, аз съм по-млад от теб с осем години. Роден съм през 1704-а — възрази старият благородник.

— Нечестивец! — каза маршалът. — Та той разгласи моите осемдесет и осем години!

— Господин херцог, вие наистина ли сте на осемдесет и осем? — учуди се Калиостро.

— О, за Бога, да! Задачата е лесна за смятане и следователно е недостойна за математик като вас, маркизе. Аз съм от миналия век, от великия, както го наричат. 1696-а — това е моята година.

— Невъзможно! — каза Лоней.

— О! Ако баща ви беше тук, господин интендант на Бастилията, той не би казал „невъзможно“, считаше ме пенсионер още през 1714-а.

— Заявявам, доайенът тук е виното, което граф Дьо Хага налива в чашата си сега — каза Дьо Фаврас.

— Токайско, на сто и двайсет години, прав сте, господин Дьо Фаврас — възкликна графът. — На това токайско се пада честта да бъде наздравица за краля.

— Момент, господа, възразявам — каза Калиостро, вдигайки над масата широкото си, сияещо от сила и интелигентност лице.

— Вие оспорвате правото на старшинство на токайското? — възразиха в хор сътрапезниците.

— Решително, щом като аз самият съм го запечатал в бутилката — каза спокойно графът.

— Вие?

— Да, аз, и то се случи в деня на победата на Монтекукули[1] над турците през 1664-а.

Буен изблик на смях посрещна тези думи, които Калиостро бе произнесъл с непоколебима сериозност.

— В такъв случай, господине, вие сте на около сто и тридесет, защото ви давам десет години, възраст, на която сте можели да налеете това хубаво вино в голямата му бутилка — каза графиня Дю Бари.

— Бях на повече от десет години, когато изпълних тази процедура, госпожо, тъй като след два дни имах честта по поръчение на Негово величество австрийския император да поздравя Монтекукули, който с победата при Сен Готар бе отмъстил за деня на Еспек в Славония, деня, в който неверниците така жестоко бяха разбили императорската войска — мои приятели и бойни другари — през 1536 година!

— Е! — студено като Калиостро каза граф Дьо Хага. — Господинът още по онова време е бил най-малко на десет години, щом като лично е участвал в тази паметна битка.

— Ужасно поражение, господин графе! — Калиостро се поклони.

— По-малко жестоко обаче от това при Креси[2] — усмихна се Кондорсе.

— Вярно, господине — усмихна се и Калиостро, — поражението при Креси беше нещо ужасно, оказа се не победа само над една армия — победена бе Франция. Но нека се съгласим също, че това поражение не бе съвсем лоялна победа за Англия. Крал Едуард[3] разполагаше с топове — обстоятелство, съвършено неизвестно на Филип дьо Валоа[4], или по-скоро обстоятелство, на което Филип дьо Валоа не пожела да повярва, въпреки че го бях предупредил, че му бях казал, че със собствените си очи съм видял тези четири топа, които Едуард бе закупил от венецианците.

— Ах, вие сте познавали Филип дьо Валоа? — възкликна графиня Дю Бари.

— Госпожо, имах честта да бъда един от петимата благородници, които го охраняваха, когато напускаше бойното поле — обясни Калиостро. — Бях дошъл във Франция с нещастния стар крал на Бохемия[5], който беше сляп и който рухна, когато му съобщиха, че всичко е изгубено.

— О, Боже мой! Господине, няма да повярвате колко съжалявам, че вместо да участвате в битката при Креси, сте участвали в тази при Акциум![6] — каза Ла Перуз.

— И защо, господине?

— Ами защото щяхте да ме посветите в някои подробности на мореплаването, които въпреки хубавия разказ на Плутарх за мен си останаха съвсем загадъчни.

— Кои, господине? Бих бил щастлив, ако мога да ви бъда полезен с нещо.

— Били сте там?

— Не, господине, по това време бях в Египет, натоварен от царица Клеопатра да възстановя Александрийската библиотека, работа, която повече от всеки друг бях в състояние да извърша, тъй като лично познавах най-добрите автори на древността.

— И сте видели царица Клеопатра, господин Дьо Калиостро? — възкликна графиня Дю Бари. — Толкова ли е красива, както се говори?

— Графиньо, вие знаете — красотата е относително нещо. Очарователна царица в Египет, Клеопатра в Париж би могла да бъде само прелестна кокетка.

— Не оскърбявайте кокетките, графе.

— Опазил ме Господ!

— И тъй, Клеопатра беше…

— Малка, слаба, пъргава, одухотворена, с големи бадемови очи, гръцки нос, зъби като перли и ръка като вашата, госпожо, ръка, достойна да държи скиптър. Вижте, ето един диамант, който ми даде и който бе получила от брат си Птолемей — носеше го на палеца.

— На палеца!? — учуди се госпожа Дю Бари.

— Да, такава беше египетската мода, а аз, виждате, едва го поставям на малкия си пръст.

И изваждайки пръстена, той го подаде на графиня Дю Бари. Беше толкова великолепен диамант, с такава дивна прозрачност и така изкусно шлифован, че можеше да бъде оценен на стойност тридесет или четиридесет хиляди франка. Диамантът обиколи масата и се завърна при Калиостро, който отново спокойно го постави на пръста си.

— Ах! Виждам, не ми вярвате. Това фатално недоверие, с което трябва да се боря през целия си живот! Филип дьо Валоа не ми повярва, когато му казах да започне преговори с Едуард, Клеопатра не ми повярва, когато й казах, че Антоний ще бъде победен. Троянците не ми повярваха, когато по повод на дървения кон им казах: „Касандра е вдъхновена, послушайте Касандра[7]!“

— Ах, това е удивително! — Графиня Дю Бари се превиваше от смях. — Наистина никога не съм виждала човек като вас, едновременно толкова сериозен и толкова забавен.

— Уверявам ви, Йонатас беше много по-забавен от мен — Калиостро се поклони. — Очарователен веселяк! В такава степен, че когато бе убит от Саул, за малко не се побърках[8].

— Знаете ли, графе, че ако продължите — каза херцог Дьо Ришельо, — ще побъркате бедния Таверне, който се страхува от смъртта и ви гледа съвсем плахо, като ви смята за безсмъртен. Хайде, кажете честно — безсмъртен ли сте или не?

— Съвсем не разбирам какво имате предвид, но знам, че мога да потвърдя едно нещо.

— Кое? — попита Таверне, най-любопитният от слушателите на графа.

— Че съм видял всички тези неща и съм посещавал личностите, за които току-що говорих.

— Познавали сте Монтекукули?

— Така, както познавам вас, господин Дьо Фаврас, и дори по-отблизо, защото вас имам честта да ви видя за втори или трети път, докато с изкусния стратег, за когото говорим, съм живял почти една година в една палатка.

— Познавали сте Филип дьо Валоа?

— Както имах честта да ви кажа, господин Дьо Кондорсе, но след като той се завърна в Париж, аз напуснах Франция и се върнах в Бохемия.

— И Клеопатра?

— Да, графиньо, и Клеопатра. Казах ви, че тя имаше очи, черни като вашите, и шия, красива почти като вашата.

