Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Collier de la Reine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-510-9

История

  1. — Добавяне

49.
Жана — покровителствана

Господарка на тази тайна, богата с подобно бъдеще, опряла се на две толкова важни опори, Жана почувства сили да повдигне света. Тя сама си даде отсрочка от петнадесет дни, преди да започне да черпи с пълни шепи от това, което съдбата щедро й предлагаше.

На сутринта тя отскочи до Версай. Нямаше определен час за приемане, но нейната увереност в успеха й бе толкова голяма, та Жана не се съмняваше, че спазването на етикета ще отстъпи пред нейното желание. И тя имаше право.

Всички чиновници от кралския двор, тъй усърдни в стремежа си да отгатнат вкусовете на господаря си, вече бяха забелязали колко приятно бе на Мария-Антоанета в компанията на красивата графиня. При нейното пристигане бе достатъчно един от стражата на входа, твърде хитър и с желание да се представи добре, да застане на пътя, където щеше да мине кралицата на връщане от параклиса, и уж случайно да каже на някой благородник от свитата:

— Господине, как да постъпя с графиня Дьо ла Мот-Валоа, която няма покана.

Кралицата в това време говореше тихо с господин Дьо Ламбал. Разговорът бе прекъснат, когато се спомена с подходящ тон името на Жана. Кралицата се обърна.

— Не съобщават ли — попита тя, — че там е госпожа Дьо ла Мот-Валоа?

— Мисля, че да, Ваше величество — отговори благородникът.

— Кой го каза?

— Офицерът от стражата на входа, госпожо.

Офицерът се поклони почтително.

— Ще приема госпожа Дьо ла Мот-Валоа — отвърна кралицата и продължи пътя си. После, като се оттегли, тя добави:

— Ще я заведете в банята ми.

И кралицата отмина. Жана, на която офицерът разказа само току-що направеното от него, веднага посегна към кесията си, но той се усмихна и я спря.

— Госпожо графиньо — каза той, — благоволете да задържите този дълг. Скоро ще можете да се издължите с по-изгодни лихви.

Жана сложи парите в джоба си.

— Имате право, приятелю, благодаря.

„Защо — каза си тя — да не покровителствам един офицер, който ми услужи? След като го правя за един кардинал.“ Жана скоро се озова при Нейно величество. Мария-Антоанета бе сериозна и видимо не много добре разположена, може би защото бе направила прекалено много, приемайки така неочаквано Жана. „Всъщност — помисли приятелката на господин Дьо Роан — кралицата предполага, че пак ще се моля за нещо… Преди да съм произнесла и двадесетина думи, тя ще се развесели или пък ще накара да ме изхвърлят оттук.“

— Госпожо — каза кралицата, — нямах възможността да говоря с краля.

— Ах, Ваше величество бе прекалено добра към мен и аз не очаквам нищо повече. Идвах…

— Защо идвате? — попита кралицата, способна да схваща преходите. — Вие не сте молили за аудиенция? Може би е нещо спешно… за вас ли?

— Спешно… да, госпожо, но не за мен… не.

— Значи за мен… Хайде, говорете, графиньо.

Кралицата отведе Жана в банята, където я чакаха жените. Като виждаше толкова хора около кралицата, графинята не започваше разговора. Кралицата се настани във ваната и отпрати жените.

— Госпожо — каза Жана, — Ваше величество вижда, че съм много затруднена.

— Защо?

— Ваше величество знае, мисля, че съм го казвала, какво голямо внимание ми оказва господин кардиналът.

Кралицата се намръщи.

— Не зная — каза тя.

— Смятах…

— Няма значение… кажете.

— Е, добре, госпожо! Негово високопреосвещенство ми оказа чест завчера да ме посети.

— Аха!

— Отнася се за едно благотворително дело, за което аз отговарям.

— Много добре, графиньо, много добре. Аз също ще подпомогна благотворителното ви дело.

