Александър Дюма
Колието на кралицата (33)

33.
Как двама приятели стават врагове

След като чу крясъците на господаря си и разбра, че вратата е заключена, Алдегонд отиде да търси стражата.

Преди да се върне обаче, Филип и Шарни имаха достатъчно време да запалят голям огън с първите броеве на вестника, после да накъсат и да хвърлят в пламъците и другите.

Двамата господа горяха последните вестници, когато в дъното на двора зад Алдегонд се появи стражата, придружена от стотина хлапаци и още толкова любопитни жени. Първите войници пристигнаха в преддверието, когато догаряше последният брой от вестника. За тяхно щастие Филип и Шарни познаваха пътя, който Рето, без да иска, им беше показал. Те прекосиха тайния коридор, пуснаха резето и преминаха през желязната врата, която водеше към улица „Старите августинци“. Превъртяха два пъти ключа и го хвърлиха в първия канал. През това време Рето се почувства свободен и се развика: „Помощ! Убийци!“, а Алдегонд, като видя отблясъците на пламъците, също нададе вик: „Пожар!“

Войниците пристигнаха, но тъй като младите мъже вече си бяха отишли и огънят догаряше, не сметнаха за необходимо да продължат диренето.

Тълпата обаче, винаги по-любопитна от стражата, остана в двора на господин Рето почти до дванадесет часа, очаквайки да продължи сцената от сутринта… В отчаянието си Алдегонд проклинаше името на Мария-Антоанета, наричаше я Австрийката и благославяше господин Калиостро, за когото казваше, че е покровител на литературата.

Когато Таверне и Шарни бяха вече на улица „Старите августинци“, разговорът им протече по следния начин:

— Господине — каза Шарни, — сега, когато вече свършихме работата, мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Хиляди благодарности! И аз щях да ви поставя същия въпрос.

— Благодаря, бях дошъл по лична работа, която ще ме задържи в Париж една част от деня.

— И аз също, господине.

— Позволете ми да се сбогувам и да изкажа удоволствието си, че имах честта и щастието да ви срещна.

— Позволете ми да ви изкажа същите почитания и да добавя пожеланието да се осъществи, както вие искате, работата, за която сте дошли.

Двамата мъже се разделиха с усмивка и любезност, при която никак не беше трудно да се види, че думите, които току-що си бяха разменили, съвсем не отговаряха на истинските им чувства. Двамата тръгнаха в различни посоки. Филип се отправи към булевардите, а Шарни заслиза към реката. И двамата се обърнаха два или три пъти, докато се загубиха един друг от погледа. И тогава Шарни, който беше тръгнал уж към реката, зави по улица „Борьопер“, после премина улица „Ренар“, след нея улица „Гранд Юрльор“, улица „Жан Робер“, улица „Гравилие“, улица „Пасторал“, улиците „Анжу“, „Перш“, „Кюлтюр — Сент Катрин“, „Сент Анастаз“ и „Сен Луи“.

Стигнал там, той се спусна по улица „Сен Луи“ и се отправи към улица „Ньов Сен Жил“. Но колкото повече се доближаваше до целта, погледът му все по-често се спираше на един млад мъж, който се изкачваше насреща по улица „Сен Луи“. Този човек му изглеждаше познат. Като се колебаеше, той се спря два пъти и съмнението му веднага изчезна: мъжът беше Филип.

Филип, който също бе тръгнал по улица „Моконсей“, улица „Урс“, улица „Грьоние Сен Лазар“, улица „Мишел льо Конт“, улица „Вией Одриет“, улица „Л’Ом Арме“, улица „Дьо Розис“, бе минал пред двореца Ламоаньон и после бе излязъл на улица „Сен Луи“ на ъгъла на улица „Егу Сент Катрин“.

Двамата млади мъже се озоваха едновременно в началото на улица „Ньов Сен Жил“. Те се спряха и се погледнаха. Този път не се постараха да скрият какво мислят. Всеки бе воден от едно и също намерение: да дойде и да поиска обяснение от граф Дьо Калиостро. След като се срещнаха отново, нито един от тях не изпита съмнение в намерението на другия.