— Но, графе, вие не знаете каква е шията ми!

— Вашата е като на Касандра и за да не липсва нищо в приликата, тя имаше като вас или вие като нея малък черен знак на височината на шестото ляво ребро.

— Но, графе, вие сте пророк!

— Е, не, маркизо, бях му казал — намеси се със смях маршал Дьо Ришельо.

— А вие откъде знаете?

Маршалът разтегна устни.

— Хм, това е семейна тайна.

— Добре де — измърмори графиня Дю Бари. — Наистина, маршале, човек трябва да си слага двоен слой червило, когато идва при вас.

После, обръщайки се към Калиостро, попита:

— Наистина, господине, вие следователно владеете тайната на подмладяването, щом като на възрастта, на която сте — три или четири хиляди години, изглеждате едва на четиридесет?

— Да, госпожо, притежавам секрета на подмладяването.

— Подмладете ме тогава!

— Вас, госпожо, излишно, чудото е сторено. Човек е на толкова, на колкото изглежда, а вие сте най-много на тридесет.

— Изяснете, моля ви.

— Много просто. Вие се възползвахте от моя начин.

— Господи! Как?

— Пихте от моя еликсир.

— Аз?

— Вие самата, графиньо. Ах, вие не сте го забравили!

— О!

— Графиньо, спомняте ли си една къща на улица „Сен Клод“? Спомняте ли си да сте идвали в тази къща по някаква работа, отнасяща се до господин Дьо Сартин? Спомняте ли си да сте направили услуга на един от приятелите ми на име Жозеф Балзамо? Спомняте ли си, че Жозеф Балзамо ви подари флаконче с еликсир, препоръчвайки ви да вземате по три капки от него всяка сутрин? Спомняте ли си, че изпълнявахте предписанието му до миналата година, когато съдържанието на шишенцето бе изчерпано? Ако вече не си спомняте, графиньо, то наистина това не би било забвение, а неблагодарност[9].

— О, господин Дьо Калиостро, та вие ми разказвате неща…

— Които са известни само на вас, да, знам. Но в какво би се изразило достойнството на гадателя, ако не знаеше тайните на бъдещето?

— Но Жозеф Балзамо значи е притежавал като вас рецептата на този възхитителен еликсир? А той… жив ли е още?

— Не знам нищо за него. Преди три години бедният Балзамо изчезна. За последен път го видях в Америка, на бреговете на Охайо, тогава заминаваше на експедиция в Скалистите планини, след това чух, че там починал.

— Хайде, графе, бива ли така! — подвикна маршалът. — Стига любезности, за Бога!

— Сериозно ли говорите, господине? — попита граф Дьо Хага.

— Много сериозно, сир, пардон, искам да кажа графе — Калиостро се поклони с жест, който означаваше, че грешката, която току-що бе допуснал, е съвсем случайна.

— И така, госпожата не е достатъчно възрастна, за да бъде подмладявана? — запита маршалът.

— Честно — не.

— Е, добре! Ще ви предложа друго лице. Да вземем приятеля ми Таверне. Какво ще кажете за него? Има ли вид на съвременник на Пилат Понтийски? Или може би точно обратното? А много ли е възрастен той?

Калиостро погледна към барона.

— Не — каза той.

— Ах, скъпи графе, ако подмладите тоя там, ще ви провъзглася за ученик на Медея[10] — заяви Ришельо.

— Вие наистина ли желаете това? — попита Калиостро, обръщайки се с думите си към господаря на дома, а с поглед — към цялата аудитория.

Всеки отговори с утвърдителен жест „да“.

— И вие ли, господин Таверне?

— Аз повече от другите желая това, дявол да го вземе! — отговори баронът.

— Е, добре! Това е лесна работа — каза Калиостро.

Той пъхна два пръста в джоба си и извади оттам осемстенно шишенце.

После взе чиста кристална чаша и изля в нея няколко капки от съдържанието на шишенцето, разреди капките в половин чаша студено шампанско и подаде на барона така приготвеното питие.

Баронът пое чашата, но в момента, когато трябваше да я поднесе към устата си, се поколеба. Всички се разсмяха така шумно, че Калиостро се обезпокои и подкани:

— Побързайте, бароне, или ще допуснете да пропадне питие, всяка капка от което струва сто луидора[11]!

— По дяволите — обади се Ришельо, като се опитваше да се шегува, — то е съвсем различно от токайското.

— Трябва значи да го изпия? — попита баронът, почти разтреперан.

— Или дайте чашата на някой друг, господине, та еликсирът да бъде полезен поне някому.

— Дай! — Ришельо протегна ръка.

Баронът помириса чашата и под влияние на свежия и благовонен аромат, на красивия светлочервеникав цвят, който няколкото капки еликсир бяха придали на шампанското, глътна магическото питие.

В същия миг му се стори, че някаква тръпка разтърсва тялото му и кара да нахлуе към кожата цялата стара и ленива кръв, която дотогава дремеше във вените му от краката до сърцето. Набръчканата му кожа се изпъна, очите му, меко покрити със завесите на клепачите, се разшириха без участието на волята. Зениците на очите му, живи и големи, заиграха, треперенето на ръцете отстъпи на странно равновесие на нервите, гласът му стана по-твърд, а коленете си възвърнаха подвижността от най-красивите дни на младостта му и се изправиха едновременно с кръста, сякаш питието, разливайки се, го бе възродило за миг.

Вик на изненада, на изумление, на възторг проехтя наоколо. Таверне, който дъвчеше с венците си, почувства глад. Той хвана здраво чиния и нож и си сервира от рагуто, поставено от лявата му страна. Натроши кости от яребица, казвайки, че му никнат зъбите от двадесетте му години. В продължение на половин час той яде, пи и крещя от радост, а през това време останалите сътрапезници го гледаха поразени. После постепенно затихна като лампа, маслото на която се изчерпва. Промени се първо челото му — върху него, за момент изчезнали, отново се врязаха старите бръчки. Очите му се премрежиха и помрачиха. Изгуби вкуса си, сетне гърбът му се огъна. Апетитът се изпари, коленете отново започнаха да треперят.

— Ох! — изстена той. — Сбогом, младост!

Изпусна дълбока въздишка, придружена от две сълзи, които се търколиха от клепачите му. При тъжния вид на стареца, който след възвръщането на младостта се бе състарил още повече, инстинктивно от гърдите на всеки сътрапезник се откъсна по една въздишка, подобна на тази на Таверне.

— Много просто, господа, сипах на барона тридесет и пет капки от еликсира на живота и той го подмлади само за тридесет и пет минути — каза Калиостро. — Но, господине, един втори опит може да ви погуби — каза Калиостро.

От всички гости само графиня Дю Бари, познаваща силата на този еликсир, проследи с най-голямо удивление подробностите на сцената. Докато младостта и животът изпълваха артериите на стария Таверне, погледът на графинята следеше триумфалния им ход. Тя се смееше, аплодираше, възраждаше се от гледката. Когато въздействието на питието достигна своя апогей, графинята щеше насмалко да се хвърли върху Калиостро, за да изтръгне от ръката му флакона на живота. Но в момента, когато Таверне започна да остарява по-бързо, отколкото се бе подмладил, тя каза тъжно:

— Уви! Разбирам, всичко е суета, всичко е химера и дивното тайнство продължи наистина само тридесет и пет минути.

