Александър Дюма
Колието на кралицата (24)

24.
Няколко думи за Операта

Операта, този храм на удоволствията в Париж, бе опожарена в 1781 година, през юни. Двадесет души бяха загинали под развалините, а това беше вторият случай през последните осемнадесет години на обичайното място, което ще рече „Пале Роаял“, и изглеждаше фатално за парижките веселия. Една заповед на краля бе преместила Операта в друг квартал, малко по-далеч от центъра.

Този град от завеси и меко дърво, от картон и картини винаги бе голяма грижа на съседите. Операта, здрава и читава, разпалваше сърцата на финансисти и благородници, разместваше ранговете и съдбите. Операта в пламъци можеше да обхване цял квартал, целия град. Трябваше само да се появи силен внезапен вятър.

Определеното място бе при портата Сен Мартен. Кралят се огорчи, че дълго време няма да вижда в красивия Париж Операта, и се натъжи така, както всеки път, когато не пристигнеха зърнени храни или когато цената на хляба надхвърлеше седем су за четири фунта^[1].

Трябваше да се види цялата стара аристокрация и цялото младо съдийско съсловие, цялото войнство и финансова мощ, объркани от тази празнота на втората половина на деня, трябваше да се види как по местата за разходки бродят без подслон божествените красавици, от фигурантката до първата певица на Операта.

За да успокоят краля и дори малко кралицата, представиха на техни величества един архитект — господин Леноар, който обещаваше планини от чудеса.

Този изискан мъж имаше нови, непознати планове, такава съвършена система на проветряване, че дори в случай на пожар никой не би могъл да се задуши в коридорите. Той разтваряше осем врати за бягащите, без да се брои първият етаж с пет широки прозореца, толкова ниски, че и най-малодушните биха могли да скочат на булеварда, без да рискуват нищо повече от някое изкълчване.

Вместо красивата зала на Моро и картините на Дюрамо господин Леноар предлагаше сграда с фасада към булеварда, дълга 96 фута, фасада, украсена с осем подпиращи статуи, опрени с гръб на стълбове така, че да оформят три входни врати; постави осем колони върху цокъла, освен това барелеф над колоните и балкон с три декорирани в горната част на сводовете прозореца.

Ширината на сцената щеше да бъде 36 фута, театралният салон — 72 фута в дълбочина и 84 фута на ширина — от стена до стена. Трябваше да има фоайета, украсени с огледала със семпла, но изискана декорация. По цялата ширина на залата, под оркестъра, господин Леноар щеше да остави пространство от 12 фута, за да побере просторен резервоар и два корпуса на помпи, за обслужването на които щяха да бъдат предоставени двадесет войници от френската гвардия.

Накрая, за да прелее чашата, той поиска седемдесет и пет денонощия, за да предаде салона на публиката, нито час повече или по-малко. Този последен член звучеше като самохвалство, в началото много се смяха, но кралят направи изчисленията си заедно с господин Леноар и всичко бе съгласувано.

Господин Леноар се залови за работа и удържа обещанието си. Салонът бе завършен в уговорения срок.

Но тогава обществото, което никога не е удовлетворено или успокоено, започна да разсъждава, че залата висяла на скеле, че това бил единственият начин да се построи бързо и че бързината била белег на несъвършенство, че следователно новата опера не е стабилна. Този театър, по който толкова много се въздишаше, който любопитните наблюдаваха как се издигаше греда по греда, в момента, когато цял Париж се беше стекъл да го гледа как израства всяка вечер, определяйки предварително своето място в него, когато бе завършен, никой не пожела да влезе. Най-дръзките предварително си купиха билети за първото представление, но предварително си направиха завещанието.

Като виждаше това положение, окаяният архитект потърси помощта на краля, който му подсказа идея:

— Малодушни във Франция са хората, които плащат. Те искат да ви дадат десет хиляди ливри рента и да се задушават в тълпата, но не искат да рискуват да бъдат задушени под рухващи тавани. Именно тези хора ги оставете на мен, а поканете храбрите, които не плащат. Кралицата ме дари с дофин, градът плува в радост. Накарайте да съобщят, че веселието по случай раждането на моя син ще се открие в операта с безплатно представление и ако две хиляди и петстотин души, струпани там, което ще рече, средно триста хиляди ливри, не ви достигат, за да докажете якостта на сградата, помолете всички тези безгрижни веселяци да потичат малко, знаете, господин Леноар, че теглото при падане на тялото от четири пуса височина се увеличава пет пъти. Вашите две хиляди и петстотин смелчаци ще тежат милион и петстотин хиляди ливри, ако ги накарате да танцуват, следователно дайте бал след спектакъла.

— Сир, благодаря ви — каза архитектът.

— Но преди това обмислете, тежичко ще бъде!

— Сир, аз съм сигурен в това, което съм направил. И ще отида на този бал!

— А пък аз ви обещавам да присъствам на второто представление.

Архитектът последва съвета на краля. Представлението пред три хиляди плебеи, които аплодираха повече от крале, премина успешно.

Тези плебеи много искаха да потанцуват и да се позабавляват след представлението. Вместо пет те увеличили десет пъти теглото си.

Нищо в залата не помръдна.

Ако съществуваше беда, от която да се опасяваме, то тя трябваше да се очаква от следващите представления, от страхливите благородници, задръстили залата — същата тази зала, в която три години след откриването й щяха да дойдат на бала господин кардиналът Дьо Роан и госпожа Дьо ла Мот.

Такова е предисловието, което дължахме на читателите си. Сега да се върнем отново при героите на нашата история.