Александър Дюма
Колието на кралицата (36)

36.
Четиристишието на господин Дьо Прованс

Докато всички тези събития ставаха в Париж и във Версай, кралят, спокоен както обикновено, след като бе узнал, че флотът му е победил, а зимата беше към своя край, седеше в кабинета си сред географски карти и чертежи. Мечтаеше да набележи нови пътища по моретата за корабите на Перуз. Леко почукване на вратата го изтръгна от мечтите му, добре подсладени от хубавата закуска. В този миг се чу глас.

— Мога ли да вляза, братко? — попита той.

„Граф Дьо Прованс, нежелан гост, дошъл не навреме“ — измърмори кралят и отблъсна книгата по астрология, която разглеждаше.

— Влезте — отговори той.

Влезе дебел, нисък и червендалест човек, с живи очи, изпълнени с уважение, прекалено голямо за един брат и прекалено откровено за един поданик.

— Не ме чакахте, братко — започна той.

— Не, наистина.

— Безпокоя ли ви?

— Не, но има ли нещо интересно да ми кажете?

— Един слух, толкова смешен, толкова странен…

— Някакво злословие срещу мен ли? — попита Луи XVI.

— Бог ми е свидетел, че нямаше да се смея, ако е така.

— Тогава срещу кралицата? — попита Негово величество.

— Господарю, представете си, казаха ми нещо сериозно, много сериозно, но не можете да отгатнете.

— Братко, откакто моят възпитател ме караше да се възхищавам на тази ораторска предпазливост като литературна форма в творчеството на мадам Дьо Севине, аз вече не се удивлявам на нея… И така?

— Е, добре, братко! — отвърна граф Дьо Прованс, охладнял малко от грубото отношение. — Казват, че оня ден кралицата е нощувала вън от дома си. Ха-ха-ха! — направи той усилие да се разсмее.

— Ще бъде много лошо, ако е вярно — каза кралят.

— Е, добре, представяте ли си, братко, носи се слух…

— Какъв слух? Къде? Кой?

— Ами глупави, смешни, много странни неща, братко. Всъщност какво е слухът ли? Е, добре, това неуловимо, неразгадаемо същество, което хората наричат слух, твърди, че са видели кралицата подръка с граф Д’Артоа в дванадесет и половина през нощта точно на тази дата.

— Къде?

— Като отивали в къщата на господин Д’Артоа, зад конюшните. Негово величество не е ли чул да се говори за тази голяма глупост?

— Как не, разбира се, братко, чух да се говори за това, нямаше как да не чуя.

— Как, сир?

— Ами вие не направихте ли нещо, за да стигне слухът до мен?

— Аз?

— Да, с едно четиристишие например, публикувано в „Меркюри“.

— Едно четиристишие! — повтори графът, като се изчерви повече, отколкото като влезе при краля.

— Известно е, че музите ви покровителстват.

— Не дотолкова, че…

— Да се съчини четиристишие, което завършва със стиха:

Елена нищо не каза на царя добър Менелай^[1].

— Аз, сир?!

— Не отричайте, ето подписа под четиристишието, вашият почерк е! Не разбирам много от поезия, но от почерци, о, там съм вещ.

— Сир, една лудост води до друга.

— Господин Дьо Прованс, уверявам ви, че лудост е имало само от ваша страна, и се учудвам, че един философ е извършил подобна лудост.

— Сир, Ваше величество е прекалено строг към мен.

— Око за око, зъб за зъб, братко. Вместо да съчинявате четиристишия, можехте да се осведомите какво е направила кралицата. Аз го проверих и вместо четиристишието срещу нея, следователно срещу мен, можехте да напишете мадригал за снаха си. Или ще кажете, че тази тема не ви вдъхновява, но аз предпочитам лошо писмо в стихове, отколкото хубава сатира. Така е писал и Хораций, вашият любим поет.

— Сир, вие ме смазвате.

— Ако не бяхте сигурен в невинността на кралицата, както съм уверен аз — повтори с твърдост кралят, — то щяхте да направите добре да препрочетете вашия Хораций. Нали той е казал тези хубави думи? Извинете. Произнасям лошо на латински.

Rectius hoc est:

Hoc faciens vivam melius,

sic dulcis amicis occurram.^[2]

— Вие щяхте да го преведете по-изящно, братко, но мисля, че това е смисълът.

Добрият крал, след като даде този урок по-скоро като баща, отколкото като брат, изчака виновният да започне своята защита. Графът обмисли известно време отговора си, но не като човек, който е затруднен, а като оратор, който търси изтънчен изказ.