— Следователно, за да си върнем десет години младост, би трябвало да изпием цяла река — добави граф Дьо Хага.

Всички се разсмяха.

— Не — каза Кондорсе, — сметката е проста: тридесет и пет капки за тридесет и пет минути, но при едни нищо и никакви три милиона сто петдесет и три хиляди и шест капки човек ще остане млад една година.

— Цяло наводнение — възкликна Ла Перуз.

— Впрочем по ваше мнение, господине, случаят с мен съвсем не е такъв, щом като едно малко шишенце, четири пъти по-голямо от вашето флаконче, което ми бе дал вашият Жозеф Балзамо, бе достатъчно, за да спре хода на времето в течение на цели десет години.

— Именно, госпожо, вие единствена се докосвате до същината на тайната. Един възрастен или много възрастен мъж се нуждае от това количество, за да се постигне незабавен и силен ефект. Но работата е друга при една жена на тридесет години, на колкото сте вие, или при мъж на четиридесет, на колкото бях аз, когато започнахме да пием еликсира на живота. Тази жена или този мъж, изпълнени с младост и имащи много дни пред себе си, трябва да изпиват само по десет капки от тази течност във всеки период на упадък и с тези десет капки ще запазят младостта и живота си, очарователни и енергични, каквито са в момента на процедурата.

— Какво наричате „период на упадък“? — попита граф Дьо Хага.

— Естествените периоди, господин графе. При нормално състояние на нещата силите на човека са във възход до тридесет и пет годишна възраст. Стигнали този предел, остават в застой до четиридесетте. А след четиридесетте започва упадъкът, почти незабележим до петдесетте години. Следователно периодите на развитие се доближават и застъпват до смъртния час. В цивилизования свят, когато тялото е похабено от охолството, грижите и болестите, развитието спира на тридесет години. Упадъкът започва на тридесет и пет. Следователно градският човек трябва да овладее природата, когато е в застой, да се противопостави на упадъка й в момента, в който ще започне разрухата. Този, който като мен владее тайната на еликсира и умее да изгради атаката си така, че да изпревари и спре упадъка, само той ще живее като мен — винаги млад или най-малкото достатъчно млад, за да върши на този свят всичко, което му подхожда.

— Боже мой! Господин Дьо Калиостро, щом като сте били господар при избора на възрастта си, защо тогава не сте предпочели двадесет вместо четиридесет години? — попита графинята.

— Защото, графиньо, по ми харесва да бъда винаги четиридесетгодишен, здрав и завършен, отколкото неоформен двадесетгодишен млад мъж — усмихна се Калиостро.

— Ах! — възкликна графинята.

— Е, несъмнено, госпожо, мъжът на двадесет повече се харесва на жените, напълнили тридесетте, но на четиридесет години той властва и над двадесетгодишните жени, и над шестдесетгодишните мъже — продължи Калиостро.

— Отстъпвам — каза графинята. — Как се спори с живо доказателство!

— Тогава съм осъден, много късно се залових с това — каза тъжно Таверне.

— Дьо Ришельо е бил по-хитър от вас — все чувам да казват, че маршалът имал някаква рецепта… — каза Ла Перуз с моряшката си откровеност.

— Това е мълва, разпространявана от жените — засмя се граф Дьо Хага.

— Херцог, да не би това да е причина да не повярваме? — попита графиня Дю Бари.

Старият маршал се изчерви, той, който никога не се изчервяваше. Но веднага каза:

— Желаете ли да узнаете моята рецепта?

— Да, разбира се.

— Е, добре! Да се поддържам!

— Ами! — възкликна компанията.

— Така е! — потвърди маршалът.

— Бих оспорила рецептата, ако току-що не бях видяла ефекта от тази на Дьо Калиостро. Но дръжте се, господин магьосник, не съм свършила с въпросите си.

— Давайте, госпожо, давайте.

— Казахте впрочем, че когато за пръв път сте използвали еликсира, сте били на четиридесет?

— Да, госпожо.

— И че оттогава, сиреч от обсадата на Троя…

— Малко по-рано, госпожо.

— Така да бъде. И сте запазили своите четиридесет години?

— Виждате сама!

— Но тогава вие ни доказвате повече от онова, което допуска теоремата ви… — намеси се Кондорсе.

— Какво ви доказвам, господин маркиз?

— Доказвате ни не само постоянното повторение на младостта, но и съхраняването на живота. Защото, ако вие сте все на четиридесет още от времето на Троянската война, то това е така, защото никога не сте умирали!

— Наистина, господин маркиз, никога не съм умирал, покорно признавам това.

— И все пак не сте неуязвим като Ахил, и още нещо — като казвам неуязвим като Ахил, да си припомним, че Ахил не е бил неуязвим, след като Парис го убива със стрела в петата.

— Не, не съм неуязвим за мое съжаление — каза Калиостро.

— Значи може да бъдете убит?

— Уви, да!

— Как успявате да избегнете нещастните случаи три хиляди и петстотин години?

— Шанс, господин графе, моля, изслушайте обясненията ми.

С различен, но недвусмислен израз на любопитство всички се подпряха на масата и се заслушаха.

— Какво е първото условие на живота? — Калиостро разтвори с непринудена елегантност две красиви бели ръце, обсипани с пръстени, между които блестеше като Полярната звезда и този на царица Клеопатра. — Здравето, нали?

— Да, разбира се! — отговориха всички.

— А условие за добро здраве е…

— Режимът — каза граф Дьо Хага.

— Прав сте, господин графе, режимът осигурява здравето. И тъй, аз съм се придържал към режима на моите капки и тъй като те са само реализиране на вечната мечта на хората от всички епохи, тъй като са онова, което древните търсеха под названието „вода на младостта“, а тези от по-близки времена — под името „еликсир на живота“, аз неизменно съхранявах младостта си, следователно — здравето си, следователно — живота си. Това е ясно.

— Но все пак всичко се похабява, графе, дори и най-красивото тяло, като всички останали.

— Това на Парис… като това на Вулкан — каза графинята. — Вие несъмнено сте познавали Парис, господин Дьо Калиостро?

— Отлично го познавах, госпожо, той беше силен и красив момък, накратко казано, не заслужаваше напълно това, което Омир казва за него, и това, което жените мислят за него. Първо, той беше червенокос.

— Червенокос! О! Пфу! Ужасно! — каза графинята.

— За щастие Елена не беше на вашето мнение — обясни Калиостро. — Но да се върнем към нашия еликсир.

— Да, да — потвърдиха всички.

