Александър Дюма
Колието на кралицата (3)

3.
Две непознати жени

Зимата на 1784 година бе чудовището, което погълна една шеста от Франция и което изръмжа пред портите, но ние не можахме да го видим при херцог Дьо Ришельо, разположени в толкова топлата и благоуханна столова.

Наистина, който е на топло, може да се възхищава на черните дървета и да открива очарование в печалния изглед на балсамираните от зимата полета. Този, който усеща да достигат до сетивата му приятните миризми на очакващия го обяд, той може от време на време да вдишва през някой открехнат прозорец силния, пронизващ повей на зимата и ледените пари на снега, които обновяват въображението му.

Накрая този, който е прекарал един ден без страдания, докато милиони от сънародниците му са страдали, а той се изтяга под пухения юрган, сред фини чаршафи и приятна топлина, и като онзи егоист, за когото говори Лукреций и когото прославя Волтер, той може да счита, че всичко върви добре в най-добрия от съществуващите светове.

Но онзи, който мръзне, съвсем не съзира великолепията на природата, еднакво разкошна и в бялата, и в зелената си мантия. Гладният търси земята и избягва небето, небето без слънце и следователно без усмивка за нещастието му.

Впрочем по времето, до което стигнахме — средата на април, триста хиляди нещастници, умиращи от студ и глад, страдаха в Париж, същия този Париж, в който, под предлог че в никой друг град няма повече богати хора, нищо не бе предвидено, за да се попречи на бедните да гинат от студ и мизерия.

През последните четири месеца суровото и натежало небе пъдеше клетниците от селата в градовете така, както обикновено зимата гони вълците от горите към селото.

Нямаше повече хляб, нямаше повече дърва. Нямаше хляб за тези, които издържаха на студа, нямаше дърва, за да се пече хлябът.

Всички доставени провизии Париж бе погълнал за един месец. Старейшината на търговците, недалновиден и неспособен, не знаеше как да достави в поверения на грижите му Париж двеста хиляди корди^[1] дърва, които бяха на разположение в един район на двеста левги^[2] от столицата.

Той се извиняваше, че ледът пречел на конете да се движат — когато ледовете се топели, не достигали коли и коне. Луи XVI, винаги добър, винаги човеколюбив, винаги по-чувствителен към материалните нужди на народа, чиито социални потребности по-лесно се изплъзваха от вниманието му, най-напред предостави една сума от двеста хиляди ливри за наемане на коли и коне, а впоследствие подложи и едните, и другите на насилствена реквизиция.

Същевременно потреблението продължаваше да поглъща всички пристигащи стоки. Трябваше да се облагат с данъци купувачите. Никой нямаше право да вземе от главния склад първоначално повече от една кола дърва, по-късно — повече от половин кола. Тогава се видя как расте опашката пред вратите на складовете за дърва, както по-късно щяха да видят опашката, удължаваща се пред вратите на хлебарниците.

Кралят даде на бедните всички пари от касата си. Той взе три милиона от постъпилите дарения и ги използва за облекчаване положението на бедстващите, като заяви, че всичко, колкото и да е спешно, трябва да чака и да си трае, докато не си отидат студът и гладът.

Кралицата от своя страна даде петстотин луидора от спестяванията си. Под нейните наставления бяха превърнати в приюти манастири, болници, обществени монументални сгради: всяка порта по примера на кралските се разтваряше по заповед на господаря й. Дворовете на палатите ставаха достъпни за бедните — те идваха в тях да се сгушат около голям огън.

През деня хиляди работници с кирки и лопати струпваха сняг и лед край къщите, така че едно двойно укрепление, плътно и влажно, заемаше половината от улиците, повечето от които бяха вече твърде тесни. Тежки колесници с пързалящи се, неустойчиви колела, с повалящи се коне притискаха към ледените стени пешеходеца, изложен на тройна опасност: да падне, да бъде блъснат и да бъде премазан. Скоро грамадите от сняг и лед станаха такива, че скриваха магазините, затваряха входовете и хората трябваше да се откажат да разкопават леда, тъй като силите и колите вече не бяха достатъчни.

Безсилен, Париж се призна за победен и остави зимата да вилнее. Така бяха преминали декември, януари, февруари и март. Случваше се и затопляне по два-три дни, тогава пък цял Париж, лишен от канали и скатове за оттичане на водата, се превръщаше в море. В такова време някои улици можеха да бъдат прекосявани само с плуване. Там конете се объркваха и давеха. Каретите не рискуваха да преминават дори в ход, можеха да се превърнат в кораби.

