Александър Дюма
Колието на кралицата (4)

4.
Един интериор

Или прекалено разчитаме на паметта на нашия читател, или можем да се надяваме, че вече му е позната улица „Сен Клод“, която на изток стигаше до булеварда, а на запад — до улица „Сен Луи“. Действително той е видял повечето от лицата, които играха или ще играят някаква роля в тази история, прекосявайки я в друго време, което ще рече тогава, когато великият физик Жозеф Балзамо беше там със своята пророчица Лоренца и с учителя си Алтотас.

През 1784, както и през 1770 година, времето, когато за пръв път доведохме нашите читатели тук, улица „Сен Клод“ беше почтена улица, слабо осветена, вярно, и немного чиста, което все още е вярно, накрая — малко посещавана, малко застроена и малко известна. Но си имаше име на светец и беше улица на Маре и като такава във всичките си три или четири къщи бе приютила много бедни рентиери, бедни търговци и изобщо нещастници, невключени в регистрите на общината.

Освен тези три-четири къщи на ъгъла на булеварда имаше голям дом с внушителен вид, с който „Сен Клод“ можеше да се прослави като улица с аристократичен дом. С високите си прозорци тази сграда бе осветила един празничен ден цялата улица. Но ще кажем, че сега този дом си оставаше най-мрачният, най-смълчаният, най-затвореният от всички в квартала. Вратата никога не се отваряше. Прозорците бяха уплътнени с кожени възглавнички. Върху капаците на прозорците и навсякъде имаше слой прах, за който физиолозите или геолозите биха казали, че датира от десет години.

Понякога някой минувач безделник, някой любопитен човек или съсед доближаваше до входната врата и през широката ключалка разглеждаше вътрешността на големия двор. Но той виждаше само туфи трева между паветата, плесен и мъх по плочите. Понякога някой огромен плъх — всевластен господар на това изоставено имение — спокойно пресичаше двора, за да потъне в избите със съвсем излишна непретенциозност, когато имаше на свое пълно разположение така удобни салони и кабинети, където котките не можеха да идват да го безпокоят.

Ако зяпачът беше просто любопитен минувач, то след като лично установеше необитаемостта на този палат, продължаваше по пътя си, но ако беше съсед, интересът му към този дом ставаше по-голям. И той почти винаги стоеше достатъчно дълго в наблюдение, така че да дойде друг съсед до него, привлечен от подобно любопитство. Тогава често се завързваше разговор, който сме почти уверени, че можем да възпроизведем, ако не подробно, то поне по същество.

— Съседе — казваше този, който не гледаше, на онзи, дето наблюдаваше, — какво всъщност виждате в къщата на граф Дьо Балзамо?

— Съседе — отговаряше този, който наблюдаваше, на другия, който не правеше това, — аз виждам плъха.

— Ах! Ще позволите ли, моля?

И вторият на свой ред любопитно долепяше око до дупката на ключалката.

— Виждате ли го? — подемаше съседът, отстъпил мястото си на другия.

— Да — отговаряше той, — виждам го. — Охо, господине, той се е угоил!

— Мислите ли?

— Да, сигурен съм.

— Вярвам, нима нещо му пречи!

— Каквото щат да казват, но трябва да е останала голяма плячка в къщата.

— Голяма плячка, рекохте?

— Ами да, господин Дьо Балзамо изчезна много набързо, не е възможно да си е взел всичко.

— Ех, съседе, когато една къща е изгоряла наполовина, какво искате да се забрави в нея?

— Всъщност, съседе, може и да сте прав.

След като отново погледаха плъха, съседите се разделяха уплашени, че толкова много неща са казали по един толкова мистериозен и толкова деликатен случай.

Действително след опожаряването на този дом, или по-точно на част от него, Балзамо бе изчезнал и го бе изоставил.

Да го оставим внезапно да се появи пред погледа ни нощем, мрачен и влажен, с покритите си със сняг тераси и с покрив, дълбоко изрязан от пламъците, този стар дом, пред който не бихме минали, без да спрем като пред стара позната. После, прекосявайки улицата, за да преминем от ляво на дясно, да погледнем в съседство с малката градина към една оградена с висока стена тясна и висока къща, която се възвисява като бяла кула на фона на сиво-синьото небе.

Над най-високата част на къщата се издигаше комин като гръмоотвод, на чийто връх се въртеше и блещукаше сияйна звезда.

Последният етаж на къщата би потънал незабелязан в тъмнината, ако не беше бледата светлинка, която обагряше два от трите прозореца, оформящи фасадата.