— Сир — започна той, — колкото и строга да е присъдата на Ваше величество, имам възможност за извинение и надежда за прошка.

— Кажете, брате.

— Вие ме обвинявате, че съм сгрешил, а не че съм имал зъл умисъл, нали?

— Правилно.

— Ако е така, Ваше величество, като човек, който знае, че няма безгрешни хора, ще допусне, че не съм сгрешил безпричинно?

— Никога не бих обвинил вашия голям и възвишен ум, братко.

— Е, добре, сир, как да не сгреша, като чувам всичко, което, разказват? Ние, принцовете, живеем в обстановка на клевета, пропити сме с нея. Не казвам, че съм повярвал, казвам, че са ми казали.

— Добре, щом е така, но…

— Четиристишието? О! Поетите са странни същества и после не е ли по-добре да се отговори с мека критика, която може да бъде предупреждение, отколкото със смръщени вежди? Закана, поставена в стих, не обижда, сир. Не е като памфлетите, за които човек има право да иска от Ваше величество да ги забраните, памфлети като този, който сега ще ви покажа.

— Памфлет!

— Да, сир, трябва ми заповед, за да хвърля в затвора подлия автор на тази низост.

Кралят се изправи внезапно и каза:

— Да видим!

— Не зная дали трябва, сир…

— Разбира се, че трябва, никой в случая не бива да бъде щаден. Имате ли този памфлет?

— Да, сир.

— Дайте го.

Граф Дьо Прованс извади от джоба си един екземпляр от „Историята на Атенаотна“, нещастно доказателство, че бастунът на Шарни, шпагата на Филип и огънят у Калиостро не бяха сторили докрай своето. Кралят хвърли един поглед с бързината на човек, свикнал да чете интересни откъси от книга или вестник.

— Безобразие! — рече той. — Безобразие!

— Виждате, сир, твърдят, че снаха ми е била на сеанса на Месмер.

— Е, добре! Била е там.

— Тя е била там! — извика граф Дьо Прованс.

— С мое разрешение.

— О, сир!

— От присъствието й у Месмер аз не правя извод, че тя не е целомъдрена, тъй като й бях разрешил да иде на площад „Вандом“.

— Ваше величество е позволил на кралицата да отиде на сеанса само за да опита сама…

Кралят тропна с крак. Графът бе произнесъл тези думи тъкмо когато Луи XVI четеше най-обидния за Мария-Антоанета откъс от историята на мнимата криза, на нейните кълчения, на сладострастната й разпуснатост, най-после за всичко, привлякло вниманието от пребиваването на госпожица Олива у Месмер.

— Невъзможно! Невъзможно! — рече пребледнял кралят. — О! Полицията трябва да знае как да постъпи в случая.

Той позвъни.

— Господин Дьо Кросън — заповяда той, — нека потърсят господин Дьо Кросън!

— Сир, днес е ден за седмичен доклад и господин Дьо Кросън чака в зала „Йой дьо Бьоф“.

— Да влезе.

— Разрешете ми, братко — обади се престорено граф Дьо Прованс.

Той се накани да си тръгва.

— Останете! — разпореди се Луи XVI. — Ако кралицата е виновна, е, добре, господине, вие сте от семейството и можете да го знаете. Ако е невинна, също трябва да го знаете, защото я подозирате.

Господин Дьо Кросън влезе. Магистратът, като видя господин Дьо Прованс заедно с краля, започна да поднася своите най-дълбоки почитания на двамата най-важни хора в кралството. После се обърна към краля и каза:

— Докладът е готов, сир.

— Преди всичко, господине, обяснете как са публикували в Париж такъв срамен памфлет против кралицата.

— Атенаотна? — попита господин Дьо Кросън.

— Да.

— Е, сир, това е работа на вестникар на име Рето.

— Да? Знаете името му и не сте му попречили да го публикува и не сте го арестували след отпечатването!

— Сир, нямаше нищо по-лесно от това да го арестуваме. Дори ще покажа на Ваше величество готова заповед за задържането му.

— Тогава защо не е бил арестуван?

Господин Дьо Кросън се обърна към мястото, където стоеше господин Дьо Прованс.

— Аз си отивам, Ваше величество — каза бавно графът.

— Не, не — отвърна кралят, — казах ви да останете, значи останете.

Графът се поклони.

— Говорете, господин Дьо Кросън, говорете открито, без уговорки, говорете бързо и направо.

