Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Collier de la Reine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-510-9

История

  1. — Добавяне

74.
Писмото и разписката

Следващият ден бе последният срок за плащането, даден от самата кралица на бижутерите Бьомер и Босанж. Тъй като писмото на Нейно величество им препоръчваше дискретност, те чакаха петстотинте хиляди ливри да пристигнат. И понеже за всички търговци, колкото и богати да са, постъпление от петстотин хиляди ливри е сериозна работа, съдружниците приготвиха разписка в най-цветистия стил на фирмата. Разписката остана безполезна, никой не дойде да я получи срещу петстотинте хиляди ливри. Бижутерите прекараха много тревожна нощ в почти безнадеждно очакване на куриер. Все пак кралицата имаше необикновени хрумвания. Тя трябваше да се крие, а куриерът й може би щеше да пристигне чак след полунощ.

Зората на другия ден разпръсна всички надежди на Бьомер и Босанж. Босанж реши да отиде във Версай и взе каляска, в която вече го чакаше неговият съдружник. Той поиска да го въведат при кралицата. Отговориха му, че ако няма покана, не може да влезе. Учуден, обезпокоен, той настоя и тъй като познаваше хората и умееше да дава тук-таме в чакалните по някое похабено камъче, обещаха му да уредят, когато Нейно величество се връща от разходката си в Трианон, той да се изпречи на пътя й.

И действително Мария-Антоанета, все още цялата разтреперана от срещата си с Шарни, където бе станала любовница, без да бъде метреса, се връщаше с радостно сърце и сияеща душа, когато забеляза малко опечалената и дълбоко почтителна фигура на Бьомер. Тя му се усмихна, той изтълкува това по най-благоприятен начин и се осмели да помоли за кратка аудиенция, която кралицата му обеща за два часа, тоест, след като обядва. Той занесе чудесната вест на съдружника си, който чакаше в колата, и тъй като имаше оток, не искаше да се покаже с неприветливо лице пред кралицата.

— Няма никакво съмнение — казаха си те, като тълкуваха и най-малките жестове и най-малките думи на Мария-Антоанета, — няма никакво съмнение, че Нейно величество има вече сумата, която не е имала вчера. Тя каза в два часа, защото в два часа ще бъде сама.

Те се запитаха като приятелите от баснята дали ще получат сумата в банкноти, в злато или сребро. Удари два часът, бижутерът беше на поста си. Въведоха го в будоара на Нейно величество.

— Какво има пак, Бьомер — попита още отдалеч кралицата, когато го забеляза, — за бижута ли искате да ми говорите? Знаете ли, че нямате късмет?

Бьомер помисли, че някой се е скрил наблизо и че кралицата се страхува да не я чуят. Затова се огледа заговорнически и отговори:

— Да, госпожо.

— Какво търсите тук? — попита учудено кралицата. — Някаква тайна ли имате?

Той не отговори нищо, разтревожен от тази прикритост.

— Същата тайна, както преди — скъпоценност за продаване — продължи кралицата, — някакво несравнимо бижу? О, не се плашете, няма кой да ни чуе.

— Тогава… — смънка Бьомер.

— Е, какво?

— Тогава мога да кажа на Нейно величество…

— Но казвайте бързо, драги ми Бьомер.

Бижутерът се приближи с любезна усмивка.

— Мога да кажа на Нейно величество, че вчера кралицата ни забрави — рече той и показа радушно пожълтелите си зъби.

— Забравила ли съм ви? За какво? — учуди се кралицата.

— Ами вчера… беше срокът…

— Срокът ли… Какъв срок?

— Ох, прощавайте, Ваше величество, че си позволявам… Добре знам, че е нужна дискретност. Може би кралицата не се е подготвила. Ще бъде голямо нещастие, но в края на краищата…

— А, така значи! Бьомер — извика кралицата, — не разбирам нито дума от всичко, което ми казвате. Обяснете ми, драги.

— Значи Ваше величество е забравила. Напълно естествено е сред толкова грижи.

— Какво съм забравила, пак ли има нещо лошо?

— Вчера трябваше да се плати първата вноска за колието — каза свенливо Бьомер.

— Значи сте го продали? — попита кралицата.

— Ами… — измънка Бьомер и я изгледа смаяно, — струва ми се, че е така.

— А тези, на които сте го продали, не са ви платили, клети ми Бьомер. Толкова по-зле. Тези хора е трябвало да постъпят като мен. Като не могат да купят колието, трябвало е да ви го върнат и да оставят обезщетение.

— Моля… — запъна се бижутерът, който се олюля като непредпазлив пътешественик, получил слънчев удар в Испания. — Какво благоволи да каже Ваше величество?

— Казвам, клети ми Бьомер, че ако десет купувачи ви върнат колието така, както ви го върнах аз, и ви оставят по двеста хиляди ливри горница, ще имате два милиона за вас плюс колието.

