Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Todtenfelder von Sibirien (oder Das Geheimnis des russischen Kaiserschlosses), 1890–1891 (Обществено достояние)
- Превод от немски
- Ив. Димитров, 1932 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 57 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция (том 1)
- NomaD (2008 г.)
- Сканиране, разпознаване и корекция (том 2)
- ultimat (2009)
- Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
- Сергей Дубина (2 ноември 2008)
Том 1: Глави 1–43
Източник: http://dubinabg.eu
Издание:
Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга първа
ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991
Немска, второ издание
Редактор Иванка Петкова
Художник Димо Кенов
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Ирина Йовчева
Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Донка Симеонова
Том 2: Глави 44–106
Издание:
Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга втора
Оригинално несъкратено издание
Немска, второ издание
ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991
Редактор Иван Христов
Художник Димо Кенов
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Ирина Йовчева
Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Боряна Драгнева
История
- — Добавяне
- — Добавяне на втори том
CI. КЛЕТВАТА НА ВЛАДИМИР
На три часа път от Рига се намира самотен замък. Една вечер в него стояха две жени, които разгорещено разговаряха за нещо. Това бяха Наталия и Елисавета.
— Защо го няма още? — попита Елисавета. — Да не би да е забравил да дойде?
— Бакунин не забравя обещанията си — отговори Наталия. Сякаш в потвърждение на думите й откъм гората се дочу шум и скоро след това Бакунин влезе при тях и учтиво ги поздрави.
— Вие ме очаквате?
— Да, вече помислих, че няма да дойдете — отговори Елисавета.
— Нещата, за които ще говорим, не могат да се забравят. Да, Елисавета, касае се за вашия син, върху когото денонощно бдя. С моя помощ той можа да стане личен адютант на великия княз. Неговите способности надминаха очакванията ми. Принцеса Вера много го обича.
— Нима сестра му го обича, люби го?
— Да, те се любят, без да знаят, че са брат и сестра. Но сега да пристъпим към въпроса. Владимир е вече в състояние да изпълни нашия план — да отмъсти на баща си за изоставената си майка.
— Да, но аз не мога да позволя той да убие баща си.
— Това трябва да стане.
— Но как мислиш, как ще трябва да се извърши това?
— Ти ще поканиш Владимир, ще му открием тайната, след което ще му предложим да убие великия княз.
— Трябва веднага да му пиша — каза Елисавета и тръгна към стаята си.
— Ще моля и вас да ми направите една услуга — обърна се Бакунин към Наталия. — Нашите заседания в Петербург почнаха да стават несигурни, затова ще трябва да ги правим на друго място. Ще искам да ми дадете вашата сграда в градината под наем.
— Не искам да ми плащате — каза Наталия. — Аз ви я отстъпвам безплатно. Нямам нужда от тази къща.
— Благодаря ви от името на нещастното ни детство — каза Бакунин.
— Това го върша, защото във вашите редици има един човек, когото аз някога обичах.
— Възможно ли е да обичате нихилист? Кой е той, как се казва?
— Бояновски — отговори Наталия.
— Възможно ли е? — отговори Бакунин. — Да, той е благороден човек. Завърши медицина и сега е доктор в Петербург под името Пушкин. Но ако искате да се видите с него, аз ще му съобщя.
— Да, аз не се срамувам от това, че го любя, и бих желала да го видя.
— Добре, при първото ни събрание тук Бояновски ще дойде и вие ще можете да се срещнете.
На другия ден Владимир получи писмо от майка си, в което тя му пишеше веднага да отпътува при нея по много важна работа. Макар че писмото от майка му го обезпокои, все пак той не се замисли много върху него. Реши да се яви лично при великия княз, да му открие любовта си към дъщеря му и да иска ръката й. Той разчиташе на добрината на великия княз.
Слугата доложи за него и веднага го пуснаха да влезе.
— Вие ли сте, Рошински? — попита великият княз. — Какви новини носите?
— Работата се отнася за две същества, Ваше Величество, едното от които ви е най-скъпо в света.
— В такъв случай работата се отнася до Вера?
— Ваше Царско Височество, вашата добрина към мене ми дава смелост да ви помоля за нещо.
— Говорете, драги полковниче, аз ще ви изслушам.
— Ваше Височество, аз трябва да ви съобщя, че любя…
— Кого любите?…
— Принцеса Вера — почти безгласно каза Владимир.
Великият княз остана като гръмнат.
— Съжалявам ви — отговори тъжно.