— Добре — продължи лейтенантът от полицията. — Не наредих да арестуват вестникаря Рето, защото преди това трябваше непременно да обясня на Ваше величество.

— Настоявам.

— Сир, може би по-добре ще е да дадем на този вестникар торба пари и да го изпратим по дяволите, далеч оттук.

— Защо?

— Защото, сир, когато тези негодници кажат една лъжа, хората са предоволни, като видят, че вестникарите са остро критикувани, че им дърпат ушите и дори ги бесят. Но когато за зла участ се доберат до една истина…

— Една истина?

Господин Дьо Кросън се поклони.

— Да. Зная. Кралицата наистина е била на сеанса на Месмер. Неприятно е, както казвате, но аз й бях разрешил.

— О, сир — тихо каза господин Дьо Кросън.

Възклицанието на този изпълнен с уважение поданик засегна краля повече, отколкото ако беше излязло от устата на ревнивия роднина.

— Кралицата, предполагам, не е загубила достойнството си — рече кралят.

— Не, сир, но се е изложила.

— Господин Дьо Кросън, да видим какво ви е докладвала вашата полиция?

— Сир, като подчертавам уважението, което дължа на Ваше величество, и най-почтителното възхищение, което проявявам към кралицата, ще кажа, че много неща отговарят на някои твърдения от памфлета.

— Отговарят, казвате?

— Ето какво: кралицата на Франция, преоблечена като обикновена жена, отива сред този съмнителен свят, привлечен от магнетичните странности на Месмер, и то отива сама.

— Сама? — извика кралят.

— Да, сир.

— Лъжете се, господин Дьо Кросън. Сведенията ви не са верни.

— Толкова точни, сир, че мога да дам подробно описание на тоалета на Нейно величество, общо описание на нейната особа, стъпките й, жестовете й, виковете й.

— Нейните викове!

Кралят пребледня и смачка брошурата.

— Дори въздишките й са били забелязани от моите агенти — стеснително добави господин Дьо Кросън.

— Нейните въздишки! Кралицата да се е забравила до такава степен… Кралицата да е пренебрегнала толкова много моята чест на крал и своята чест на жена!

— Невъзможно — намеси се граф Дьо Прованс. — Това е повече от скандал и Нейно величество не може да го направи.

Казаното изречение беше по-скоро връх на обвинение, отколкото извинение. Кралят го почувства. Всичко в него се разбунтува.

— Господине — обърна се той към лейтенанта от полицията. — Поддържате ли всичко, което казахте?

— За съжаление да, сир, до последната дума.

— Дължа ви, братко — каза Луи XVI и прекара кърпа по потното си чело, — дължа да ви представя доказателство за моето твърдение. Честта на кралицата е честта на дома. Аз никога не излагам на опасност тази чест. Аз позволих на кралицата да отиде у Месмер, но й бях наредил да заведе една много сигурна особа, безупречна, бих казал, свята.

— А! — обади се господин Дьо Кросън. — Ако е така…

— Да — добави граф Дьо Прованс, — ако една жена като госпожа Дьо Ламбал например…

— Точно така, братко, бях посочил на кралицата принцеса Дьо Ламбал.

— За зла участ, сир, принцесата не е била там.

— Тогава — добави крайно нервиран кралят, — ако е имало непокорство, аз трябва да наказвам строго и ще накажа.

От огорчената му душа се изтръгна тежка въздишка.

— Само — допълни по-тихо той, — остава едно съмнение, което вие не споделяте, и това е естествено, вие не сте нито кралят, нито съпругът, нито приятелят на тази, която обвиняват… Искам да изясня това съмнение.

Той позвъни. Появи се дежурният офицер.

— Да се провери — нареди кралят — дали принцеса Дьо Ламбал не е при кралицата или в своя апартамент.

— Сир, принцеса Дьо Ламбал се разхожда в малката градина с Нейно величество и с една друга дама.

— Помолете принцесата веднага да се качи тук.

Офицерът тръгна.

— Почакайте, господа, още две минути. Не мога да взема решение точно сега.

Луи XVI, необичайно за него, се намръщи и хвърли към двамата свидетели на дълбоката му мъка почти заканителен поглед. Те запазиха мълчание. Господин Дьо Кросън бе наистина обхванат от униние, а господин Дьо Прованс бе толкова тъжен, че можеше да опечали и боговете.

Лек шум на копринена дреха зад вратата предизвести краля, че принцеса Дьо Ламбал се приближава.