— Вие, господин Дьо Таверне, твърдяхте, че всичко се изхабява. Съгласен съм. Но знаете също, че всичко се закърпва, всичко регенерира или се заменя, както искате. Пример за това е прословутият нож на Хуберт, който толкова пъти променя острието, дръжката си, обаче въпреки тази двойна промяна той все пак си остава ножът на Свети Хуберт. Виното, което монасите от Хайделберг съхраняват в зимниците си, винаги е едно и също, макар че всяка година в огромната бъчва се изсипва ново грозде. Виното на хайделбергските монаси винаги е светло, свежо и вкусно, докато виното, запечатано от Опимий и от мен в глинени амфори, се изпаряваше. Когато сто години по-късно опитах да пийна от него, в съдовете беше останала само гъста утайка, която можеше да се яде, но съвсем сигурно е, че не можеше да се пие. И тъй, вместо да следвам примера на Опимий, аз открих този, който трябваше да дават монасите от Хайделберг[12]. Поддържах тялото си, като всяка година внасях в него нови елементи, предназначени да регенерират останалите. Всяка сутрин един нов и млад атом заместваше в кръвта ми, в плътта ми, в костите ми една изхабена, инертна молекула. Връщах към живот отпадъците, от които обикновеният човек оставя неусетно да бъде завладяно цялото му същество. Заставях войниците непрекъснато да работят, което улесняваше, което дори налагаше вкарването на нов стимулант. Резултатът от това усърдно изучаване на живота е, че умът ми, движенията ми, нервите ми, сърцето ми, душата ми никога не са забравяли функциите си. И тъй като в този свят всичко се обвързва, тъй като преуспяват в него тези, които непрекъснато извършват една и съща работа, аз, естествено, бях повече от когото и да било в състояние да отстраня опасностите, изправящи се пред едно трихилядигодишно съществувание, и то защото успях единствен от всички да направя такъв опит, че да предвиждам щетите, да предчувствам опасностите на всяка ситуация. Така вие няма да ме заставите да вляза в къща, която ще се срути. О, не! Видял съм твърде много къщи и мога от пръв поглед да различа добрите от лошите. Няма да ме накарате да отида на лов с непохватен човек, който зле поддържа оръжието си. От Цефал, който уби жена си Прокрис, до регента, който извади окото на господин принца, видях много некадърници, по време на война няма да ме принудите да заема един или друг пост, който първият появил се ще приеме, тъй като аз за минута ще съм пресметнал всички прави линии и всички параболи, които на този пост завършват със смърт. Ще ми кажете, че не може да се предвиди случайно изстрелян куршум. А аз ще ви отговоря, че за човек, убягнал на милион изстрела, е непростимо да се остави да бъде убит от случайно изстрелян куршум. Ах! Не ме гледайте с недоверие, защото в края на краищата аз съм тук като живо доказателство. Не ви заявявам, че съм безсмъртен, заявявам ви само, че мога това, което никой не може, което ще рече да предотвратя смъртта, когато идва случайно. Така например за нищо на света не бих останал дори и петнадесет минути тук насаме с господин Дьо Лоней, който в момента си мисли, че ако бях в една от килиите му в Бастилията, би проверил безсмъртието ми чрез глад. Не бих останал също и с Дьо Кондорсе, защото в момента той иска да пусне в чашата ми съдържанието на пръстена, който носи на показалеца на лявата си ръка, а съдържанието е отрова, и всичко това — без каквото и да било лошо намерение, а от научно любопитство, просто за да разберат дали ще умра незабавно.

Двете особи, които Калиостро посочи поименно, потръпнаха.

— Признайте смело, господин Дьо Лоней, ние не сме съд, пък и намерението не се наказва. Хайде, помислихте ли си това, което казах? А вие, господин Дьо Кондорсе, наистина ли имате в този пръстен отрова, която бихте искали да ме накарате да опитам в името на вашата любима метреса — науката?

— Бога ми! — Дьо Лоней се засмя и изчерви. — Признавам, прав сте, господин графе, това беше безумие. Но тази безумна мисъл мина през главата ми в момента, когато ме обвинявахте.

— И аз — каза Кондорсе, — аз не по-малко от Дьо Лоней ще бъда откровен. Действително си помислих, че ако вкусите от това, което имам в пръстена си, не бих оценил нито за обол[13] безсмъртието ви.

В същия момент около масата се разнесе възторжен вик. Това беше признание не на безсмъртието, а на проницателността на граф Дьо Калиостро.

— Виждате — спокойно каза той, — виждате, че отгатнах. Прочее така предсказвам всичко, което трябва да се случи. Житейският ми опит разбулва от пръв поглед миналото и бъдещето на хората, които виждам. Непогрешимостта ми в това отношение е такава, че се разпростира и над живата, и над мъртвата природа. Ако се качвам в карета, по вида на конете разбирам, че ще се понесат в необуздан бяг, по израза на лицето на кочияша — че ще ме преобърне или ще ме блъсне. Ако се качвам на кораб, разбирам дали капитанът е невежа или инат и следователно не ще може или не ще пожелае да направи необходимата маневра. В такъв случай отбягвам и кочияша, и капитана, изоставям и конете, и кораба. Аз не отхвърлям риска, аз го намалявам. Вместо да му оставя сто възможности, както правят всички, отнемам му деветдесет и девет и не се доверявам на стотната. Ето каква ми е ползата от това, че съм живял три хиляди години.

— Тогава — заговори със смях Ла Перуз в разгара на въодушевлението или на разочарованието, разпален от разказа на Калиостро, — тогава, скъпи ми гадателю, необходимо е да дойдете с мен до малките кораби, с които трябва да обиколя света. Ще ми направите изключителна услуга.

Калиостро замълча.

— Господин маршал — продължи със смях мореплавателят, — тъй като граф Дьо Калиостро не желае да се раздели с хубавата компания и аз го разбирам, ще трябва да ми позволите аз да я напусна. Извинете ме, господин граф Дьо Хага, простете, госпожо, но ето че часовникът бие седем, а аз обещах на краля в седем часа и петнадесет минути да бъда на поста си. Сега, след като не можах да подмамя граф Дьо Калиостро да дойде да види моите два кораба, ще ми каже поне какво ще ми се случи от Версай до Брест. От Брест до полюса го считам освободен от ангажименти, това си е моя работа. Но, за Бога, от Версай до Брест ми е необходима консултация.

Калиостро още веднъж погледна към Ла Перуз с такъв меланхоличен поглед, с такъв едновременно кротък и тъжен израз, че повечето от гостите бяха поразени. Но мореплавателят нищо не забеляза. Той се разделяше със сътрапезниците си. Слугите му го наметнаха с тежко кожено наметало, а графиня Дю Бари пъхна в джоба му няколко от онези стоплящи дреболии, които са толкова приятни на пътника и за които впрочем пътникът почти никога не мисли, макар че напомнят за отсъстващите приятели през дългите нощи на едно пътуване сред ледовете. Ла Перуз, като продължаваше да се смее, кимна почтително на граф Дьо Хага и протегна ръка на стария маршал.

— Сбогом, скъпи ми Ла Перуз — каза херцог Дьо Ришельо.

— Не, господин херцог, довиждане — отговори Ла Перуз. — Но наистина може да се каже, че заминавам за вечността: да направя околосветско пътуване — това е всичко, четири или пет години отсъствие, не повече. Не трябва да си казваме сбогом за това.