— Господин Шарни — каза Филип, — аз ви оставих продавача, вие можете да ми предоставите купувача. Оставих ви да нанесете удари с бастун, оставете ме да нанеса удари с шпага.

— Господине — отговори Шарни, — вие проявихте тази любезност, защото бях отишъл първи, а не за нещо друго.

— Да — добави Таверне, — но тук идвам едновременно с вас и веднага ви заявявам, че няма да отстъпя нито педя.

— А кой ви каза, че ви моля за това, господине? Ще защитавам правото си, това е всичко.

— Какво е според вас вашето право, господин Дьо Шарни?

— Да накарам господин Дьо Калиостро да изгори хилядата вестника, които е купил от онзи нещастник.

— Спомнете си, господине, че тъкмо на мен първо ми хрумна да ги изгорим на улица „Монторгьой“.

— Е, добре! И така на улица „Монторгьой“ вие ги изгорихте, а на улица „Ньов Сен Жил“ аз ще ги накъсам.

— Господине, много съжалявам, но трябва да ви кажа съвсем сериозно, че желая първи да се разправя с граф Дьо Калиостро.

— Всичко, което мога да направя за вас, господине, е да се предоверя на съдбата. Предлагам ви жребий. Ще хвърля един луидор на земята и този, който спечели, ще има предимство.

— Благодаря, господине, но аз обикновено съм без късмет и сигурно пак ще загубя.

Филип направи крачка напред. Шарни го спря.

— Господине — каза му той, — мисля, че ще се разберем.

Филип се обърна бързо. В гласа на Шарни прозвуча заплаха, която му харесваше.

— А! — възкликна той… — Добре.

— Ако минем през Булонския лес, за да отидем да искаме удовлетворение от господин Дьо Калиостро, ще удължим пътя си, добре го зная, но вярвам, че това ще сложи край на спора ни. Някой от нас може да остане по пътя, а на този, който дойде отново, няма да му се наложи да дава сметка на никого.

— Наистина, господине — съгласи се Филип, — изпреварвате мисълта ми. Това всъщност урежда всичко. Моля да ми кажете къде ще се срещнем отново.

— Стига моята компания да не ви е много непоносима, господине…

— Как така?

— Може да не се разделяме. Наредих да дойдат с каретата ми и да ме чакат на площад „Роаял“, на две крачки оттук, както знаете.

— Значи ми предлагате място в каретата?

— Да. С най-голямо удоволствие.

Двамата млади мъже, които се бяха гледали отначало като съперници, а после, при първата възможност — като истински врагове, се забързаха, за да стигнат на площад „Роаял“. На ъгъла на улица „Па дьо ла Мюл“ те забелязаха каретата на Дьо Шарни. Той не си направи труда да отиде по-далеч, а даде знак на човека в ливрея. Каретата се приближи. Шарни покани Филип да се настани и потеглиха към „Шан-з-Елизе“. Преди да се качи в колата, Шарни написа две думи върху един лист и накара слугата да отнесе бележката в замъка му в Париж. Конете на господин Дьо Шарни бяха великолепни и за по-малко от половин час пристигнаха в Булонския лес. Щом намери подходящо място в гората, Шарни каза на кочияша да спре.

— Времето е хубаво за разходка, нали, господин Дьо Таверне? — каза Шарни.

— Хубаво време, да, господине.

Двамата слязоха.

— Потегляйте, Дофен! — каза Шарни на кочияша.

— Господине — каза Таверне, — може би грешите, че връщате каретата. Един от нас може да има нужда от нея, за да се прибере вкъщи.

— Преди всичко, господине — каза Шарни, — е тайната относно цялата тази работа. Доверена на един лакей, има опасност утре цял Париж да говори за нея.

— Както желаете, господине, но момчето, което ни докара, сигурно вече знае за какво става дума. Тези хора прекалено добре познават нравите на благородниците, за да се съмняват, че не възнамеряваме да се разхождаме, щом отиваме в Булонския лес, Венсан или Сатори. По начина, по който ни докара, не е никак трудно да се досети. И така, искам пак да ви кажа, че кочияшът вече предполага за какво се отнася. Сега допускам, че не го знае точно. Той ще види мен или вас ранен, а може би убит и това ще бъде напълно достатъчно, за да разбере, макар и малко късно. Не е ли по-добре да го задържим, за да откара този от нас, който няма да може да се върне, отколкото да останете вие или да ме оставите сам в затруднено положение.