— Ваше величество… — извика Бьомер, като се обля в пот, — наистина ли твърдите, че сте ми върнали колието?

— Разбира се, казвам го — отвърна спокойно кралицата. — Какво ви става?

— Какво!? — възкликна бижутерът. — Ваше величество отрича, че е купила от мен колието?

— Я гледай каква комедия разиграваме — каза строго кралицата. — Нима на това проклето колие е писано винаги да побърква някого?

— Но — продължи Бьомер, като трепереше с всичките си крайници, — струва ми се, чух от устата на Ваше величество… че ми е върнала, Ваше величество каза, че е върнала диамантеното колие.

Кралицата скръсти ръце и погледна Бьомер.

— За щастие — рече тя — имам с какво да опресня паметта ви, защото вие, господин Бьомер, сте човек, който много лесно забравя, да не кажа нещо по-неприятно.

Тя отиде право до шкафчето си, извади оттам един лист, разгъна го, прегледа го набързо и го подаде бавно на злочестия Бьомер.

— Предполагам, написаното е достатъчно ясно — рече тя и седна, за да наблюдава по-добре бижутера, докато той четеше.

Лицето му изрази първо пълна недоверчивост, после постепенно най-силен ужас.

— Значи — каза кралицата, — признавате тази разписка, която свидетелства в най-изискана форма, че сте си взели колието, и ако не сте забравили също, че се наричате Бьомер…

— Но, госпожо — извика Бьомер, задушавайки се от ярост и страх едновременно, — аз не съм подписвал разписката.

Кралицата се отдръпна и го прониза с пламтящите си очи.

— Значи отричате! — каза тя.

— Напълно… Дори и да оставя тук свободата си, живота си, никога не съм получавал колието, никога не съм подписвал тази разписка. Дори дръвникът вече да е тук, палачът да е тук, ще повторя още веднъж: не, Ваше величество, разписката не е от мен.

— Тогава, господине — рече кралицата и пребледня леко, — значи аз съм ви ограбила, значи вашето колие е в мен?

Бьомер порови в портфейла си и извади оттам едно писмо, което на свой ред подаде на кралицата…

— Не вярвам, госпожо — каза той с почтителен, но променен от вълнението глас, — не вярвам, ако Ваше величество е искала да ми върне колието, да напише тази разписка.

— Но — извика кралицата — какъв е този парцал? Аз не съм писала това! Мой ли е този почерк?

— Подписано е — каза унило Бьомер.

— Мария-Антоанета на Франция… Вие сте луд! Мигар аз съм на Франция! Нима не съм ерцхерцогиня на Австрия? Не е ли нелепо да съм написала подобно нещо! Хайде, хайде, господин Бьомер, клопката е твърде плитка, идете да го кажете на вашите фалшификатори.

— На моите фалшификатори… — смънка бижутерът, едва не припаднал, като чу тези думи. — Значи Ваше величество ме подозира?

— Вие пък подозирате мен, Мария-Антоанета! — каза високомерно кралицата.

— Ами това писмо? — възрази той пак и посочи листа, който тя продължаваше да държи.

— А тази разписка? — отвърна тя и му показа листа, който той още не изпускаше.

Бьомер се принуди да се облегне на едно кресло, паркетът се въртеше под него. Той поемаше въздуха на големи глътки, а пурпурният цвят на предстоящ инсулт заместваше мъртвешката бледност на припадъка.

— Върнете ми разписката — каза кралицата, — аз я признавам за достоверна, и си вземете писмото, подписано Антоанета Френска; първият прокурор ще ви каже какво значи това.

След като измъкна разписката от ръцете му и му подхвърли писъмцето, тя обърна гръб и мина в съседната стая, оставяйки сам-самичък нещастника, който, неспособен повече да мисли, противно на всякакъв етикет, се тръшна в едно кресло. Но след няколко минути, през които успя да се съвземе от шемета, той изхвръкна от апартамента и отиде да намери Босанж, на когото така разказа за премеждието си, че го накара да се усъмни. Ала повтори толкова добре и толкова пъти разказа си, че Босанж взе да скубе перуката си, докато Бьомер скубеше косата си. За минувачите, които надничаха в колата, гледката беше колкото мъчителна, толкова и комична.

Понеже не можеш да прекараш цял ден в каляска, понеже, след като си скубал косата или перуката си, черепът се оголва, а в черепа има или трябва да има мисли, двамата бижутери решиха да обединят силите си и да разбият, ако е възможно, вратата на кралицата и да получат обяснение. Тъй че те, жалки, се бяха устремили към замъка, когато ги срещна един служител на кралицата, който повика двамата. Можем да си представим с каква радост и готовност те му се подчиниха. Въведоха ги незабавно.