Александър Дюма
Колието на кралицата (56)

56.
Две кървящи сърца

На другия ден след като Андре бе видяла кралицата да напуска коленичилия пред нея Шарни, госпожица Дьо Таверне влезе както обичайно в кралската стая, когато се приготвяха да идат на църква. Кралицата не беше приела още никого. Току-що бе прочела една малка бележка от госпожа Дьо ла Мот и бе весела. Андре бе по-бледа, отколкото вечерта, видът й излъчваше онази сериозност и студена сдържаност, които привличат вниманието и смайват всички — от най-важните до най-незначителните. Естествена, строга, така да се каже, в тоалета си, Андре напомняше вестителка на нещастие, без значение дали за нея или за другиго бе то.

Кралицата беше в добро настроение и не обърна внимание на бавната и тежка походка на Андре, на зачервените й очи, на матовата белота на слепоочията и ръцете й. Мария-Антоанета обърна точно толкова глава, колкото да се чуе приятелският й поздрав.

— Добър ден, моя малка…

Андре очакваше, че кралицата ще й даде възможност да говори. Тя почака уверена, че нейното мълчание и нейната неподвижност ще успеят да привлекат погледа на Мария-Антоанета. Накрая това се случи. Понеже кралицата не получи никакъв отговор освен дълбок поклон, тя се извърна и косо изгледа това лице, белязано с болка и строгост.

— Боже мой! Какво има, Андре? — попита кралицата, като се обърна напълно към нея. — Нещастие ли ти се е случило?

— Голямо нещастие, да, госпожо — отговори младата жена.

— Какво нещастие?

— Ще напусна Ваше величество.

— А къде? Каква е причината за бързото ти заминаване?

— Госпожо, не съм щастлива в моите тревоги…

Кралицата повдигна глава.

— Семейни — добави Андре и се изчерви.

— Не ви разбирам добре — каза кралицата. — Вчера, струва ми се, бяхте щастлива.

— Не, госпожо — отговори твърдо Андре. — Вчера бе още един от злочестите дни на живота ми.

— А! — въздъхна замислена кралицата.

— Трябва да се примиря и да не отегчавам Ваше величество с незначителни подробности. Нямам никаква радост в семейството си, нищо не очаквам от облагите на земята и моля за разрешение да напусна Ваше величество, за да се заема с моето избавление.

Кралицата стана и макар че това искане засягаше нейната гордост, тя подаде ръка на Андре.

— Какво означава това вироглаво решение? — попита кралицата. — Вчера, както и днес, нямахте ли брат, баща? Днес по-лоши и по-затруднени ли са от вчера? Смятате ли, че мога да ви оставя така, в това лошо положение, не съм ли вече покровителка на вашето семейство?

Андре се разтрепери като виновна, поклони се пред кралицата и рече:

— Госпожо, вашата добрина ме трогва дълбоко, но няма да ме разубеди. Решила съм да напусна двореца, имам нужда да се уединя, не ме карайте да нарушавам задълженията си към вас поради липса на предразположение.

— От вчера ли? — попита кралицата.

— Благоволете, Ваше величество, да не ми заповядвате да говоря по този повод.

— Свободна сте — каза с горчивина кралицата, — само че аз ви имах повече доверие, отколкото вие на мен. От този, който не иска да говори, е лудост да се иска да каже и дума дори. Запазете тайната си, госпожице. Бъдете по-щастлива далеч, отколкото бяхте тук. Спомняйте си само едно — моето приятелство не изоставя хората въпреки прищевките им, няма да престанете да ми бъдете приятелка и вие. Сега вървете, Андре, свободна сте.

Андре направи почтителен поклон и излезе. На вратата кралицата я извика.

— Къде отивате, Андре?

— В абатството „Сен Дьони“, госпожо — отговори госпожица Дьо Таверне.

— В манастир! О! Добре, госпожице, може би нямате нищо, в което да се упреквате, но дори и да имахте само неблагодарността и късата памет, пак е много! Вие сте доста виновна спрямо мен, вървете, госпожице Дьо Таверне, вървете.

Стана така, че без да дава други обяснения, каквито доброто сърце на кралицата очакваше, без да се унижава, без да се трогва, Андре се възползва от разрешението на кралицата и изчезна.

Мария-Антоанета си даде сметка и забеляза, че госпожица Дьо Таверне напусна веднага замъка.