Париж, верен на характера си, възпя смъртта от затоплянето така, както бе възпял смъртта от глада. Проточи се на върволица към Халите, за да гледа как продавачките на риба разпродават набързо стоката си, как прибягват по шлепа с огромни кожени ботуши, с гащи, напъхани в ботушите, и поли, навити до кръста, и всичко това те правеха, смеейки се, жестикулирайки, пръскайки се една друга с тиня в тресавището, което обитаваха. Но тъй като затоплянето биваше временно, ледът ставаше по-непрозрачен и по-устойчив, езерата на града през нощта се превръщаха в хлъзгав кристал, през деня шейни заместваха каретите, които, тикани от кънкьори или теглени от подковани с шипове коне, летяха по превърнатите в огромно огледало улици. Сена, замръзнала на няколко стъпки^[3] дълбочина, се бе превърнала в място за срещи на безделници, които се упражняваха в бягане, сиреч падане по пързалките, каране на кънки и всякакви игри, и които, разгорещени от тази гимнастика, когато умората натежаваше, притичваха до най-близкия огън, за да не позволят на потта да замръзне по крайниците им.

Предвиждаха момента, когато връзките по вода ще бъдат прекъснати, когато съобщенията по суша ще станат невъзможни, предвиждаха момента, когато хранителните продукти няма да пристигат повече и когато Париж, този гигантски организъм, ще рухне като онези чудовищни китове, които, след като са напуснали своите райони, остават обградени от полярните ледове и умират от изтощение, защото са пропуснали своевременно да се измъкнат през цепнатините, така както е направила това плячката им — малката риба, добрала се до по-умерени зони, до по-плодовити води.

В тази крайно тежка обстановка кралят събра съвета. Взе се решение да бъдат изселени от Париж, по-точно да бъдат помолени да се завърнат в провинциите си, епископите, свещениците с прекалено безгрижно отношение към паството си. Кралят намрази управителите и интендантите на провинции, които бяха превърнали Париж в седалище на управите си, и накрая висшите съдебни и административни чиновници, които предпочитаха операта и пищния светски живот. И наистина всички тези хора изразходваха огромни количества дърва в богатите си домове, всички те консумираха много хранителни провизии в обширните си кухни.

Освен тях и всички благородници, господари на земи в провинцията, щяха да бъдат поканени да се приберат в замъците си. Но господин Леноар, човек от полицията, обърна внимание на краля, че всички тези хора не са виновни и не можели да ги заставят днес-утре да напуснат Париж.

През това време състраданието на краля изпразни до дъно касите му, милосърдието на кралицата изчерпи спестяванията й и възбуди благодарността на народа, а той находчиво ръкоположи в паметници, преходни като доброто и злото, спомена за милостините, които Луи XVI и кралицата бяха изсипали върху него. И така, както някога за прослава на пълководеца победител воините бяха издигали трофеи от оръжията на разгромения неприятел, така и парижани на самото бойно поле, където се бореха със зимата, издигнаха в чест на краля и кралицата обелиски от сняг и лед. И всеки според способностите си допринесе за изграждането им: общият работник отдаде ръцете си, специалистът — сръчността си, артистът — таланта си, и обелиските се възвисиха по главните улици, изискани, дръзки и снажни. И бедният писател, когото милостинята на повелителя бе намерила в мансардата му, поднесе своя дар — рожба на сърцето по-скоро, отколкото на ума.

В края на март затоплянето настъпи, но неравномерно, непълно, с пристъпи на мраз, които удължаваха мизерията, страданието и глада на парижани, но същевременно съхраняваха изправени и яки снежните паметници.

Но в първите дни на април отново се изостри студът. Обелиските, по които вече бе потекла потта, предвещаваща загиването им, обелиските, наполовина разтопени, отново се втвърдиха, безформени и смалени. Красива снежна пелена покри булевардите и кейовете и отново се появиха шейни с буйни коне. Това придаваше прелест на кейовете и булевардите. Но по улиците бързите карети и кабриолети се превръщаха в ужас за пешеходците, които не ги чуваха при приближаването им и често, възпрепятствани от купищата лед, не можеха да им убягнат. Накрая, опитвайки се да се измъкнат, те най-често попадаха под колелата.