— Четири-пет години! — възкликна маршалът. — Ей, а защо не кажете четири-пет века, господине? На моята възраст дните са години. Сбогом ви казвам аз.

— Хайде де, попитайте гадателя — той ви обещава още двадесет години — каза със смях Ла Перуз. — Нали, господин Дьо Калиостро? Ах, графе, защо не ми казахте по-рано за вашите божествени капки? На каквато и да било цена щях да натоваря един тон на „Астролаб“. Това е името на кораба ми, господине. Госпожо, позволете още веднъж да целуна хубавата ви ръка, най-хубавата, която несъмнено е предопределено да видя отново тук след завръщането си. Довиждане!

И Ла Перуз направи първата стъпка към това загадъчно пътуване, от което нямаше да се завърне. Всички се ослушваха. Когато вече нищо не се чуваше, погледите, сякаш насочвани свише, се устремиха към Калиостро.

В момента лицето на този човек бе озарено от тържествена питийска светлина, което накара сътрапезниците му да потреперят. Странното мълчание трая няколко секунди. Пръв граф Дьо Хага го наруши:

— Защо не му отговорихте нищо, господине?

Този въпрос изразяваше общата горест. Калиостро потрепери така, сякаш запитването го измъкна от вглъбеността.

— Защото трябваше да му кажа или една лъжа, или една жестока истина — отговори той на графа.

— Как така?

— Защото трябваше да му кажа: „Господин Дьо ла Перуз, херцог Дьо Ришельо е прав, като ви казва сбогом, а не довиждане.“

— А! Но, по дяволите, господин Калиостро, нима казвате, че Ла Перуз… — объркан се обади Ришельо.

— О! Успокойте се, господин маршал, не за вас е тъжно предсказанието — продължи живо Калиостро.

— Нима — извика графиня Дю Бари — нещастният Ла Перуз, който току-що ми целуна ръка… сега…

— Не само че повече няма да ви целуне ръка, госпожо, но никога вече няма да види тези, с които се раздели тази вечер — каза Калиостро.

Вик на учудване се изтръгна от гърдите на всички. Разговорът бе стигнал тъкмо до момента, когато с всяка минута интересът расте, свидетелство бе важният, тържествен и почти горестен вид, с който присъстващите разпитваха Калиостро било на глас, било с поглед. Би могло да се каже, че всичко се отнася до безпогрешно пророчество на античен оракул.

Сред това безпокойство Дьо Фаврас, изразяващ общото вълнение, стана, махна с ръка и отиде на пръсти да се ослуша в преддверието дали някой от прислужниците не дебне.

Но както вече казахме, къщата на маршал Дьо Ришельо беше добре поддържана и Дьо Фаврас откри в преддверието само един стар интендант, който, строг като караул на много отдалечен пост, бранеше подстъпите към трапезарията в тържествения час след поднасянето на десерта. Фаврас се върна и седна на мястото си, като направи знак на сътрапезниците си, че са сами.

— В такъв случай — каза графиня Дю Бари, отговаряйки на уверението на Дьо Фаврас така, сякаш той го бе обявил на висок глас, — в такъв случай разкажете ни какво го очаква този нещастник Ла Перуз.

— Е, добре, както сам ви каза, Дьо ла Перуз заминава с намерението да направи околосветско пътешествие и да продължи експедициите на Кук, нещастния Кук, за когото знаете, че е убит на Сандвичевите острови.

— Да, да — потвърдиха всички по-скоро с кимване, отколкото гласно.

— Всичко предвещава щастлив край на начинанието. Дьо ла Перуз е добър моряк, от друга страна, крал Луи XVI вещо определи маршрута му.

— И тъй, той заминава? — намеси се графиня Дю Бари, решила да прекъсне всеки разговор, който би променил посоката на основната тема.

— И тъй, той заминава — продължи Калиостро. — Но не мислете, че така забързан, както ви изглеждаше, ще потегли веднага. Не, аз го виждам губещ много време в Брест.

— Жалко — намеси се Кондорсе, — това е времето за започване на пътешествия. Дори е малко късно, щеше да е по-добре през февруари или март.

— О, не го корете за тези два или три месеца, господин Дьо Кондорсе, през това време поне живее и се надява.

— Осигурили са му добра компания, предполагам? — попита Ришельо.

— Да, този, който командва втория кораб, е забележителен офицер. Виждам го все още млад, авантюрист, храбър за съжаление — каза Калиостро.

— Как така „за съжаление“!

— Ами така. Търся го този приятел година по-късно, но повече не го виждам — с тревога каза Калиостро, като се посъветва с чашата си. — Някой от вас не е ли роднина или близък на господин Дьо Лангъл?

— Не.

— И никой не го познава?

— Не.

— Добре. Смъртта ще започне с него. Повече не го виждам.

От гърдите на присъстващите се изтръгна шепот.

— Ами той… той… Ла Перуз? — запитаха задъхани гласове.

— Той плава, слиза на брега, отново отплава. Година, две години успешно пътуване. Получават се вести от него. А после…

— А после?

— Минават години.

— Накрая?

— Накрая… океанът е голям, небето е мрачно. Тук и там внезапно се виждат непроучени земи, тук и там се появяват уродливи фигури като чудовищата на гръцкия архипелаг. Те дебнат кораба, който, отнесен от течението, бяга в мъглата между рифовете. Накрая бурята, която е по-гостоприемна от брега, после два зловещи огъня. О! Ла Перуз! Ла Перуз! Ако можеше да ме чуеш, бих ти казал: „Ти заминаваш като Христофор Колумб, за да откриеш един свят, Ла Перуз, пази се от неизвестни острови!“ Той се погубва…

Ледена тръпка премина през присъстващите, докато над масата още звучаха последните му думи.

— Но защо да не бъде предупреден? — възвиси глас граф Дьо Хага.

— Да, да, защо да не се притечем, защо да не го настигнем? — предложи графиня Дю Бари. — Скъпи маршале, за живота на човек като Ла Перуз заслужава да бъде изпратен куриер.

Маршалът разбра и се надигна да позвъни, но Калиостро протегна ръка и той се отпусна във фотьойла си.

— Уви! — продължи Калиостро. — Всякакво предизвестие би било безполезно: човекът, който предвижда съдбата, не я променя. Дьо ла Перуз би се изсмял, ако беше чул думите ми, както се смееха синовете на Приам, когато Касандра пророкуваше, но ето на, вие самият се смеете, господин Дьо Хага, и смехът ви ще зарази околните. Ах, не се смущавайте, господин Дьо Фаврас, никога не съм срещал доверчив слушател.

— О, ние вярваме — възкликнаха графиня Дю Бари и старият херцог Дьо Ришельо.

— Аз вярвам — промърмори Таверне.

— Аз също — каза любезно граф Дьо Хага.

— Да! — отново подхвана Калиостро. — Вие вярвате! Вярвате, защото се отнася до Ла Перуз, но ако ставаше дума за вас, не бихте повярвали.

— Ами!

— Сигурен съм в това.

