Александър Дюма
Колието на кралицата (23)

23.
Малката къща

Оставихме госпожа Дьо ла Мот на вратата на големия дом, проследяваща с поглед колата на кралицата, която бързо бе изчезнала от погледа й. Когато силуетът й престана да се вижда, когато шумът стана съвсем неясен, Жана от своя страна се качи в затворената си кола и се върна у дома си, за да вземе домино и една маска и в същото време да види дали не се е случило нещо ново в дома й.

Госпожа Дьо ла Мот си бе обещала за тази блажена нощ освобождаване от всички преживени през деня вълнения. Тя бе решила веднъж, като силна жена, каквато беше, да се престори на момък — казано грубо, но изразително — и да отиде съвсем сама да вкуси от удоволствията на неизвестното. Но една пречка я очакваше на първата стъпка, която правеше по този път, толкова съблазнителен за живото и дълго време потискано въображение. Наистина при портиера я чакаше прошарен мъж.

Прошареният беше от хората на принц Дьо Роан, вестоносец на Негово високопреосвещенство. Носеше бележка със следния текст:

Госпожо графиньо,

Без съмнение не сте забравили, че има да уреждаме заедно някои дела. Сигурно имате добра памет, а аз никога не забравям това, което ми е харесало.

Имам честта да ви очаквам там, където приносителят на настоящата бележка ще ви отведе, ако пожелаете.

Писмото беше подписано с епископския кръст. Госпожа Дьо ла Мот, объркана от този неочакван обрат, се замисли за момент и с онази стремителна решителност, характерна за нея, каза:

— Качете се с кочияша ми или му дайте адреса.

Прошареният се качи при кочияша, а госпожа Дьо ла Мот — в колата.

Десет минути бяха достатъчни, за да отведат графинята до входа на предградието Сен Антоан при едно укрепление, засипано наскоро. Големи дървета, стари като самото предградие, скриваха от всички погледи една от онези красиви къщи, строени по времето на Луи XV, с външен вид в стила на XVI век и с несравнимия комфорт на XVIII век.

— О, „една малка къщичка“ — промърмори графинята. — Съвсем естествено е от страна на един велик принц, но твърде оскърбително за една представителка на фамилията Валоа. В края на краищата!

Тази дума, отстъпването от която предизвика въздишка, а нетърпението — възклицание, разкриваше всичко, което дремеше в съзнанието й от ужасно честолюбие и луда алчност.

Но тя нямаше да прекрачи прага на този богат дом, ако не бе взела решението си.

Водеха я от стая в стая, сиреч от изненада към изненада, докато стигна до малка трапезария в най-изискан стил. Там завари кардинала сам и в очакване. Негово високопреосвещенство прелистваше книжки, които много приличаха на колекция от онези памфлети, които валяха с хиляди по онова време, когато вятърът духаше откъм Англия или откъм Холандия.

При появата й той се изправи.

— Аа! Ето ви и вас. Благодаря, госпожо графиньо.

Приближи, за да й целуне ръка. Графинята отстъпи с презрителен и обиден вид.

— Какво има! Какво ви е, госпожо? — изненадан възкликна кардиналът.

— Вие, Ваше високопреосвещенство, не сте свикнали да виждате подобно поведение у жените, на които оказвате честта да ги каните тук, нали?

— Ах, госпожо графиньо!

— Намирам се във вашата „малка къща“, нали, Ваша светлост? — графинята, се огледа с изразителен поглед.

— Но, госпожо…

— Надявам се, Ваша светлост, че ще благоволите да си спомните в каква обстановка съм родена. Надявам се Ваше високопреосвещенство да благоволи да си спомни, че ако Господ ме е сторил бедна, то той ми е оставил поне достойнството на ранга ми.

— Хайде, хайде, графиньо, пък аз ви мислех за разумна жена — отговори кардиналът.

— Вие, както изглежда, монсеньор, наричате разумна всяка равнодушна жена, която се смее на всичко, дори на безчестието, но моля за извинение Ваше високопреосвещенство, тези жени аз съм свикнала да ги наричам с друго име.

— Съвсем не, графиньо. Лъжете се, аз наричам разумна всяка жена, която слуша, когато й говорят, и не говори, преди да е изслушала.

