Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Collier de la Reine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-510-9

История

  1. — Добавяне

13.
„Сюфрен“

Противно на обичаите в двореца, тайната бе предано запазена от Луи XVI и от граф Д’Артоа.

Никой не узна в колко часа и как трябваше да пристигне господин Дьо Сюфрен. Кралят бе обявил играта за вечерта. В седем той влезе с принцовете и принцесите от семейството си. Кралицата пристигна, като държеше за ръка престолонаследницата, която беше само на седем години. Насъбрало се бе бляскаво общество. Докато всички се настаняваха и водеха разговори помежду си, граф Д’Артоа безшумно се приближи до кралицата.

— Огледайте се добре наоколо.

— Е, гледам!

— Какво виждате?

Кралицата обходи с очи кръга, претърси скупчилите се, обследва празните места и навсякъде забеляза приятели, навсякъде слуги, сред които — Андре и брат й.

— Не гледайте кой е тук, сестро, вижте кой отсъства.

— Ах, наистина! — възкликна тя.

Граф Д’Артоа се разсмя.

— Все още го няма — продължи кралицата. — Не го ли карам винаги да бяга, а?

— Не — каза граф Д’Артоа, — само шегата се удължава. Господинът отиде да чака командващия флота при градската врата.

— Но в такъв случай не разбирам защо се смеете, скъпи братко.

— Не разбирате защо се смея?

— Без съмнение, ако господинът чака командващия флота Дьо Сюфрен на градската врата, то тогава той е по-изискан от нас, ето всичко. Щом той пръв ще го види, следователно ще го приветства преди всички.

— Хайде де, вие се шегувате, скъпа сестро — отговори младият принц със смях. — Вие много малко познавате нашата дипломация. Вярно, господинът отиде да чака при портата Фонтенбло, но ние, ние си имаме някой, който чака на мястото за смяна на коне във Вилжюиф.

— Така ли?

— Тъй че господинът дълго ще чака сам при портите — продължи граф Д’Артоа, — докато в същото това време по заповед на краля Дьо Сюфрен, заобикаляйки Париж, ще пристигне направо във Версай, където го очакваме.

— Чудесно измислено.

— Не е лошо и аз съм доста доволен от себе си. Залагайте, сестро.

В този момент в игралната зала имаше най-малко сто души от най-знатен произход: Дьо Конде, Дьо Пантиевър, Дьо ла Тремуй, принцесите… Единствен кралят забеляза, че граф Д’Артоа разсмива кралицата, и за да се включи в заговора им, многозначително им намигна.

Вестта за пристигането на Дьо Сюфрен, както казахме, не се бе разчула, но вече се носеше като предзнаменование във въздуха и нищо не можеше да я спре.

Усещаше се нещо потайно, което щеше да се появи, нещо ново, което щеше да разцъфне, това бе непознат интерес, който се излъчваше от всички тези хора, сред които и най-дребното събитие придобиваше значение, щом господарят се е намръщил, за да порицае, или е разтегнал устни да се усмихне.

Кралят, който имаше навика да играе със сребърни монети по шест ливри, за да намалява мизите на принцовете и на благородниците, той, кралят, не забеляза, че бе хвърлил на масата всичкото злато, което имаше в джобовете си. Кралицата, отдадена изцяло на ролята си, действаше хитро и с престорената страст, която вложи в играта, отклони вниманието на обкръжаващите я.

Филип, допуснат в играта и поставен срещу сестра си, възприемаше едновременно с всичките си сетива небивалото упойващо въздействие на това благоволение, неочаквано и възпламеняващо.

За каквото и да мислеше, не му излизаха от главата думите на баща му. Той се питаше дали пък старецът, който бе преживял властването на три или четири фаворитки, наистина не познава точно историята на времената и нравите.

Той се питаше дали това пуританство, което дължи на религиозната си екзалтация, не е още една глупост, която е донесъл от далечните страни.

Кралицата, така поетична, толкова красива, така дружелюбна към него, дали не беше само една ужасна кокетка, желаеща да прибави още едно страстно увлечение в спомените си, така както ентомологът забожда още едно насекомо или пеперуда под витрината си, без да се безпокои от това, че бедната животинка, чието сърце пронизва с карфица, страда?