— Признавам, че бих повярвал, ако Дьо Калиостро бе казал на Ла Перуз: „Пазете се от неизвестни острови.“ Тогава той би се предпазил. Това все пак беше шанс — каза граф Дьо Хага.

— Уверявам ви, че не, господин графе, пък и той щеше ли да ми повярва, виждате колко ужасно е това разкритие, тогава при появата на опасността, при вида на тези непознати острови, които ще се окажат фатални за него, нещастникът, повярвал в предсказанието ми, щеше да почувства спотаената смърт да го застига, без да може да й убегне. Това съвсем не е една обикновена смърт, това означава да изстрада хиляди пъти смъртта, а то е все едно да вървиш редом с нея в сянката на отчаянието. Помислете впрочем за надеждата, която бих му отнел — та това е последната утеха, която клетникът таи под ножа дори тогава, когато ножът го докосва, когато усеща стоманата да го разсича и кръвта му да изтича. Животът гасне, а човек все се надява!

— Вярно е! — казаха тихо някои от присъстващите.

— Да — продължи Калиостро, — воалът, който забулва края на живота ни, е единственото реално благо, което Господ е дал на човека, докато е на земята.

— Както и да е, но ако от човек като вас чуя да ми казва „пазете се от такъв човек или от такова обстоятелство“, ще приема предупреждението благосклонно и ще благодаря за него.

Калиостро сведе глава с тъжна усмивка.

— Наистина, графе, предупредете ме и аз ще ви благодаря.

— Искате да кажа на вас това, което не пожелах да кажа на господин Дьо ла Перуз?

— Да, бих желал.

Калиостро направи жест, сякаш щеше да заговори, но се сепна, помълча и каза:

— О, не, господин графе, не!

— Умолявам ви.

Калиостро извърна глава.

— Никога!

— Внимавайте, ще ме направите още по-недоверчив — усмихна се графът.

— По-добре неверие, отколкото мъчително терзание.

— Господин Дьо Калиостро, забравяте нещо — важно каза графът.

— Какво точно? — почтително запита пророкът.

— Това, че ако за някои хора е уместно да не знаят съдбата си, то други трябва да знаят бъдещето си, понеже тяхната орис не засяга само тях лично, а се отнася до милиони хора.

— Тогава заповядайте ми. Нищо няма да направя без заповед — заяви Калиостро.

— Какво искате да кажете?

— Ваше величество да ми нареди и аз ще се подчиня — каза тихо Калиостро.

— Заповядвам ви да ми разкриете моята съдба, господин Дьо Калиостро — продължи шведският крал с изпълнено с вежливост величие.

В същото време, тъй като граф Дьо Хага, издавайки заповед, бе скъсал със своето инкогнито и се бе оставил да бъде третиран като крал, Дьо Ришельо се изправи и смирено каза:

— Сир, благодаря за честта, която кралят на Швеция оказва на моя дом, моля Ваше величество да заеме почетното място. От този момент то е само ваше.

— Да останем, нека да си останем по местата, маршале, и да не пропуснем нито дума от това, което Дьо Калиостро ще ми каже.

— Сир, на кралете не се говори истината.

— Хайде де, аз не се намирам в собственото си кралство. Заемете си мястото, господин херцог. Говорете, господин Дьо Калиостро, настоявам.

Калиостро насочи погледа си върху чашата: мехурчета като от шампанско се издигаха от дъното към повърхността, водата изглеждаше така, сякаш, привличана от волевия му поглед, се вълнуваше по негова заповед.

— Сир, кажете ми какво бихте искали да узнаете — попита Калиостро, — готов съм да ви отговарям.

— Кажете каква ще бъде смъртта ми. Какво ще я предизвика!

— Изстрел, сир.

Лицето на Густав засия.

— Ах, в битка ще умра значи, със смъртта на воин — каза той. — Благодаря, господин Дьо Калиостро, сто пъти благодаря. Предугаждам битки, а Густав Адолф и Карл XII ми показаха как умират кралете на Швеция.

Калиостро сведе глава, без да отговори. Граф Дьо Хага смръщи вежди и възкликна:

— Нима изстрелът няма да бъде изпратен в сражение?

— Не, сир.

— При метеж, така ли? Това също е възможно!

— Съвсем няма да бъде по време на размирици.

— Но къде ще се случи тогава?

— На бал, сир.

Кралят се замисли. Калиостро, който се бе изправил, седна и отпусна глава в ръце. Сякаш се отдалечи от света. Всички около пророка и обекта на прокобата пребледняха. Маркиз Дьо Кондорсе приближи до чашата е вода, в която ясновидецът бе прочел зловещото предзнаменование, хвана я за столчето, издигна я на нивото на очите си и внимателно разгледа блестящите й стени и тайнственото й съдържание.

Несъмнено той не можа да открие решение на проблема си, защото престана да наблюдава чашата, постави я отново на масата и сред общото изумление, последвало предсказанието на Калиостро, заговори:

— Е, добре! Аз също ще помоля нашия знаменит пророк да разпита и за мен магическото си огледало. За жалост аз не съм могъщ владетел, не се разпореждам и неизвестният ми живот съвсем не принадлежи на милиони хора.

— Господине — каза граф Дьо Хага, — вие заповядвате в името на науката и вашият живот принадлежи не само на един народ, а на човечеството.

— Благодаря, господин графе, но вашето мнение по този въпрос може би е съвсем различно от това на Дьо Калиостро.

Калиостро вдигна глава като боен кон, жилнат от шпори.

— Напротив, маркизе — каза той с обхващаща го нервна възбуда. — Напротив, вие сте могъщ господар в кралството на разума. Хайде, гледайте ме в лицето: вие също ли сериозно желаете да ви гадая?

— Сериозно, господин графе, кълна се в честта си! По-сериозно не може да бъде — отговори Кондорсе.

— И тъй, маркизе — заговори Калиостро с глух глас, спускайки клепачи върху втренчения си поглед, — вие ще умрете от отровата, която носите в пръстена си. Ще умрете…

— Ах, ами ако съм я изхвърлил? — прекъсна го Кондорсе.

— Хвърлете я.

— Значи признавате, че това е много лесно?

— Тогава я хвърлете! Казвам ви!

— О, господин маркиз, за Бога, изхвърлете тази проклета отрова, пък макар и само за да излъжете този злополучен пророк, който измъчва всички ни с прокобите си! — изписка графиня Дю Бари. — Защото в края на краищата, ако я изхвърлите, тогава е сигурно, че няма да се отровите с нея, и тъй като Дьо Калиостро претендира, че именно с нея ще се убиете, тогава всяко зло за добро — ще излезе, че Калиостро е излъгал.

— Графинята е права — подкрепи я граф Дьо Хага.

— Браво, графиньо! — каза Ришельо. — Хайде, маркизе, изхвърлете тази отрова, така ще бъде по-добре, отколкото да знам, че носите на ръката си смъртта на човек. Ще треперя всеки път, когато си чукаме чашите. Пръстенът може да се отвори от само себе си… И… ех!

— Безполезно е — каза спокойно Калиостро, — Дьо Кондорсе няма да я изхвърли.