— Слушам, хайде.

— Имах да говоря с вас за сериозни неща.

— И затова ме доведохте в една трапезария!

— Ами, да. Нима бихте желали да ви чакам в някой будоар, графиньо?

— Разликата е деликатна. Бъдете сигурен, Ваше високопреосвещенство, че ценя високо тази чест.

— Ах, вие сте очарователна, когато се смеете, не бих си пожелал нищо по-добро от това винаги да ви виждам засмяна! Но сега не се смеете. Ах, не! Не! Стаен е гняв зад тези хубави устни, които разкриват зъбите…

— Не, ни най-малко, Ваша светлост, трапезарията ме успокоява.

— Добре, щом е тъй! И надявам се, че тук ще вечеряте приятно.

— Как, аз ще вечерям приятно? А вие? Аз не съм гладна.

— Как? Госпожо, нима ми отказвате вечерята?

— Не ви разбрах, Ваше високопреосвещенство?

— Чуйте, скъпа графиньо. Ако бяхте по-малко разгневена, бих ви казах, че напразно се сърдите. Това не ви пречи да бъдете очарователна, но тъй като при всеки комплимент рискувам да бъда изпъден, аз се въздържам.

— Вие се боите да не бъдете изпъден? Наистина, Ваше високопреосвещенство, ставате неразбираем.

— Впрочем това, което става, е ясно.

— Извинете смайването ми, Ваше високопреосвещенство.

— Е, добре! Онзи ден вие ме приехте много притеснена, считахте, че живеете в условия, неподходящи за особа от вашия ранг и с вашето име. Това ме застави да съкратя визитата си, а освен това същият претекст ви правеше по-студена в отношението ви към мене. Тогава помислих, че да ви върна във вашата среда, във вашите условия на живот, това ще значи да се върне въздухът на птичката, която физикът поставя под пневматичната машина.

— Тогава? — попита неспокойно графинята, понеже започваше да разбира.

— Тогава, красива графиньо, за да можете да ме приемате свободно, а аз от своя страна да мога да ви посещавам, без да се компрометирам или да компрометирам вас самата…

Кардиналът втренчено гледаше графинята.

— Тогава? — попита тя.

— Тогава се надявах, че бихте благоволили да приемете тази обширна къща. Разбирате, графиньо, не казвам къщичка.

— Да приема? Аз! Вие ми давате тази къща, Ваше високопреосвещенство? — възкликна графинята, чието сърце се разтуптя едновременно и от гордост, и от алчност.

— Много малко нещо, графиньо, прекалено малко, но ако ви дам повече, вие съвсем няма да приемете.

— Ах! Нито повече, нито по-малко, Ваше високопреосвещенство — каза графинята.

— Какво говорите, госпожо?

— Казвам, че е невъзможно да приема подобен дар.

— Ах! Не произнасяйте тези думи пред мен, графиньо. Къщата ви принадлежи, ключовете са там, върху една табличка от позлатено сребро. Отнасям се към вас като към победител. Виждате ли още някакво оскърбление в това?

— Не, но…

— Хайде, приемете.

— Ваше високопреосвещенство, казах ви…

— Но, госпожо, вие пишете на министрите, за да измолите издръжка, приемате сто луидора от две непознати дами…

— О, Ваше високопреосвещенство, това е много различно. Който получава…

— Който получава, се задължава, графиньо! — каза благородно кардиналът. — Вижте, аз ви чаках във вашата трапезария, дори не съм погледнал нито будоара, нито салоните, само предполагам, че всичко това го има.

— Ах! Ваша светлост, простете, заставяте ме да призная, че по-деликатен мъж от вас няма.

Графинята, въздържала се така дълго, се изчерви от удоволствие, представяйки си, че ще може да каже „моят дом“. После, като видя изведнъж, че се е оставила да бъде увлечена от един жест на кардинала, каза, отстъпвайки:

— Ваша светлост, моля за разрешението ви да вечерям.

Кардиналът свали едно наметало, от което до момента не се бе освободил, приближи стол за графинята и облечен в градски костюм, който му стоеше великолепно, започна да изпълнява задълженията на метр д’отел.