— Ваше величество се лъже. Имах вече честта да кажа, че не искам нищо. Господин кардиналът, както обичайно, ми говори за добрината на кралицата, за неизчерпаемата й милост…

— Поиска ли да се застъпя за неговите избраници?

— Най-напред да, Ваше величество.

— Ще го направя, но не за господин кардинала, а за нещастните хора, които винаги приемам добре, откъдето и да дойдат. Само кажете на негово преосвещенство, че съм много затруднена.

— За съжаление! Ето какво му казах, госпожо, и оттук идва затруднението, за което споменах по-рано пред Ваше величество. Описах пред господин кардинала тъй топлото милосърдие, изпълващо сърцето на Ваше величество при съобщаването на всяко нещастие, и вашата щедрост, която непрекъснато изпразва кесията на кралицата. — Ето, монсеньор — казвам му като пример. — Нейно величество става роб на собствената си доброта. Тя се жертва за своите бедни. Доброто, което тя прави, й вреди, тук обвиних и себе си.

— Как така, графиньо? — попита кралицата.

— Казах, госпожо, че Ваше величество ми е дала една голяма сума преди няколко дни и също че поне хиляда пъти от две години насам това се е случвало на кралицата и ако Нейно величество беше по-малко чувствителна, по-малко щедра, тя щеше да има два милиона в касата, с които никакви съображения не биха й попречили да си достави хубавото колие с диаманти, което вие тъй достойно, тъй смело, но, позволете ми да ви кажа, и тъй несправедливо, отказахте.

Кралицата се изчерви и погледна Жана. Явно изводът се съдържаше в последните думи. Имаше ли тук някакъв капан, или просто бе ласкателство? И тъй като душата на кралицата бе изпълнена с истинска щедрост, а в щедростта винаги има сила и в силата — неоспорима истина, Мария-Антоанета въздъхна и добави:

— Да, колието е хубаво, искам да кажа, беше хубаво. Доволна съм, че жена с добър вкус ме хвали, че съм се отказала от него.

— Ако знаехте, госпожо — извика Жана, като прекъсна Мария-Антоанета, — как човек успява да узнае чувствата на хората, когато вижда, че те се интересуват от това, което ще се хареса на някого.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, госпожо, че научавайки за вашия решителен отказ, видях как господин Дьо Роан пребледня.

— Да пребледнява?

— За миг очите му се насълзиха. Не зная, госпожо, дали е вярно, че господин Дьо Роан е хубав мъж и изискан благородник, както твърдят, но съм сигурна, че сега лицето му е огряно от душевния му пламък и е набраздено от сълзи, предизвикани от вашето щедро безкористие, как да кажа, от вашето възвишено лишаване. Този образ не ще се заличи никога от моята памет.

Кралицата спря за миг да се полива с вода от позлатената човка на един лебед, който потъна в мраморната вана.

— Е, добре, графиньо! — каза Мария-Антоанета. — Понеже господин Дьо Роан ви изглежда толкова хубав, толкова съвършен, както току-що казахте, не бих ви съветвала да излагате това на показ. Той е светски прелат, пастор, който взема овцата както за себе си, така и за Бога.

— О, госпожо!

— Е, добре! Какво? Клеветя ли го? Нали такава е славата му? Не го ли виждате в тържествени дни как размахва ръце, те са хубави, вярно е, за да са още по-привлекателни, върху тях блести пастирският пръстен и богомолците вперват в него очи, по-бляскави от диаманта на кардинала.

Жана се поклони.

— Успехите на кардинала — продължи оживено кралицата — са многобройни. Някои предизвикаха скандал. Прелатът е влюбчив като привържениците на Фрондата[1]. Да го хвали, който иска, аз не съм запозната.

— Е, добре, госпожо — намеси се Жана, окуражена от тази непринуденост, както и от положението на своята събеседничка. — Не зная дали господин кардиналът мислеше за богомолците, когато така разпалено говореше за добродетелите на Ваше величество, но ще ви кажа, че тогава тези красиви ръце, вместо да са във въздуха, бяха притиснали сърцето му.