— Не! — потвърди маркизът. — Няма да се разделя с нея, вярно е, и то не за да улесня предсказаната ми участ, а защото Кабанис[14] състави тази отрова, която е уникална, която е субстанция, втвърдена по една случайност, а може би той повече никога няма да има късмет да попадне на този случай, ето защо няма да изхвърля отровата. Тържествувайте, ако искате, господин Дьо Калиостро.

— Съдбата винаги намира верни сътрудници, за да й помогнат при изпълнението на смъртните присъди.

— Така, значи аз ще умра отровен — каза маркизът. — Е, добре де! Така да бъде. Но това е прекрасна смърт: малко отрова на върха на езика и с мен е свършено. Та това не е смърт, това е „минус живота“, както казваме в алгебрата.

— Не желая да страдате, господине — каза хладно Калиостро.

И направи знак, който означаваше, че би искал да остане сам с Дьо Кондорсе.

— Господине — каза маркиз Дьо Фаврас, протягайки се над масата така, сякаш искаше да застане пред Дьо Калиостро, — ето едно корабокрушение, един изстрел и едно отравяне, от които ми потичат лигите. Ще благоволите ли да предскажете и на мен някакво подобно изчезване?

Калиостро започна да се ободрява под влияние на иронията.

— О, маркизът напразно завижда на тези господа, защото, кълна се в честта си на благородник, на вас се пада нещо по-добро.

— По-добро? — извика Дьо Фаврас със смях. — Внимавайте, това много ви задължава: по-добро от морето, от куршума и от отровата е трудно да се измисли.

— Остава въжето, господин маркизе — каза ласкаво Калиостро.

— Въжето… О! Какви ги приказвате?

— Казвам ви, че вие ще бъдете обесен — каза Калиостро с пророческа страст, над която вече не беше господар.

— Обесен! — повтори групата. — По дяволите!

— Господинът забравя, че съм благородник! — изтъкна по-хладнокръвно Фаврас. — И ако господинът случайно иска да ми говори за самоубийство, предупреждавам, че до последния момент смятам да не губя самоуважението си, та да използвам въжето… Нали имам шпага!

— Не ви говоря за самоубийство, господине.

— Тогава говорите за смъртно наказание?

— Да.

— Вие сте чужденец, господине, и като такъв ви извинявам.

— Моля?

— Казвам, че извинявам вашето невежество. Във Франция благородниците ги обезглавяват.

— Господине, тази работа ще уредите с палача — Калиостро срази събеседника си с този груб отговор.

Сред присъстващите настъпи минутно колебание.

— Знаете ли, че треперя сега? — каза Дьо Лоней. — Моите предшественици направиха такъв печален избор, че аз предвиждам беда и за себе си, ако бръкна в същата торба.

— Следователно вие сте по-разумен от тях и не желаете да узнаете бъдещето си. Прав сте: добри или лоши — да почитаме тайните на Господ.

— Ах! Ах, господин Дьо Лоней, надявам се, че сте смел като тези господа — каза графиня Дю Бари.

— Госпожо, аз също се надявам — управителят се поклони.

После се обърна към Калиостро:

— Хайде, господине, на свой ред и аз настоятелно ви моля, възнаградете ме с хороскопа ми.

— Лесна работа — каза Калиостро, — удар със секирата по главата и всичко ще бъде свършено.

Вик на ужас прокънтя в стаята. Ришельо и Таверне умоляваха Калиостро да не продължава, женското любопитство да не го поведе още по-нататък.

— Но наистина, графе, като ви слуша човек, би казал, че светът ще свърши от насилствена смърт — рече графиня Дю Бари. — Как става така, че от нас, осемте души, пет вече са осъдени от вас?

— Ах, разбирате, госпожо, че това вече е решено, а ние се надсмиваме — Дьо Фаврас се постара действително да се засмее.

— Независимо от това дали е истина, или е измислица, ние, разбира се, се смеем — каза граф Дьо Хага.

— Аз също бих се посмяла, защото не бих искала с малодушието си да накърня честта на компанията — продължи графиня Дю Бари. — Но, уви! Аз съм само жена и няма да имам честта да бъда поставена редом с вас за зловеща развръзка. Една жена… Тя умира в леглото си. Уви! Смъртта ми на старица, тъжна и забравена, ще бъде най-лошата от всички, нали, господин Дьо Калиостро?

Изричайки тези слова, тя се колебаеше. Не само с думите си, но и с вида си предизвикваше ясновидеца да я ободри, но Калиостро не я утеши. Любопитството бе по-силно от безпокойството и то надви.

— Хайде, господин Дьо Калиостро, отговорете ми — настоя Дю Бари.

— Как искате да ви отговоря, госпожо, след като не питате нищо?

Графинята се поколеба.

— Хайде, ще ме питате ли нещо или не? — усмихна се зловещо Калиостро.

Графинята направи усилие и след като се окуражи от усмивките на останалите, каза:

— Е, добре де! Ще рискувам: кажете как ще свърши Жана дьо Воберние, графиня Дю Бари!

— На гилотината, госпожо — отговори зловещият пророк.

— Шега! Нали, господине? — заекна графинята с умоляващ поглед.

Но Калиостро бе възбуден до крайност и не видя този поглед.

— Защо пък шега? — запита той.

— Ами защото, за да се качиш на гилотината, трябва да си убил, да си погубил някого, да си извършил престъпление! А по всяка вероятност аз никога няма да извърша престъпление. Шегувате се, нали?

— Ах, Боже мой, да! Шега като останалите ми предсказания — каза Калиостро.

Графинята избухна в смях, който внимателен наблюдател би счел за твърде остър, за да бъде естествен.

— Хайде, господин Дьо Фаврас, да си поръчаме катафалките.

— О, за вас, графиньо, това би било съвсем излишно — каза Калиостро.

— Това пък защо, господине?

— Защото на гилотината ще отидете с обикновена раздрънкана кола.

— Пфу! Ужас! — изпищя графиня Дю Бари. — О, противен човек! Маршале, друг път подбирайте гости с друг нрав или повече няма да дойда у вас!

— Извинете ме, госпожо, но вие, както и останалите, сама пожелахте това.

— Аз… като останалите… поне ще ми дадете време да си избера изповедник, нали?

— Би било излишно усилие — каза Калиостро.

— Как така?

— Последният човек, който ще се изкачи на гилотината с изповедник, ще бъде…

— Ще бъде? — попитаха всички.

— Ще бъде кралят на Франция.

Калиостро изрече тези злокобни думи с глух глас, който премина като смъртен полъх над присъстващите и ги смрази до дъното на душата. Настъпи неколкоминутно мълчание.

По време на това мълчание Калиостро доближи до устните си чашата, в която бе прочел всички тези кървави прокоби, но едва я бе докоснал с уста, и с непреодолимо отвращение я отблъсна.

При това движение очите му се насочиха към Таверне.

— О! — извика той, като мислеше, че ще го заговори. — Не ми казвайте какво ще стане с мен, не искам това от вас.

— Тогава моля вместо него — каза Ришельо.