В действителност тя отиде в къщата на баща си, където, както очакваше, откри Филип в градината. Братът мечтаеше, сестрата действаше. При появяването на Андре, чието задължение по това време трябваше да я задържи в замъка, Филип се приближи изненадан, почти уплашен. Особено го изплаши нейното мрачно лице, защото сестра му обикновено разговаряше с него с приятелска, нежна усмивка. Филип започна по същия начин както кралицата — задаваше й въпроси.

Андре му съобщи, че току-що бе напуснала службата си при кралицата, че нейната оставка е приета и че ще отиде в манастир.

Филип плесна силно с ръце, сякаш получи неочакван удар.

— Какво? — попита той. — Вие също ли, мила сестро?

— Какво! Какво и аз? Какво искате да кажете?

— Проклета ли е за нашето семейство връзката с Бурбоните? — извика той. — Смятате, че сте принудена да дадете обет! Вие! Калугерка по вкус, по душа! Вие, най-малко светската от жените, най-малко способна на вечното подчинение на законите на аскетизма! В какво упреквате кралицата?

— В нищо не упреквам кралицата, Филип — отговори студено младата жена. — Вие, който толкова разчитахте на благоволението на кралския двор, вие, който повече от всеки трябваше да се осланя на него, защо не съумяхте да останете, защо не престояхте там повече от три дни? А аз останах три години!

— Кралицата понякога е странна, Андре.

— Ако е така, Филип, можехте да понесете всичко, защото сте мъж, но аз съм жена, аз не трябва да го правя, аз не го желая. Ако тя си има своите странности, слугите й са на разположение.

— Сестро — каза смутен младият мъж, — нямам и представа какви спорове сте имали с кралицата.

— Никакви, кълна се. А вие, Филип, имахте ли спорове, вие, който я напуснахте. О, тази жена е неблагодарна!

— Трябва да й простите, Андре. Ласкателствата са я поразглезили, всъщност тя е добра.

— Като се има предвид какво направи за вас, Филип.

— Какво е направила?

— Забравихте ли вече? О, аз имам по-добра памет. Ето защо в един и същ ден, с едно и също решение аз плащам вашия и моя дълг, Филип.

— Прекалено скъпо ми изглежда, Андре. На вашата възраст и с вашата красота не бива да се отказвате от света. Внимавайте, скъпа приятелко, вие го напускате млада, когато остареете, ще съжалявате за него, но ще бъде вече късно. Ще се върнете и ще огорчите всички ваши приятели, с които просто ви е разделила някаква глупост.

— Преди не разсъждавахте така, вие, смелият офицер, изпълнен с гордост и чувства, не се интересувахте за своята слава и богатство. Докато много други натрупаха титли и злато, вие успяхте да направите само дългове и да обеднеете. Вие не разсъждавахте така, когато ми казахте: тя е капризна, Андре, тя е кокетка, тя е коварна, предпочитам никога да не съм на служба при нея. Като последица, породена от тези мисли, вие се отказахте от светския живот, макар да не станахте монах, и от нас двамата вие сте по-близко до неотменимите обети, не на мен ми предстои да ги изпълнявам, защото вие вече сте ги изпълнили.

— Имате право, сестро, без нашия баща…

— Нашият баща! Е, Филип, не говорете така — подхвана с горчивина Андре. — Един баща не трябва ли да бъде опора на децата си, или да приеме тяхната подкрепа? Само при тези условия той е истински баща. Какво прави нашият баща, питам? Идвала ли ви е някога мисълта да доверите тайна на господин Дьо Таверне? Смятате ли, че е способен да ви извика, за да ви довери поне една от своите тайни? Не — продължи с тъга Андре, — не, господин Дьо Таверне е създаден, за да живее сам на този свят.

— Съгласен съм, Андре, но той не е създаден да умре сам.

Тези думи, казани с безобидна строгост, припомниха на младата жена, че в своето сърце тя е отделила прекалено много място на гнева, на ненавистта, на злобата срещу светското общество.

— Не бих искала — отговори тя — да ме възприемате като безсърдечно момиче. Знаете, че съм нежна сестра. Но тук, в този свят, всеки искаше да унищожи добрите ми качества. Бог ми беше дал, както на всяко живо същество, душа и тяло. С тази душа и с това тяло всеки може да разполага, както си иска, в този и в отвъдния свят. Един мъж, когото не познавах, взе душата ми — Балзамо. Един мъж, когото едва познавах и не беше мъж за мен, взе тялото ми — Жилбер. Повтарям, Филип, за да бъда добра и благочестива девойка, липсва ми само баща. Да минем към вас, да преценим какво ви е донесла на тази земя службата при властниците, на вас, който ги обичате.