За момент вечерята бе сервирана. Когато лакеите се появяваха в преддверието, Жана поставяше пред лицето си маска.

— Аз съм този, който би трябвало да се маскира, защото вие сте си у дома, защото вие сте сред свои хора, защото аз съм чуждият — каза кардиналът.

Жана се разсмя, но не остави настрана маската. И въпреки удоволствието и изненадата, които я задушаваха, прие вечерята.

Кардиналът, както вече по много поводи казахме, по сърце беше великодушен човек и с трезво мислещ ум. Продължителната традиция на най-цивилизованите дворове в Европа — дворове, управлявани от кралици — традицията на жените, които в тази епоха усложняваха, но също така често решаваха всички политически въпроси; този опит, така да се каже, предаден по кръвен път и удвоен от лично изследване, всички тези качества, толкова рядко срещани днес, а вече редки и за онова време, правеха от кардинала мъж, изключително труден за разбиране от страна на дипломатите, негови съперници, и от жените — негови метреси.

Така беше, защото хубавата му външност и надменната му любезност бяха броня, която нищо не можеше да порази.

Кардиналът вярваше също така, че превъзхожда много Жана. Тази провинциалистка, превзета и претъпкана с претенции, която под фалшивата си гордост не можеше да скрие от него алчността си, му се струваше лесно завоевание; несъмнено желана заради хубостта си, заради остроумието си и не знам заради какво още предизвикателство, което блазни много повече преситените, отколкото неопитните мъже. Може би този път кардиналът, който бе по-труден за разгадаване, отколкото сам разгадаваше другите, се лъжеше: но факт е, че Жана, красива, каквато я знаем вече, не му вдъхваше никакво подозрение.

Това беше падението на този превъзходен мъж. Той не само стана по-слаб отвсякога, ами се превърна и в пигмей, забравил действителната разлика между Мария-Терезия и Жана дьо ла Мот.

И тъй, веднъж започнала борбата, Жана, която съзнаваше явната си непълноценност, сякаш се предпазваше да не се прозре действителното й превъзходство; та винаги играеше ролята на провинциална кокотка, преструваше се на безпомощна женичка, за да си осигури един противник, самоуверен в силата си и следователно слаб в атаките си.

Кардиналът, който бе издебнал всичките й вълнения, които тя не бе съумяла да обуздае, я мислеше зашеметена от това, което той бе направил за нея, и тя наистина беше смаяна, защото това надхвърляше не само надеждите й, но и претенциите й.

Но той забравяше, че всъщност стои под амбицията и гордостта на жена като Жана.

Това, което я отрезви, беше впрочем появата на нови желания, незабавно заместили старите.

— Хайде — каза кардиналът, наливайки й кипърско вино в малка кристална купа, обсипана със златни звездички, — хайде, след като подписахте спогодбата си с мен, повече не ми се мусете, графиньо.

— Да ви се муся? О, не!

— Следователно ще ме приемате тук понякога без прекалено отвращение.

— Никога няма да бъда толкова неблагодарна, та да забравя, че тук сте у дома си, Ваша светлост.

— У дома си? Глупости!

— Не, у дома си, съвсем у дома си!

— И…

— И ако счета условията за неразумни, ще повикам слугите си.

Кардиналът се разсмя.

— Е, виждате ли? — каза тя.

— Съвсем нищо не разбирам — отговори кардиналът.

— И още как! Добре разбирате, че ми се подигравате!

— Как така?

— Надсмивате се… Да, защото добре знаете, че ако повикам хората си, те не биха дошли.

— Ах, разбира се! Дяволите да ме вземат!

— Край, ваша светлост!

— Но какво съм сторил?

— Вие се заклехте, Ваше високопреосвещенство.

— Тук аз не съм кардинал, графиньо. Тук аз съм при вас, сиреч за щастие.

Тя отново се разсмя. „Хайде, разбира се, това е един превъзходен мъж“ — каза си графинята.

— Апропо — изведнъж се обади кардиналът така, сякаш току-що случайно си бе спомнил нещо съвсем странично, — какво ми казахте онзи ден за тези две милосърдни дами, двете германки?

— За двете дами от портрета? — отговори Жана, като видя да излиза на парада кралицата, и се приготви да отговори на закачката.