Другите етажи бяха навъсени и тъмни. Нима обитателите им вече спяха? Или закътани под завивките, правеха икономия на толкова скъпите свещи и така рядко намиращите се дърва през тази година? Все едно, тези четири етажа не проявяваха признак на живот, а петият не само живееше, но блестеше с известна преднамереност.

Да почукаме на портата, да изкачим мрачната стълба. Ето тя свършва на този пети етаж, където имаме работа. Към най-горния етаж води обикновена стълба покрай стената. На вратата виси краче от кошута, плетена рогозка и дървена закачалка обзавеждат стълбището. След като се отвори първата врата, ще влезем в мрачна и гола стая — това е тази, чийто прозорец не е осветен. Тя служи за преддверие и води към друга стая, обзавеждането и детайлите в която заслужават цялото ни внимание.

Плочи вместо паркет, грубо боядисани врати, три фотьойла от бяло дърво и жълто кадифе, един скромен диван, чиито възглавнички се бръчкаха поради изтъняването им.

Гънките и мекотата са бръчките и липсата на жизненост на един стар фотьойл: като нов той е отскачал и блестящите му цветове са преливали. С годините започва да следва госта си, вместо да го изтласква, а когато е победен, сиреч когато някой седне в него — той крещи.

Тук първо привличат погледа ни два портрета, закачени на стената. Една свещ и една лампа — едната върху кръгла трикрака масичка, другата върху камината — са поставени така, че да направят от тези два портрета два фокуса на светлината.

Мъж с шапчица на главата, с изопнато и бледо лице, с очи без блясък, със заострена брада, с плисирана яка около врата — това е първият от портретите, който изпъква поради широката си известност — ликът страхотно прилича на Анри III, крал на Франция и Полша.

Под него се чете надпис, изписан с черни букви върху зле позлатена рамка:

Другият портрет с наскоро позлатена рамка, старомодна като първата, но с по-свежи цветове, представлява млада дама с черни очи, с изящен нос, изпъкнали скули и сдържани устни. Тя е с прическа, или по-точно натоварена с градеж от коси и копринени панделки, до която шапчицата на Анри III изглежда като колибка до пирамида.

Под този портрет, също с черни букви, се чете надпис:

След като разгледахме угасналото огнище, бедните сиамски завеси на леглото, покрито с избеляла зелена дамаска, ако искате да узнаете доколко лицата от портретите са обитатели на този пети етаж, необходимо е само да се обърнем към една дъбова масичка, на която с подпряна на лакът лява ръка семпло облечена жена преглежда няколко запечатани писма и проверява адресите им.

Тази жена е оригиналът на портрета.

На три крачки от нея в полулюбопитно, полупочтително очакване дребна шестдесетгодишна старица, камериерка, облечена като възрастна гувернантка, придружителка на девица от Грьоз, очаква и следи.

„Жана дьо Валоа“ гласи надписът.

Но ако тази дама е от фамилията Валоа, тогава как Анри III, кралят развратник, сластолюбивото конте, понася дори от портрета подобна мизерия, щом тя се отнася не просто до особа от знатен произход, а засяга и неговото име?

Впрочем самата дама от петия етаж съвсем не опровергава произхода си, с който се гордее. Тя има бели и деликатни ръце, които от време на време стопля, като ги кръстосва и подпъхва под мишниците си. Има малки, изящни, дълги крака, обути във все още кокетни кадифени пантофки, които също полага усилия да сгрее, потупвайки по пода от плочки, студени като леда, който покрива Париж.

Тъй като студеният вятър свиреше под вратите и през цепнатините на прозорците, камериерката унило разтърсваше рамене и гледаше огнището без огън.

Но що се отнася до дамата, господарка на дома, тя продължаваше да брои писмата и да разчита адресатите.

Сетне, след прочитането на всеки адресат, правеше малка сметка.

— Госпожа Дьо Мизери, първа дама, отговаряща за тоалета и гардероба на Нейно величество. Оттук може да се разчита само на шест луидора, защото вече ми дадоха.

Тя въздъхна.

— Госпожа Патрикс, прислужница на Нейно величество — два луидора.

— Господин Д’Ормесон — аудиенция.

— Господин Дьо Калон — един съвет.

— Господин Дьо Роан — визита. И ще се постараем той да ни посети — каза младата дама, усмихвайки се. — Следователно оттук имаме осигурени осем луидора за осем дни — продължи тя все със същия монотонен глас.