Филип наведе глава.

— Спестете ми го — каза той. — Властниците за мен бяха само създания, подобни на мен, аз ги обичах. Бог ни е казал да се обичаме един друг.

— О, Филип! — отвърна Андре. — Никога на тази земя не се случва обичаното същество да отговори на човека, който го обича. Хората, които избираме ние, ги избират други.

Филип пребледня, вдигна глава и дълго гледа сестра си. На лицето му беше изписано безкрайно учудване.

— Защо ми го казвате? — попита той.

— За нищо, за нищо — отговори великодушно Андре, далече от мисълта да се принизи до разнищване на отношения или до изповед. — Аз съм невменяема, братко. Мисля, че разсъдъкът ми не е в ред, не обръщайте внимание на думите ми.

— Обаче…

Андре се приближи до Филип и го хвана за ръката.

— Достатъчно по този въпрос, мой обични брате. Дошла съм да ме заведете в манастир, избрах „Сен Дьони“. Не искам да давам обет, бъдете спокоен. Ще стане по-късно, ако е необходимо. Вместо да търся в едно убежище това, което повечето от жените искат да намерят там — забвението, аз ще потърся възпоминанието. Струва ми се, че прекалено много забравих Господ.

Филип спря с жест Андре.

— Спомнете си — каза той, — че морално аз се противопоставям на това безнадеждно намерение, вие не ми изложихте причините за вашето отчаяние.

— Отчаяние! — отвърна с голямо презрение тя. — Вие казвате отчаяние! Слава Богу! Не заминавам ни най-малко отчаяна. Не, не, хиляди пъти не!

Тя гордо наметна на рамената си копринената пелерина, поставена близо до нея на креслото.

— Тази крайност в презрението ви е израз на състояние, което не може да трае дълго — подхвана Филип. — Щом не желаете думата отчаяние, Андре, приемете думата досада.

— Досада! — отвърна младата жена, като замени подигравателната си усмивка с усмивка, изразяваща гордост. — Надявам се, не смятате, братко мой, че госпожица Дьо Таверне е толкова слаба, че да отстъпи от изблик на досада мястото си в светското общество. Досадата е присъща на кокетките и глупачките. Очите, които горят от досада, скоро се заливат в сълзи и пожарът е изгасен. Не съм завладяна от досада, Филип. Искам да ми вярвате и затова ще ви попитам как ще постъпите, ако искате да изразите някакъв упрек. Отговорете, Филип, ако утре се оттеглите в Трап, ако станете монах, как ще наречете причината, подбудила ви към това решение?

— Ще я нарека неизлечима скръб, сестро моя — каза Филип, като спокойно се извиси над нещастието.

— Прекрасно, Филип, ето една подходяща за мен дума, която приемам. Значи неизлечима скръб ме тласка към самотата.

— Добре! — отговори Филип. — И братът, и сестрата едва ли са имали различия в своя живот. Еднакво щастливи, те са били винаги еднакво нещастни. Това е доброто семейство, Андре.

Андре сметна, че развълнуваният Филип отново я подпитва и може би коравото му сърце е пречупило своята гордост при тези братски чувства. От опит Филип знаеше, че силните духом нямат нужда от другиго, и не обезпокои Андре в отбранителната позиция, която сама си бе избрала.

— В колко часа и в кой ден смятате да заминете? — попита той.

— Утре, дори днес, ако има време.

— Няма ли да се разходите за последен път с мен в парка?

— Не — отговори тя.

От стискането на ръката, което придружи отказа й, Филип разбра, че младата жена по-скоро отхвърля една възможност, за да не се разнежи отново.

— Ще бъда готов веднага щом ме предупредите — каза той.

Филип целуна ръката й, без да добави нито дума, от която горчивината в сърцето й можеше да прелее. След като се приготви, Андре се оттегли в стаята си, където получи следната бележка от Филип:

Можете да видите баща ни довечера в пет часа. Сбогуването е належащо. Господин Дьо Таверне може да се оплаче, че е изоставен и че се отнасяте лошо с него.

Тя отговори:

В пет часа ще бъда при господин Дьо Таверне, облечена за път. В седем часа можем да сме в „Сен Дьони“. Ще ми посветите ли вечерта?

В отговор Филип извика през прозореца, който бе доста близко до стаята на Андре, така че тя можа да чуе:

— В пет часа конете ще бъдат пред къщата.