— Да, двете дами от портрета.

— Ваше високопреосвещенство, обзалагам се, че вие като мен ги познавате и дори по-добре от мен.

— Аз? О, графиньо, несправедливо ме вините. Нима не вие пожелахте да узнаете кои са?

— Разбира се, и това, че искам да познавам своите благодетелки, е съвсем естествено, струва ми се.

— Тогава, ако аз знаех кои са, и вие вече щяхте да знаете.

— Господин кардинал, казвам ви, вие познавате тези дами.

— Не.

— Още едно „не“ и ще ви нарека лъжец.

— Ах, но аз отмъщавам за оскърбление.

— И как, моля ви?

— Целувайки.

— Господин посланикът в двореца във Виена! Господин големият приятел на императрица Мария-Терезия! Струва ми се, че — освен ако съвсем не е сходен — би трябвало да познаете портрета на вашата приятелка.

— Е, добре! Да видим кога е било това, кога съм познавал императрица Мария-Терезия и докъде ще ни доведе това!

— Дотам, че познавайки портрета на Мария-Терезия, вие трябва да сте се усъмнили в някои жени, на които може да принадлежи портретът.

— Но защо смятате, че знам това? — запита доста разтревожен кардиналът.

— Ами… защото не е много обичайно да се види портрет на майка — защото, забележете, този портрет е на майка, а не на императрица — в други ръце освен в ръцете на…

— Спрете!

— Освен в ръцете на дъщеря…

— Кралицата! — възкликна Луи Роан с такава естествена интонация, която измами Жана. — Кралицата! Нейно величество е идвала при вас!?

— И какво? Вие, господине, не се досетихте, че това е била тя?

— Боже мой! Не! — отговори кардиналът с изключително чистосърдечен тон. — Не. Във Виена е прието портретите на царуващите принцове да се предават от семейство на семейство. Така аз например не съм нито син, нито дъщеря, нито дори роднина на Мария-Терезия, добре, но имам у себе си неин портрет…

— У себе си, Ваше високопреосвещенство?

— Вземете — каза студено кардиналът.

Той извади от джоба си табакера и я показа на смутената Жана.

— Виждате добре — добави, — след като имам този портрет, аз, който, както ви казах, нямам честта да бъда от императорското семейство, значи, че и друг като мен би могъл също да го забрави при вас, без да бъде от августейшия австрийски дом.

Жана мълчеше. Тя имаше инстинктите на роден дипломат, но все още й липсваше опит.

— Значи според вас кралица Мария-Антоанета е тази, която ви е посетила? — продължи принц Луи.

— Кралицата и още една дама.

— Госпожа Дьо Полиняк?

— Не зная.

— Госпожа Дьо Ламбал?

— Една млада дама, много красива и много сериозна.

— Госпожица Дьо Таверне може би?

— Възможно е, не я познавам.

— Тогава, ако Нейно величество ви е направила визита, ето ви уверена в протекцията на кралицата. Това е голяма крачка към сполуката ви.

— Надявам се, Ваше високопреосвещенство.

— Нейно величество, извинете ме за този въпрос, беше ли великодушна към вас?

— Ами тя ми даде стотина луидора, мисля.

— Охо! Нейно величество не е богата, особено понастоящем.

— Това удвоява признателността ми.

— А засвидетелства ли ви някакъв по-специален интерес?

— Доста жив.

— Следователно всичко е добре — каза прелатът замислен, забравил протежираната, за да мисли за покровителката, — остава ви да направите само едно…

— Какво?

— Да проникнете във Версай.

Графинята се усмихна.

— Ах, нека не се залъгваме, графиньо, в това е истинското затруднение.

Графинята пак се усмихна, но много по-многозначително от първия път.

Кардиналът от своя страна също се усмихна.

— Наистина вие, провинциалистите, вие никога в нищо не се съмнявате. Видели сте Версай с желязната врата, която всеки отваря, и стълби, които изкачва, но си въобразявате, че всеки отваря тези врати и изкачва тези стълби. Видели ли сте вие, графиньо, всички чудовища от мрамор или от олово, които украсяват парка и терасите на Версай?

— Да, да, ваша светлост.