И при все това кралицата не беше обикновена жена, с обикновен характер. Един неин поглед означаваше нещо, един поглед на тази, която никога не оставяше очите й да се спрат на нещо, без да е пресметнала стойността му.

„Коани, Водрьой — повтаряше си Филип, — те са обичали кралицата и са били обичани от нея. О, защо? О, защо тази клевета е така мрачна, защо един лъч светлинна не се промъкне в тази дълбока бездна, наричана женско сърце, която е още по-дълбока, когато сърцето е на кралица?“

След като Филип достатъчно бе повтарял наум тези две имена, той започна да съзерцава в края на масата господата Коани и Водрьой, които по своеобразен каприз на случайността седяха един до друг, безгрижни, да не кажем завеяни, с очи, обърнати в друга посока, не към кралицата. И Филип си мислеше, че е невъзможно тези двама мъже да са обичали и сега да са толкова спокойни; да са били обичани и да са толкова отнесени. Ах, ако кралицата го бе обичала, него, той би полудял от щастие, ако го забравеше, след като го е обичала — би се убил от отчаяние.

От господата Дьо Коани и Дьо Водрьой Филип се прехвърли на Мария-Антоанета. И все така замечтан, изпитателно гледаше това ясно чело, тази властна уста, този величествен поглед. И се мъчеше във всички прелести на тази жена да открие тайната й. „О, не! Това са клевети, клевети и единствено интересите, омразата и интригите на двора придават някакво значение на всички тези смътни слухове, които се разпространяват сред народа!“

Филип бе стигнал до тази мисъл в разсъжденията си, когато часовникът в залата на стражите удари седем и три четвърти. В същия момент се чу голям шум.

В залата прокънтяха бързи стъпки. Прикладите на пушките удариха в плочките. Глъчка, проникваща през полуотворената врата, приканваше за внимание към краля, който извърна глава, за да чуе по-добре, после направи знак на кралицата.

Тя разбра указанието и веднага прекъсна играта.

Всички играчи, прибирайки това, което беше пред тях, изчакваха, за да вземат някакво решение, след като кралицата им позволи да открият нейното.

Кралицата мина в голямата приемна зала. Кралят бе отишъл там преди нея.

Помощник от лагера на господин Дьо Кастри — министъра на флота, приближи до краля и му пошушна няколко думи на ухото.

— Добре! — отговори кралят. — Вървете.

После се обърна към кралицата:

— Всичко е наред.

Всеки запита с поглед съседа си за това „всичко е наред“, което накара всички да се замислят. Изведнъж в залата влезе маршал Дьо Кастри, обявявайки високо:

— Негово величество желае ли да приеме командващия флота господин Дьо Сюфрен, който пристига от Тулон?

При произнасянето на това име високо, радостно и триумфално сред присъстващите настъпи неотразимо вълнение.

— Да, господине, и с голямо удоволствие — отговори кралят.

Господин Дьо Кастри излезе.

Всички се насочиха към вратата, през която току-що се бе оттеглил господин Дьо Кастри.

Малко думи са нужни, за да се обясни симпатията на Франция към Дьо Сюфрен, за да се разбере интересът, с който кралят и кралицата и принцовете с кралска кръв искаха първи да зърнат Дьо Сюфрен. Сюфрен е във висша степен френско име като Тюрен, като Катина, като Жан Бар.

От времето на войната с Англия, или по-точно от последния период на битките, които предшестваха мира, командващият флота Дьо Сюфрен бе водил седем големи морски битки без нито една загуба. Той бе превзел Тринкомали и Гонделур, бе осигурил френските владения и бе прочистил морето, накарал бе набаб Хайдер Али да разбере, че Франция е първата сила в Европа. В изпълнението на морската професия той бе внесъл дипломацията на изискан и почтен посредник, решителността и тактиката на войник, изкусността на мъдър администратор. Пламенен, неуморим, горд, когато се отнасяше до честта на френския флаг, той изтощи англичаните и по суша, и по море в такава степен, че тези горди моряци никога не дръзнаха да доведат до подобен край някоя започната битка или да се опитат да нападнат Сюфрен, когато лъвът се разсърдеше!