За кратко време Париж се изпълни с ранени и умиращи. Тук счупен крак от падане върху леда, там изтърбушен гръден кош от кабриолет, който, увлечен в бързия си ход, не съумяваше да спре върху леда. Тогава полицията се зае да спасява от колелата тези, които бяха оцелели от студа, глада и наводненията. Налагаха глоби на богатите, които прегазваха бедните. Това бе времето, когато властваха аристократичните порядки: имаше разграничаване дори в начина на езда, на управляване на впряг, принц от кралски произход караше много бързо, без да вика „пазете се“; един херцог или равен нему джентълмен или оперетна дама караха живо; президент или финансист — в тръс; контето в своя кабриолет се държеше като на лов, а жокеят, изправен отзад, крещеше „варда“, когато господарят му вече е прегазил или съборил някой клетник.

После, както казва Мерсие, всеки се съвземаше, както може.

На парижанина му стигаше само да види как летят по булеварда красиви шейни с лебедови шии, стигаше му само да се полюбува на красивите придворни дами в палта от норка или хермелин, отнасяни като метеори по блестящия лед. Позлатените хлопки, пурпурните нишки и украшения от пера за косите забавляваха децата, които, строени в шпалир, гледаха преминаването на всички тези хубави неща. Парижкият буржоа забравяше нехайството на хората от полицията и бруталните кочияши на каретите, а пък беднякът, какъвто беше по това време, все още свикнал да бъде покровителстван от богатите или от онези, които се преструваха на такива, от своя страна поне за момент забравяше собствената си мизерия.

Осем дни след обяда, даден от господин Ришельо във Версай при обстоятелствата, които току-що ви описахме, през един слънчев, но студен ден в Париж се появиха четири елегантни шейни, плъзгащи се по утъпкания сняг, който покриваше Кур ла Рен и края на булевардите, започващи от „Шан-з-Елизе“. Вън от Париж ледът дълго време можеше да съхрани девствената си белота, малко бяха стъпките на минувачите. В Париж, напротив — сто хиляди стъпки в час отнемаха прелестта на великолепното наметало на зимата, почерняйки го.

Шейните пристигаха, пързаляйки се по сух път, и спираха на булеварда, там, откъдето започваше калта. Наистина дневното слънце бе постоплило въздуха и временното топене на леда бе започнало. Казваме временното, защото прозрачността на въздуха обещаваше през нощта леден северен вятър, който през април попарва първите листенца и първите цветя.

В шейната, която се движеше начело, седяха двама мъже с наметала от кафяво сукно, с двойна яка. Единствената разлика, която се забелязваше между двете наметки, бе, че едната имаше златни копчета и гайтани, а другата — копринени гайтани и подобни на тях копчета.

Тези двама мъже в шейна, теглена от черен кон, от ноздрите на който излиташе гъста пара, предшестваха втора шейна, към която от време на време те отправяха погледи, сякаш бдяха над нея.

В тази втора шейна седяха две жени, така добре загърнати в кожи, че никой не би могъл да види лицата им. Може да се добави, че бе трудно дори да се каже към кой пол принадлежаха тези две особи, ако не ги разпознаваха по височината на прическите им, върху които малки шапчици поклащаха перата си.

От колосалните по размери прически, изградени от плитки, панделки и малки скъпоценни украшения, излиташе облак бяла пудра така, както зимата свлича облак скреж от разлюлени от северния вятър клони.

Тези две дами, седнали съвсем близо една до друга, разговаряха, без да обръщат внимание на множеството зрители по булеварда. По-едрата и величествена на вид притискаше до устата си бродирана кърпичка от фина батиста, държеше главата си изправена и уверена въпреки северния вятър, срещу който летеше шейната. Църквата „Сен Кроа д’Антен“ удари пет часът. Вечерта започваше да се спуска над Париж, а с нея настъпваше и студът. В този момент екипажите бяха стигнали почти до портата „Сен Дьони“.

Дамата от шейната, която държеше носна кърпичка до устата си, направи знак на двамата мъже от авангарда и те се отдалечиха, като ускориха хода на черния кон. После същата дама се обърна към ариергарда, състоящ се от други две шейни, всяка управлявана от кочияш без ливрея, и те от своя страна, покорни на сигнала, потънаха в улица „Сен Дьони“.