Вдигна глава и рече:

— Госпожа Клотилд, отрежете фитила на тази свещ.

Старицата се подчини и отново застана на мястото си, сериозна и покорна.

Това беше нещо като инквизиция, която, изглежда, измори младата жена, и тя се разпореди:

— Потърсете, миличка, дали не е останала някоя угарка и ми я дайте. Отвратително ми е да горя лоени свещи.

— Няма — отговори старицата.

— Погледнете все пак.

— А къде?

— Ами в преддверието.

— Много студ влиза оттам.

— Ох! Хайде, тъкмо се звъни.

— Госпожата се мами — рече упоритата старица.

— Чух, госпожо Клотилд.

Като видя, че старата жена упорства, тя отстъпи, тихо мърморейки, както правят хората, които по някаква причина са допуснали по-нискостоящи да се разпореждат с тях — право, което не би трябвало да си позволяват. Тя отново се залови със сметките си.

— Осем луидора, четири от които дължа.

Взе перото и записа:

— Три луидора… пет луидора на господин Дьо ла Мот, за да изтърпи пребиваването си в Бар сюр Об. Клетник! Бракът ни не го направи богат, но търпение!

Тя пак се усмихна, но този път, оглеждайки се в огледало, поставено между двата портрета.

— Сега — продължи тя — пътуване от Версай до Париж и от Париж до Версай — един луидор.

Вписа и тази цифра в колонката на разходите.

— За преживяване за осем дни — един луидор.

Продължи да записва.

— Тоалети, карета, бакшиши за пазачите на дворците, към които се отправят молби — четири луидора. Това ли е всичко? Да съберем.

Но по средата на сметките тя прекъсна.

— Звъни се, казвам ви.

— Не, госпожо — отговори старицата, без да се помръдне, — не е тук, долу е, на четвъртия.

— Четири, шест, единадесет, четиринадесет луидора — шест по-малко, които липсват, и цял един гардероб за подновяване, и на тази стара грубиянка да й платя, за да я изгоня.

После изведнъж ядосано извика:

— Но, проклетнице, казвам ви, че се звъни!

И този път трябва да се признае, че и най-нечувствителното ухо би доловило призива отвън. При шума старата жена, най-сетне разбудена, се затича в преддверието, господарката й, пъргава като катеричка, прибра разпилените по масата писма и книжа, хвърли ги в едно чекмедже, обходи стаята с бърз поглед, за да се увери, че всичко е наред, и се настани на едно канапе в смирена и тъжна поза на изстрадал, но примирен човек. Но нека избързаме да ви кажем, че само крайниците й бяха спокойни. Очите й, пъргави, тревожни, бдящи, следяха огледалото, което отразяваше входната врата, докато ушите бяха нащрек да доловят и най-слабия шум.

Камериерката на младата дама отвори вратата, като мърмореше в преддверието.

Тогава се чу бодър и решителен глас:

— Тук ли живее графиня Дьо ла Мот?

— Графиня Дьо ла Мот Валоа? — повтори глухо Клотилд.

— Същата, мила госпожо. Вкъщи ли си е госпожа Дьо ла Мот?

— Да, госпожо, но е твърде неразположена, за да излезе.

По време на този разговор представената за болна не пропусна нито звук, а проследи всичко в огледалото и видя една жена да разпитва Клотилд, жена по всяка вероятност от висшите слоеве на обществото. Веднага стана от канапето и зае фотьойла, за да освободи почетното място за непознатата. Докато се преместваше, не видя как посетителката се обърна към площадката на стълбището и каза на друга, останала в сянка особа:

— Госпожо, можете да влезете, тук е.

Вратата се затвори и двете жени, които видяхме да разпитват как да стигнат до улица „Сен Клод“, се появиха при графиня Дьо ла Мот Валоа.

— За чие посещение да съобщя на графинята? — запита Клотилд, любопитно въртейки свещта пред лицата на двете жени.

— Съобщете за посещението на една дама от „Бон йовър“ — каза по-възрастната.

— От Париж?

— Не, от Версай.

Клотилд влезе при господарката си, а непознатите влязоха в осветената стая в момента, когато Жана дьо Валоа с усилие се надигна от фотьойла, за да поздрави много вежливо двете си гостенки.

Клотилд приближи другите два фотьойла, така че гостенките да имат избор, и се оттегли в преддверието с разумна мудност, което подсказваше, че ще подслушва разговора зад вратата.