— Грифони, химери, горгони, вампири и други злосторни гадини — има ги със стотици. Тогава представете си десет пъти по-зли живи зверове между принцовете и благодеянията им, вие не сте виждали чудовища, създавани сред цветята на градината и минувачите.

— Ваше високопреосвещенство би ли ми помогнал да премина през редиците на тези чудовища, ако преградят пътя ми?

— Ще се постарая, но ще имам много неприятности. И първо, ако произнесете името ми, ако разкриете талисмана ми до края на второто си посещение, то ще стане безполезно за вас.

— За щастие аз съм защитена от непосредствената закрила на кралицата и ако проникна във Версай, ще проникна с добър ключ — каза графинята.

— Какъв ключ, графиньо?

— Аа! Господин кардинал, това е моята тайна… Не, мамя се, ако това беше моя тайна, бих ви я казала, защото не искам да имам нищо скрито от най-любезния си покровител.

— Съществува едно „но“, графиньо?

— Уви! Да, Ваше високопреосвещенство, има едно „но“, но тъй като това не е моя тайна — трябва да я пазя. Достатъчно е да знаете… че утре ще отида във Версай и ще бъда приета. Имам основание да се надявам да бъда добре приета, Ваше високопреосвещенство.

Кардиналът погледна младата жена, чиято самоувереност му се струваше малко като пряк резултат от първото приближаване към вечерята.

— Графиньо, ще видим дали ще влезете — каза той със смях.

— Вие ще стигнете в любопитството си дотам, че ще накарате да ме следят?

— Именно.

— Не се отказвам.

— Да… В интерес на вашата чест е вие, графиньо, да влезете във Версай.

— В малките апартаменти — да, Ваша светлост.

— Уверявам ви, графиньо, че за мен вие сте жива загадка. Вие ме мислите за мъж с вкус, нали?

— Да, наистина, ваша светлост.

— Е, добре! Тъй като съм на колене пред вас, тъй като вземам и целувам ръката ви, вие няма да помислите, че поставям устните си върху нокът на звяр или ръката си върху опашката на люспеста риба.

— Умолявам ви, Ваше високопреосвещенство, да си спомните, че не съм нито обикновена кокетка, нито оперетна дамичка, ще рече, аз изцяло принадлежа на себе си, когато не принадлежа на съпруга си, и че чувствайки се равна на всеки човек в това кралство, ще избирам свободно или спонтанно деня, в който ще пожелая харесалия ми мъж. И тъй, Ваше високопреосвещенство, уважавайте ме малко по този начин, за да си мисля, че почитате благородничеството, към което принадлежим и двамата.

Кардиналът се изправи.

— И тъй, вие искате да ви обичам сериозно.

— Не казвам това, господин кардинал, но искам аз да ви обичам. Повярвайте ми, когато му дойде времето, ако дойде, вие лесно ще разберете това. Аз ще ви помогна да разберете, в случай че не го забележите сам, защото се чувствам достатъчно млада, достатъчно привлекателна, за да не се стеснявам да давам аванси. Един почтен мъж няма да ме отблъсне.

— Графиньо, уверявам ви, че ако това зависи само от мен, вие ще ме обичате.

— Ще видим.

— Вие вече изпитвате приятелски чувства към мен, нали?

— Дори повече.

— Вярно ли? Та ние сме изминали половината път…

— Да не измерваме пътя с тоази^[1], а да вървим напред.

— Графиньо, вие сте жена, която бих обожавал…

Той въздъхна.

— Която бих обожавал… — забеляза тя изненадана. — Ако?

— Ако бихте разрешили — побърза да отговори кардиналът.

— Ваше високопреосвещенство, ще ви позволя може би, когато съдбата ми се усмихне за по-продължително време, така че не бързайте да ми падате на колене и да ми целувате ръцете така преждевременно.

— Защо?

— Да, когато няма да се нуждая от благодеянията ви, тогава вие няма да ме подозирате, че желая посещенията ви поради каквито и да било интереси, тогава представите ви за мен ще станат по-благородни и аз ще спечеля, Ваше високопреосвещенство, а вие няма да изгубите.

Тя пак стана, понеже беше седнала, за да произнесе по-добре моралната си проповед.