— Имате право, господине — отвърна Шарни и се обърна към кочияша.

— Дофен, спрете, ще чакате тук.

Дофен очакваше, че ще го извикат обратно, и не бе подкарал бързо конете, така че успя да чуе гласа на Шарни. Понеже, както беше казал Филип, предполагаше какво ще се случи, той се настани на капрата така, че да вижда през още голите дървета сцената, в която явно неговият господар щеше да бъде едно от главните действащи лица. Малко по малко те навлязоха в гората. След пет минути бяха почти потънали в синкавия здрач, който замъгляваше хоризонта. Филип, който вървеше отпред, попадна на сухо и твърдо място във вид на правоъгълник, много подходящо за целта, довела и двамата тук.

— Господин Шарни, струва ми се, че мястото е подходящо, освен ако вие сте на друго мнение — каза Филип.

— Чудесно, господине — отвърна Шарни и свали дрехата си.

Филип също свали своята дреха, хвърли на земята шапката си и извади шпагата от ножницата.

— Господине — каза Шарни, чиято шпага още беше в ножницата, — на всеки друг бих казал: „Рицарю, ако не извинение, то поне любезност, отново ще бъдем добри приятели.“ От друга страна, на вас, на един смелчага, който пристига от Америка, от страната, където се дуелират тъй добре, не мога…

— А аз — отговори Филип — бих казал на всеки друг: „Може би спрямо вас съм сгрешил“, но на вас, на смелия моряк, който предишната вечер предизвикваше със своите славни подвизи възторга на целия дворец, на вас, господин Шарни, не мога нищо друго да кажа освен: „Господин графе, направете ми честта да се защитавате.“

Графът прие и на свой ред изтегли шпагата си.

— Господине — каза Шарни, — мисля, че нито единият, нито другият засегна истинската причина за разправата.

— Не ви разбирам, графе — отвърна Филип.

— О, напротив, господине, разбирате ме, дори много добре и тъй като идвате от страна, където нямат навика да лъжат, вие се изчервихте, като ми казахте, че не ме разбирате.

— Защитавайте се! — повтори Филип.

Шпагите се кръстосаха. При първите атаки Филип забеляза, че има явно превъзходство над противника си, но вместо да усети прилив на нова сила, той, изглежда, се обезкуражи напълно. При явното превъзходство, което даваше на Филип възможност да запази напълно хладнокръвие, стана така, сякаш дуелирането беше някакво забавление в зала за фехтовка и вместо шпага той като че ли държеше тренировъчна рапира. Филип се задоволяваше само да отбива ударите. Схватката продължаваше повече от минута, а той не бе нанесъл нито един удар.

— Вие ме щадите, господине — каза Шарни. — Мога ли да ви попитам защо?

Шарни направи лъжливо движение и изнесе силно напред десния си крак, докато левият му остана на място, за да достигне до Филип.

Филип отклони обаче елегантно шпагата на противника си, изпреварвайки го, и избегна удара. Макар парирането да бе отклонило шпагата на Шарни от определената посока, Таверне не отвърна с контраудар.

Шарни поде нова атака, която Филип също отклони с просто отбиване на удара. Шарни бе принуден да отскочи бързо. Той бе по-млад, по-буен. Изпитваше срам, като усещаше как се разгорещява, срам пред спокойствието на своя противник и поиска да го извади от равновесие.

— Казах, господине, че нито аз, нито вие сме засегнали истинската причина за дуела.

Филип не отговори.

— Ще ви кажа истинската причина: търсехте повод за свада, тъй като причината е във вас. От ревност вие търсехте повод за свада.

Филип остана безмълвен.

— Хайде — каза Шарни, като се оживи напълно противоположно на хладнокръвието на Филип. — Какви ходове предприемате, господин Дьо Таверне? Може би имате намерение да направите така, че ръката ми да отмалее? Ще бъде недостойно от ваша страна. По дяволите! Убийте ме, ако можете, но поне ме убийте по време на отбрана.