После, след акция, по време на която той с безгрижието на последния моряк бе рискувал живота си, го виждаха човечен, великодушен, състрадателен — един образец на истински моряк, малко позабравен по времето на Жан Бар и Дюге Труен, когото Франция преоткриваше на стария кораб на Сюфрен.

Ние няма да се опитваме да опишем шума и въодушевлението, които пристигането му във Версай предизвика сред благородниците, поканени на това събрание.

Сюфрен бе шестдесет и пет годишен, плещест, нисък, с пламенен поглед, с изискани и леки движения. Пъргав въпреки пълнотата си, величествен въпреки отстъпчивостта си. Гордо носеше перуката си, или по-скоро главата си, и като човек, свикнал да си играе с всички трудности, бе открил начин да се облича и оправя косата си в пощенската карета.

Носеше син фрак, бродиран със злато, червен жакет и сини кюлоти. Беше си оставил войнишката яка, върху която властната брадичка се заобляше като неизбежно допълнение на исполинската му глава. Докато той влизаше в залата на стражите, някой каза нещо на господин Дьо Кастри, който нетърпеливо се разхождаше насам-натам и веднага се провикна:

— Господин Дьо Сюфрен, господа!

Незабавно всички стражи се спуснаха към пушките си и се строиха сами така, като че се отнасяше за краля на Франция, и след като командващият мина, се подредиха зад него в четири редици по четирима, сякаш за да му послужат за кортеж.

Здрависвайки се с господин Дьо Кастри, той пожела да го прегърне. Но министърът на флота леко го отблъсна.

— Не, не, господине, не искам да лишавам друг, по-достоен от мен, от удоволствието да ви прегърне пръв.

По този начин той съпроводи господин Дьо Сюфрен до Луи XVI.

— Господин командващ! — извика сияещ кралят. — Бъдете добре дошли във Версай. Вие носите славата, носите всичко, което героите дават на съвременниците си, на земята, аз съвсем не ви говоря за бъдещето, то ви принадлежи. Прегърнете ме, господин командващ.

Дьо Сюфрен подгъна коляно, кралят го вдигна и го прегърна така сърдечно, че всички присъстващи бяха обзети от радост и възторг. Ако не беше дължимата почит към краля, всички присъстващи щяха одобрително да извикат „браво“. Кралят се обърна към кралицата с думите:

— Госпожо, това е господин Дьо Сюфрен, победителят от Тринкомали и Гонделур, страшилище за нашите съседи, англичаните, моят Жан Бар, моят!

— Господине, аз няма да произнасям хвалебствени слова. Знайте само, че не сте дали дори един-единствен оръдеен изстрел в прослава на Франция, без моето сърце да се е разтуптяло от възторг и признателност към вас!

Щом кралицата свърши, се приближи граф Д’Артоа със сина си херцог Д’Ангулем.

— Сине, вие виждате един герой — каза той. — Разгледайте го добре, това е рядкост!

— Монсеньор, преди малко четях за великите мъже от Плутарх, но не ги виждах. Благодаря ви, че ми представихте господин Дьо Сюфрен — отговори младият принц на баща си.

По шушукането, което се разнесе наоколо, детето разбра, че току-що е изрекло думи, които ще се запомнят. Тогава кралят взе ръката на Дьо Сюфрен и разпореди да го отведат първо в кабинета му, за да разговаря с него като географ за пътешествията и за експедицията му. Но Дьо Сюфрен почтително се възпротиви:

— Сир, един от офицерите ми е допуснал много тежко нарушение на дисциплината и смятам, че единствено Ваше величество трябва да бъде съдник в случая.

— Ах, господин Дьо Сюфрен, очаквах първото ви искане да бъде за някакво благодеяние, а не за наказание.

— Сир, имах честта да кажа на Ваше величество да бъде съдник на това, което трябва да направи.

— Слушам.

— В последния бой офицерът, за когото говоря на Ваше величество, се качи на „Север“.

— Аха, корабът, който се предаде — каза кралят, смръщвайки вежди.