Кралицата поклати глава и се засмя пресилено. „Да! — помисли Жана. — Дали нещата щяха да тръгнат по-добре, отколкото се надявахме? Дали озлоблението щеше да ни бъде помощник? О, ние щяхме да имаме прекалено много възможности!“

— Продължете — каза Мария-Антоанета.

— Ваше величество ме притеснява със скромността си, която я кара да не приема дори похвалата…

— От кардинала! О, да!

— Но защо, госпожо? — попита Жана.

— Защото тази похвала ми се струва подозрителна, графиньо.

— Не ми подхожда — отвърна с най-дълбоко почитание Жана — да защитавам един голям нещастник, изпаднал в немилост пред Ваше величество. И за миг не се съмнявам, че е бил много виновен, щом като е разгневил кралицата.

— Господин Дьо Роан не ме е разсърдил, той ме е обидил. Но аз съм кралица и християнка и следователно двойно задължена да забравям обидите.

Кралицата произнесе тези думи с благородство и доброта, които само тя притежаваше. Жана замълча.

— Вие не казвате вече нищо? — попита кралицата.

— Мога да възбудя подозрението на Ваше величество и да си навлека неприятности и упреци, като изразя мнение, което ще противоречи на вашето.

— Не сте ли съгласна с моето мнение за кардинала?

— Диаметрално, госпожо.

— Нямаше да говорите така, когато научите какво е направил против мен принц Луи.

— Зная само и го видях с очите си, че прави услуга на Ваше величество.

— Любезности ли?

Жана се поклони.

— Вежливости, пожелания, похвали — продължи кралицата.

Жана не каза нищо.

— Вие сте голяма приятелка с господин Дьо Роан, графиньо. Вече няма да го нападам пред вас.

Кралицата се разсмя.

— Госпожо — отговори Жана, — предпочитах повече вашия гняв, отколкото вашия присмех. Господин кардиналът е изпълнен с уважение към вас и съм сигурна, че ако видеше как кралицата се подиграва с него, щеше да умре.

— О! Значи се е променил.

— Но Ваше величество ми оказа чест да ми каже предния ден, че от десет години господин Дьо Роан бил страстно…

— Шегувах се, графиньо — каза строго кралицата.

Прекъсната така, Жана се стори на кралицата примирена, решена да не се бори повече, но Мария-Антоанета се лъжеше много. За жените с характер на тигър и змия мигът, в който те се отдръпват, е винаги начало на нападение, сдържаността предхожда устрема.

— Вие говорите за диамантите — подхвърли неразумно кралицата. — Признайте, че много мислихте за тях.

— Ден и нощ, госпожо — отговори Жана, зарадвала се като генерал, който вижда на бойното поле решителната грешка на своя неприятел. — Те са толкова хубави, те тъй добре ще подхождат на Ваше величество.

— Но те са продадени!

— Да, те са продадени.

— На португалския посланик.

Жана леко поклати глава.

— Не са? — с радост попита кралицата.

— Не, госпожо.

— А на кого?

— Господин Дьо Роан ги е купил.

Кралицата подскочи от радост, но после изведнъж охладня.

— А! — рече сдържано тя.

— Ето, госпожо — продължи Жана с красноречие, изпълнено с жар и увлечение, — стореното от господин Дьо Роан е чудесно, то е проява на щедрост и добро сърце, една красива постъпка, а душа като вашата не може да е безразлична към доброто и чувствителното. Веднага щом господин Дьо Роан научи от мен, признавам го, за временното затруднение на Ваше величество, той силно се развълнува.