Както вече казахме, шейната на двамата мъже бе изпреварила тази на двете жени и бе изчезнала в първите вечерни мъгли, които се струпваха около исполинската сграда на Бастилията.

Втората шейна, пристигнала на булевард „Менилмонтан“, спря. Тук минувачите бяха редки, нощта ги беше разпръснала — впрочем в този отдалечен квартал случайно се срещаха граждани без фенер и без ескорт — зимата бе настървила три-четири хиляди подозрителни скитници и ги бе превърнала в крадци.

Дамата, която читателите вече видяха да заповядва, побутна с пръст кочияша по рамото.

— Вебер, колко време ви е необходимо, за да закарате шейната? Знаете къде.

— Госпоша зема каприолет? — попита кочияшът с характерен немски акцент.

— Да, ще се върна по улиците, за да видя огньовете. Впрочем улиците са по-кални от булевардите и с шейна ще се пътува зле. Освен това съм поизстинала. Вие също, нали, миличка? — Дамата се обърна към спътницата си.

— Да, госпожо — отвърна тя.

— Така, вие, Вебер, ще чакате с кабриолета, знаете къде!

— Топре, госпоша.

— Колко време ви е необходимо?

— Полофин час.

— Така е добре. Погледнете колко е часът, миличка.

По-младата от двете дами зарови из коженото си палто и доста трудно успя да види колко е часът, защото — казахме вече — мракът се сгъстяваше.

— Шест без петнадесет — отговори тя.

— И тъй, в седем без петнадесет, Вебер.

Изричайки тези думи, дамата леко скочи от шейната, подаде ръка на приятелката си и те се отдалечиха, докато кочияшът с жестове на почтителна безнадеждност промърмори достатъчно високо, за да бъде чут от господарката си:

— Неплакорасумие! О, майн гот! Какфо неплакорасумие!

Двете млади жени се разсмяха, загърнаха се в кожените си палта, чиито яки стигаха до ушите, прекосиха отсрещната алея на булеварда и започнаха да се забавляват, карайки снега да скърца под краката им, обути в изящни подплатени с кожа пантофки.

— Вие имате добро зрение, Андре, прочетете на този ъгъл името на улицата — каза дамата, която изглеждаше по-възрастна и която всъщност беше на не повече от тридесет — тридесет и две години.

— Улица „Пон-о-Шу“, госпожо — прочете младата жена засмяна.

— Каква е пък тази улица „Пон-о-Шу“? О, Господи! Та ние сме се заблудили, улица „Пон-о-Шу“? Беше ми казано втората улица вдясно. Но усещате ли, Андре, колко хубаво мирише на топъл хляб?

— Нищо чудно, ние сме пред вратата на хлебарница — отбеляза компаньонката й.

— Ами да попитаме къде е улица „Сен Клод“.

Тази, която говореше, се насочи към вратата.

— Ах, не влизайте, госпожо! Нека аз! — живо каза другата.

— Улица „Сен Клод“? Мили мои дамички, вие искате да знаете къде е улица „Сен Клод“? — чу се весел глас.

Двете жени се извърнаха едновременно с едно и също движение по посока на гласа и видяха изправен, облегнат на вратата на хлебарницата млад работник, смешно облечен — в жакет, но с голи крака и гърди въпреки смразяващия студ.

— О! Гол мъж! В Океания ли сме? — извика по-младата от двете.

— Търсите улица „Сен Клод“? — продължи хлебарският чирак, който нищо не разбра от гримасата на по-младата от двете жени и който, свикнал с „костюма“ си, бе далеч от мисълта да му приписва центробежна сила, чийто ефект току-що видяхме.

— Да, приятелю, улица „Сен Клод“? — отвърна по-възрастната от двете жени, потискайки силното си желание да се изсмее.

— О, не е трудно да се намери, всъщност аз ще ви отведа — охотно продължи веселото набрашнено момче и обвързвайки думите с дела, разтвори пергела на дългите си слаби крака със стари подпетени обувки.

— Не, не! — каза по-възрастната от двете жени, която без съмнение се стесняваше да я видят с подобен гид. — Посочете ни улицата, без да се безпокоите, а ние ще се постараем да следваме указанията ви.

— Първата улица вдясно, госпожо — отговори „гидът“ сдържано и се оттегли.

— Благодаря — казаха едновременно двете жени.

Затичаха в указаната посока, сподавяйки своя смях в маншоните си.