— Вие, господин маршал — каза Калиостро, — се успокойте, защото сте единственият от всички нас, който ще умре в леглото си.

— Кафето, господа! — предложи старият маршал, очарован от предсказанието. — Кафето!

Всички станаха.

Но преди да преминат в салона, граф Дьо Хага, като се приближи до Калиостро, каза:

— Господине, не мисля да избегна съдбата си, но кажете ми от какво трябва да се пазя.

— От един маншон, сир — отговори Калиостро.

Граф Дьо Хага се отдалечи.

— А аз? — запита Кондорсе.

— От един омлет.

— Добре, отказвам се от яйцата.

И той се присъедини към графа.

— Ами аз? От какво трябва да се боя? — запита Фаврас.

— От едно писмо.

— Добре, благодаря.

— А аз? — полюбопитства Лоней.

— От превземането на Бастилията.

— А, ето че съм спокоен.

И той се отдалечи със смях.

— На свой ред и аз да попитам, господине — обади се графинята съвсем объркана.

— Вие, красива графиньо, се пазете от площад „Луи XV“.

— Уви! Там веднъж вече се отбивах и много страдах. Този ден си бях изгубила главата! — каза графинята.

— И пак ще я изгубите, графиньо, но повече няма да я намерите!

Дю Бари извика и избяга в салона при другите гости. Калиостро щеше да последва компанията, но Ришельо се обади:

— Момент, останахме само Таверне и аз, на които нищо не казахте, скъпи ми магьоснико.

— Дьо Таверне ме помоли да не казвам нищо, а вие, господин маршал, вие нищо не ме попитахте.

— О, и аз пак ви моля — извика Таверне със сплетени молитвено ръце.

— Но, хайде, за да ни докажете силата на вашия гений, ще можете ли да ни кажете едно нещо, което единствени ние двамата знаем?

— Кое? — Калиостро се усмихна.

— Ами какво прави във Версай този доблестен Таверне, вместо да живее спокойно в красивия си роден край — земите на Мезон-Руж, които кралят откупи за него преди три години?

— Нищо по-просто, господин маршал — отговори Калиостро. — Преди десет години господинът искаше да даде дъщеря си, госпожица Андре, на Луи XV, но не успя.

— Ох! — промърмори Таверне.

— Днес господинът иска да даде сина си Филип дьо Таверне на кралица Мария-Антоанета. Попитайте го дали лъжа?

— Бога ми! Този човек, ако не е магьосник, да ме вземат дяволите — каза треперещ Таверне.

— Ай! Не говори така грубо за дявола, мой стари приятелю — възкликна маршалът.

— Ужасен! Ужасен! — мърмореше Таверне.

И се обърна, за да помоли още веднъж Калиостро да бъде дискретен, но той беше изчезнал.

— Хайде, Таверне, да отидем в салона — каза маршалът, — ще изпият кафето без нас или, което би било по-лошо, ще го пием студено.

И той бързо отиде в салона.

Но салонът бе пуст: нито един от гостите не бе имал смелостта да види насреща си ужасния прорицател. Свещите горяха в свещниците, кафето димеше в дълбоката каничка, огънят съскаше в огнището. Всичко това напразно.

— За Бога, стари приятелю, изглежда, ще си пием кафето двамата сами… Е, добре! Къде се дяна, дяволе?

Ришельо се огледа на всички страни, но старчето се бе измъкнало като другите.

— Все едно! — каза маршалът, дяволито усмихвайки се, както би казал Волтер, и потривайки сухите си бели ръце, отрупани с пръстени. — Все едно, аз ще бъда единственият от всички поканени, който ще умре в леглото си. Хе, хе! Аз — в моето легло. Аз, граф Калиостро, ви вярвам. В моето легло и колкото е възможно по-късно. Хей! Камериерът ми и капките ми!

Слугата влезе с флакон в ръка и двамата минаха в спалнята[15].

Бележки

[1] Монтекукули (1609 — 1681) — известен австрийски пълководец, участвал в Трийсетгодишната война, командир на войските в Бавария, Саксония и Франция, взел участие в битката между турци и французи — бел.ред.

[2] Креси — градче, в което на 26 август 1346 г. англичаните под командването на Едуард III, разгромяват френските войници и крал Филип VI — бел.ред.

[3] Едуард III (1312 — 1377) — крал от 1327 на Англия и на Ирландия; от династия Плантагенети. Син на Едуард II. През 1346 Едуард III е провъзгласен от англичаните за крал на Франция. Синът му Едуард — Черния принц (1330 — 1376), печели победа над французите в битката при Поатие (19 септ. 1356) — бел.ред.

[4] Филип VI (1293 — 1350) — френски крал от 1328, от династията Валоа. Син на Шарл IV Хубави — бел.ред.

[5] Бохемия — латинско име на територията, населявана от племето бои — келтски племена на територията на Северна Италия и Южна Чехия — бел.ред.

[6] Битката, която решава войната между Египет и Рим, се състои на 2 септември 31 г. пр. Хр. в залива на Амбракия, на западния бряг на Гърция. В историята е известна като битката при Акциум. Октавиан обкръжава вражеската флотилия. Антоний успява да пробие обръча, но само няколко кораба се спасяват заедно с него. Останалите кораби и войските по суша се предават без бой. С една четвърт от флотилията Антоний и Клеопатра бягат в Египет — бел.ред.

[7] Касандра — в древногръцката митология прорицателка, дъщеря на цар Приам и Хекуба. Отхвърлила любовта на Аполон и прокълната от него никой да не вярва в предсказанията й. След падането на Троя Агамемнон я получава като плячка — бел.ред.

[8] Дюма има предвид библейската история за Йонатан (от лат. Jonathas или Jonathan) и Саул. 1 Царе, гл. 18–19 — бел.ред.

[9] Историята е описана от Дюма в романа „Жозеф Балзамо — бунтът на масоните“ — бел.ред.

[10] Медея — в древногръцката митология магьосница, дъщеря на Еет, цар на Колхида. Влюбена в Язон, тя му помага да завладее златното руно и напуска Колхида с него. По-късно заради изневярата му погубва съперницата си и своите две деца — бел.ред.

[11] Луидор (луи) — френска златна монета, равна на 20 франка; нарича се още наполеон — бел.прев.

[12] Големите реколти на древния Рим са били дълго възхвалявани и още по-дълго пити, дори повече, отколкото днес ни се струва възможно. Известното вино „Опимиан“ от годината на консул Опимий — 121 г. пр. Хр. — е било годно за пиене, ако се вярва на източниците, на… 125-годишна възраст — бел.ред.

[13] Обол — стара дребна монета — бел.прев.

[14] Жорж Кабанис (1757 — 1808) — френски философ, предшественик на вулгарния материализъм, лекар, професор. Към края на живота си става виталист — признава самостоятелното съществуване на душата — бел.ред.

[15] Всички предсказания на Калиостро се сбъдват, а как става това — читателят може да проследи в романите „Анж Питу“ и „Графиня Дьо Шарни“, които са посветени на падането на Бастилията и последващите пагубни събития за аристокрацията — бел.ред.