— Сир, капитанът на „Север“ действително се беше предал — каза Дьо Сюфрен, покланяйки се, — и когато сър Хюс, английският адмирал, вече изпраща лодка за замяна на екипажа и превземане на кораба, лейтенантът, който надзирава палубните батареи, забелязва, че стрелбата се прекратява, и тъй като бил получил заповед да спре оръдейния огън, се изкачил на мостика и видял, че корабът е предаден и капитанът е готов да бъде отведен. Моля за извинение Ваше величество, сир, но при тази гледка френската му кръв се разбунтувала. Тогава той грабнал морския флаг, който му бил подръка, взел един чук и командвайки за възобновяване на огъня, заковал флага под обстрела. Именно благодарение на този инцидент, сир, „Север“ бе запазен за Ваше величество.

— Добра постъпка! — възкликва кралят.

— Храбра постъпка! — добави кралицата.

— Да, сир, да, госпожо, но е тежко нарушение на дисциплината. Заповедта е била дадена от капитана, лейтенантът трябваше да се подчини. Аз всъщност ви моля за милост към този офицер, моля ви още по-настойчиво, защото е мой племенник.

— Ваш племенник! И вие нищо не сте ми казали за това? — възкликва отново кралят.

— О, кралю, не, но имах честта да докладвам на господин министъра на флота, молейки го нищо да не казва на Ваше величество, преди аз да съм издействал милост за виновника.

— Молбата е удовлетворена — извика кралят — и предварително обещавам покровителството си над всеки недисциплиниран, който съумее така да защити честта на морския флаг и на краля на Франция. Вие трябваше да ми представите този офицер, господин командващ.

— Той е тук — каза Дьо Сюфрен — и тъй като Ваше величество позволява…

Дьо Сюфрен се обърна:

— Приближете се, господин Дьо Шарни.

Кралицата трепна. Това име будеше в съзнанието й твърде свеж спомен, за да бъде забравено.

Тогава един млад офицер се отдели от групата на Дьо Сюфрен и веднага застана пред очите на краля.

Кралицата едва не тръгна към младия мъж, толкова бе развълнувана от разказа за благородната му постъпка. Но като чу името и като видя моряка, когото Дьо Сюфрен представяше на краля, тя се спря, пребледня и промълви нещо. Госпожица Дьо Таверне също пребледня и неспокойно погледна към кралицата.

Що се отнася до господин Дьо Шарни, без да вижда, без да се оглежда, без лицето му да изразява някакви други вълнения освен респект, се поклони пред краля, който му подаде ръката си да я целуне, после, скромен и треперещ под жадните погледи на присъстващите, се върна обратно сред офицерите, които започнаха шумно да го поздравяват и щяха да го задушат с ласкателства.

Настъпи момент на мълчание и вълнение, когато можеха да се видят: кралят — сияещ, кралицата — усмихната и нерешителна, господин Дьо Шарни — с наведени очи. И Филип — неспокоен и наблюдателен, от когото не убягна възбудата на кралицата.

— Хайде, хайде — каза най-после кралят, — елате, господин Дьо Сюфрен, заповядайте да поговорим, умирам от желание да ви изслушам и да ви докажа колко често мислех за вас.

— Сир, толкова добрини…

— О, вие ще видите картите ми, господин командващ, ще видите всеки етап от експедицията си предвиден или предначертан с моите усилия. Елате, елате!

Но като направи няколко стъпки, отвличайки Дьо Сюфрен, той изведнъж се обърна към кралицата:

— Апропо, госпожо, поръчал съм да се построи кораб със сто оръдия, промених намерението си за името, което трябва да носи. Вместо да го наречем, както бяхме решили, нали, госпожо…

Мария-Антоанета, посъвзела се, улови във въздуха идеята на краля.

— Да, да — каза тя, — ще го наречем „Сюфрен“ и аз ще му бъда кръстница с господин командващия.

Възгласи, дотогава сдържани, избликнаха необуздано: „Да живее кралят! Да живее кралицата!“

— И да живее „Сюфрен“! — добави кралят с изискана деликатност, защото никой не можеше да извика „Да живее господин Дьо Сюфрен!“ в присъствие на краля, докато и най-ревностните блюстители на етикета можеха да крещят „Да живее корабът на Негово величество!“

— Да живее „Сюфрен“! — повториха въодушевено събраните.

Кралят направи знак за благодарност, че така добре бе разбран замисълът му, и отведе със себе си господин командващия.