— Значи вие ме поставяте в пълна невъзможност да реагирам?

— Това пък защо?

— Пречите ми да ви ухажвам.

— За нищо на света. Нима освен колениченето и фокусничеството няма и други начини за ухажване на една жена?

— Бързо да започваме, графиньо. Какво искате да ми позволите?

— Всичко, което е съвместимо с поривите и отговорностите ми.

— Ах! Избирате двете най-смътни ситуации, които могат да съществуват в света!

— Сгрешихте, като ме прекъснахте, Ваша светлост, щях да добавя и трето условие.

— Кое, Боже мой?

— Ами… капризите ми.

— Загубен съм.

— Вие като че отстъпвате?

В този момент кардиналът беше повече под влиянието на чара на тази магьосница, отколкото на намеренията й.

— Не, няма да отстъпя — каза той.

— Дори и пред задълженията ми?

— Нито пред прищевките и капризите ви.

— Тогава искам да отида тази вечер на бала в Операта.

— Това е ваше желание, графиньо, а вие сте свободна като въздуха и не виждам какво би ви попречило да отидете на бала в Операта.

— Момент. Вие виждате само едната половина на желанието ми, а другата е и вие да дойдете в Операта.

— Аз в Операта! О, графиньо!

Кардиналът направи движение, което, съвсем естествено за обикновения човек, за един Роан от такъв ранг беше чудовищен скок.

— Ето как още отсега се стараете да ми се харесате! — каза графинята.

— Един кардинал не ходи на бал в Операта, графиньо, това е все едно аз да ви предложа да влезете във… в една пушалня.

— Един кардинал също така не танцува, нали…

— О! Не…

— Тогава защо впрочем четох, че господин кардинал Дьо Ришельо е танцувал сарабанда.

— Пред Ана Австрийска — да… — изпусна се неволно принцът.

— Наистина пред една кралица — повтори Жана, гледайки го втренчено. — Е, добре! И вие бихте направили същото за една кралица…

Кардиналът, така ловък и силен, какъвто беше в действителност, в случая не можа да се овладее и се изчерви. Дали защото лукавото създание се смили над смущението му, дали защото на нея й беше угодно това смущение да не продължава, тя побърза да добави:

— Как да не се засягам аз, на която правите толкова възражения, да не се засягам, ако видя, че ме уважавате по-малко от една кралица, и то тогава, когато ще бъдете скрит зад домино и под маска, когато трябва с учтивост, за която няма да зная как да ви изразя признателността си, да направите за мен една от онези гигантски стъпки като вашата превъзходна тоаза от преди малко, която не би могла да бъде измерена?

Кардиналът бе щастлив, че на такава ниска цена е квит, щастлив преди всичко от нескончаемата победа, с която Жана му даваше възможност да печели при всяка лекомислена постъпка от негова страна. Хвана ръката й и стискайки я, каза:

— За вас всичко, дори невъзможното!

— Благодаря, Ваша светлост. Мъжът, който току-що направи тази жертва, е много драгоценен приятел за мен. Сега, когато я приехте, аз ви освобождавам от досадното задължение.

— Не, не, само този, който е изпълнил задължението си, може да потърси цената му. Графиньо, аз ви следвам, но с домино.

— Ще минем по улица „Сен Дьони“, която е съседна на Операта, ще вляза маскирана в някой магазин и ще купя домино и маска за вас, вие ще се облечете в каретата.

— Графиньо, това е една очарователна игра, знаете ли?

— Ах, Ваше високопреосвещенство, за мен вие сте толкова добър, че ме обърквате… Но мисля си, може би в замъка „Дьо Роан“ Ваша светлост би намерил домино, което да му харесва повече от това, което ще купим.

— Ето едно непростимо лукавство, графиньо. Ако аз отивам на бала в Операта, то повярвайте в едно нещо… че ще бъда също толкова изненадан да се видя там, колкото бяхте вие, когато вечеряхте насаме с друг мъж, а не със съпруга си.

Жана почувства, че нищо не може да отговори. Тя благодари. Каретата без гербове пристигна пред малката врата на къщата, за да вземе двамата бегълци, и пое в силен тръс по булевардите.