Филип поклати глава.

— Да, господине, имате право. Аз търсех повод, но сбърках.

— Вече не е важно, господине. Имате шпага в ръката си, използвайте я по-добре. Или, ако не ме атакувате, то поне се пазете по-малко.

— Господине — започна Филип, — имам честта да ви повторя, че сбърках и размислих.

Но Шарни беше прекалено разгорещен, за да разбере щедростта на противника си. Възприе я като обида.

— О! — възкликна той. — Разбирам, искате да проявите великодушие спрямо мен, нали, рицарю? Тази вечер или утре смятате да кажете на няколко красиви дами, че сте ме довели на тази поляна и сте ми подарили живота.

— Господин графе — каза Филип, — наистина се страхувам, че полудявате.

— Искахте да убиете господин Дьо Калиостро, за да се харесате на кралицата, нали? И за да се харесате още по-сигурно, мен също искате да убиете, но като ме изкарате смешен?

— О, това вече е прекалено — извика Филип и се намръщи. — Виждам, че сърцето ви не е така великодушно, както мислех.

— Е, добре! Прободете това сърце! — отговори Шарни, като разгърна дрехата си точно когато с бързо движение Филип насочи своята шпага.

Тя се плъзна покрай ребрата на графа и остави кървава следа под ризата от тънко платно.

— Най-после — изрече радостен Шарни. — И така, аз съм ранен! Сега, ако ви убия, ще имам оправдание.

— О, положително сте луд, господине — изрече Филип. — Няма да ме убиете, а ще изпълните една съвсем банална роля, защото ще бъдете ранен без причина и без полза, без никой да разбере защо сме се сражавали.

Шарни нанесе толкова бързо прав удар, че този път Филип успя да го парира с голяма мъка. Той отби удара, кръстоса шпагата си с шпагата на Шарни и със силен замах я запрати на десет крачки от съперника си. Хвърли се към нея и я счупи с крак.

— Господин Дьо Шарни — каза той, — не трябваше да ми доказвате, че сте смел. Толкова ли ме ненавиждате, че така разпалено се бихте?

Шарни не отговори. Виждаше се как все повече пребледнява. Филип го гледа няколко мига, за да предизвика у него съгласие или оспорване.

— И така, господин графе — продължи той, — жребият е хвърлен, ние сме неприятели.

Шарни залитна. Филип се спусна, за да го задържи, но графът отблъсна ръката му.

— Благодаря — каза той, — смятам, че ще стигна до колата си.

— Вземете поне тази кърпа да спрете кръвта.

— С удоволствие.

Графът взе кърпата.

— Предлагам да се опрете на ръката ми. При най-малкото препятствие, както залитате, ще паднете и това ще ви причини допълнителна болка.

— Шпагата е засегнала само мускула — каза Шарни. — Не чувствам нищо в гърдите.

— Толкова по-добре, господине.

— Надявам се, че скоро ще ми мине — добави Шарни.

— Още по-добре, господине. Но ако бързате да оздравеете, за да започнете отново този дуел, предупреждавам ви, че трудно ще намерите в мое лице противник.

Шарни опита да отговори, но думите му замряха на устните. Той залитна и Филип едва успя да го задържи в ръцете си. Повдигна го, както би направил с едно дете, и го занесе почти припаднал до колата. Дофен видя през дърветата какво става и съкрати разстоянието, като се приближи с колата до своя господар. Поставиха Шарни в каретата. Той кимна с глава и благодари на Филип.

— Карайте бавно — нареди Филип на кочияша.

— А вие, господине? — прошепна раненият.

— О, не се безпокойте за мен.

И като поздрави на свой ред, Филип затвори вратата. Изгледа бавно отдалечаващата се карета, докато тя се загуби зад завоя на алеята, и тръгна по най-краткия път към Париж. Като се обърна за последен път, той видя отново каретата, която, преди да изчезне сред дърветата, вместо да се насочи като него към Париж, зави към Версай. След дълбоко размишление Филип произнесе следните думи, които идеха от дъното на душата му: „Тя ще изпита съжаление към него.“