„Как! — извика той. — Кралицата на Франция се отказва от това, от което нямаше да се откаже дори жената на главния финансист откупвач на данъците във Франция? Как! Кралицата може да допусне да види някой ден госпожа Некер, нагиздена с тези диаманти!“

Господин Дьо Роан още не знаеше, че португалският посланик се е договарял за колието. Аз му казах. Той се възмути още повече. „Не става въпрос — каза той — да се достави удоволствие на кралицата, а става въпрос за кралско достойнство. Познавам духа в чуждестранните кралски дворове — суета, самохвалство, — там ще се смеят на кралицата на Франция, която вече няма пари да задоволи законното си желание. Аз щях да страдам, ако видя да се подиграват на кралицата на Франция! Не, никога!“ И той веднага си отиде. Час по-късно узнах, че е купил диамантите.

— Милион и петстотин хиляди ливри?

— Милиони шестстотин хиляди ливри.

— С какво намерение ги е купил? — попита Мария-Антоанета.

— Ами щом не могат да принадлежат на Ваше величество, поне няма да бъдат на друга жена.

— Сигурна ли сте — продължи кралицата, — че не е купил колието, за да достави удоволствие на някоя своя метреса?

— Сигурна съм, че е готов по-скоро да го унищожи, отколкото да го види на друга шия освен на шията на Нейно величество.

Мария-Антоанета се замисли, по благородното й лице пролича какво става в душата й.

— Това, което е направил господин Дьо Роан, е добро — каза кралицата. — То е израз на благородство и изтънчена преданост.

Жана с удоволствие поглъщаше тези думи.

— Е, ще поблагодарите на господин Дьо Роан — продължи кралицата.

— О, да, госпожо! — отвърна Жана.

— Ще прибавите, че приятелството на господин Дьо Роан е засвидетелствано и че аз като честен човек, както казва Екатерина, приемам всичко от приятелството, услуга за услуга. Аз приемам не подаръка от господин Дьо Роан…

— Какво тогава?

— Ами заема… Господин Дьо Роан е пожелал да предплати една сума или да даде кредит, за да ми достави удоволствие. Ще му изплатя сумата. Бьомер беше поискал парите в брой, мисля?

— Да, госпожо.

— Колко, двеста хиляди ливри?

— Двеста и петдесет хиляди.

— Това е сумата за тримесечието, която кралят отделя за мен. Получих я сутринта, преди определения срок, зная, но са я изпратили.

Кралицата позвъни. След като я загърнаха в тънки затоплени кърпи, жените бързо я облякоха. Отново в своята стая, останала сама с Жана, тя каза:

— Отворете, моля ви, онова чекмедже.

— Първото ли?

— Не, второто. Виждате ли един портфейл?

— Ето, госпожо.

— В него има двеста и петдесет хиляди ливри. Пребройте ги.

Жана се подчини.

— Занесете ги на кардинала. Благодарете му пак и му кажете, че всеки месец ще уреждам плащането така. Ще уредим и лихвите. По този начин ще притежавам колието, което толкова ми харесваше, и ако се затруднявам да плащам, поне няма да създам грижи на краля.

Тя се замисли и продължи:

— И успях да спечеля още нещо — научих, че имам един внимателен приятел, който ми услужи…

Мария-Антоанета изчака още малко, после добави:

— И една приятелка, която проникна в мислите ми.

След това кралицата подаде ръка на Жана, която бързо се приближи до нея. След кратко колебание Мария-Антоанета продължи съвсем тихо, като да се страхуваше от това, което казва:

— Ще уведомите господин Дьо Роан, че ще бъде добре дошъл във Версай и че желая да му поднеса моите благодарности.

Жана се втурна навън от апартамента не пияна, а обезумяла от радост и от задоволена гордост. Тя стискаше банкнотите както лешояд — открадната плячка.

Бележки

[1] Фронда — обществено движение във Франция срещу управлението на Мазарини. Минава през 2 фази — парламентарна Фронда (1648 — 1649) и Фронда на принцовете (1650 — 1653). Главна сила във фрондата са селяните. Аристокрацията се опитва да използва Фрондата в борбата за децентрализация на кралската власт; потушена с жестоки репресии — бел.ред.