— Ваше Височество, това ли е всичко, което можете да ми кажете?
— Да, това. Нима сте се надявали на нещо друго?
Владимир заплака.
— Не, Ваше Височество, не бива така. Вие сте ми били като баща и сега, когато въпросът се отнася за моя живот и щастието на вашето дете, вие не бива да останете тъй безучастен. Ваше Височество, и вие сте били млад, и вие сте любили!
— Владимире, мълчете, не говорете!
Великият княз умислен гледаше пред себе си и след малко каза:
— Да, млади човече. И аз едно време любех и трябваше да се откажа от любовта си, както и ти сега ще трябва да се откажеш.
— Аз не мога да се откажа от любовта си, както не ще може да се откаже и принцеса Вера. Повикайте я, за да разберете това.
— Нещастнико, ти си дръзнал да се признаеш в любов на принцеса Вера? — извика великият княз и ужасен се отдръпна назад.
— Не, Ваше Височество, аз не заслужавам тези укори. Сама принцеса Вера ми изповяда любовта си. Повикайте я, за да се уверите.
— Не, по този въпрос аз не ще говоря с никого. Повечето от царския род се женят насила. Вера ще трябва да се ожени за един немски принц, комуто императорът я е обещал. Това трябва да стане. А сега, Владимире, дайте ми ръката си и ми обещайте, че няма да ми се сърдите.
— Ваше Височество, невъзможно е така да свърши нашата любов.
— Бог ми е свидетел, Владимире, че иначе не ми е възможно да постъпя. През своята младост и аз бях принуден да понеса една твърде тежка жертва. Но повече да не говорим за това. Владимире, забрави всичко.
— Ваше Височество, разрешете ми тогава да си взема последно сбогом с принцеса Вера.
— Това е глупаво от ваша страна, но все пак аз ви позволявам да се сбогувате. Обещайте ми само, че не ще й дадете нови надежди.
— Обещавам ви — каза Владимир, живо се поклони и се отдалечи.
Сега се разкри пред Владимир грозната действителност. Всички сънища и блянове изчезнаха. С бавни стъпки се отправи той към градината, за да се сбогува с Вера.
Принцесата още не беше дошла до вълшебния водоскок. След известно време се появи и тя.
— Вера! — извика той с болка в гласа.
— Владимире, драги ми Владимире! — отговори тя, падна в прегръдките му и заплака.
— Защо плачеш, Вера? Не падай духом, бъди бодра!
— Ах, драги, защо не ме послуша да бягаме?
— Вера, ние ще трябва да се разделим.
— Как, нима мислиш да ме оставиш?
— И то завинаги, Вера. Аз дойдох да ти съобщя, че любех тебе, а не твоята корона. Хубостта и добрината ти ме подкупиха. Сега сбогом.
Вера нищо не продума и заплака.
— Владимире — каза тя, — как ще понеса тая раздяла?
Владимир се върна, прегърна я и се закле, че не може да се отдели от нея.
В този момент от листака се показа Павлина.
— Идвам от името на баща ви, принцесо, и ви съобщавам, че той ви очаква в стаята си, а на вас да ви спомня дадената пред него дума.
Погледите и на двамата изразяваха стремеж един към друг и с тежки въздишки младите се разделиха.
На другия ден Владимир замина при майка си. Той беше блед, като че ли беше дълго време боледувал.
— Болен ли си, Владимире, или ти се е случило нещо?
— Нищо ми няма — отвърна Владимир. — Ти как си? Ти ми беше писала, че си била болна. О, майко, не ме оставяй поне ти! Не ме оставяй сам на света.
Елисавета разбра от думите му, че нещо се е случило между него и Вера. Тя го хвана под ръка и излязоха да се разходят в градината.
Владимир и не помисляше, че се намира под един покрив с нихилистите.
— Уморих се — каза Елисавета. — Нека да седнем на онази пейка.
Владимир послуша майка си и седна до нея.
— Драго дете, ти си вече достатъчно голям, за да ти разкажа миналото. Вечер, когато си лягам, мъчи ме мисълта, че мога да умра, без да знаеш тайната на моето минало. Слушай сега, Владимире! Аз съм дъщеря на един от старите дворяни. Моят баща чертаеше за мене най-добро бъдеще. Обаче един ден у дома дойде човек, в когото се влюбих. Аз напуснах своя дом и баща си и избягах с него.
— Защо си направила това?
— Защото този човек бе от една много видна фамилия.
— Навярно е бил някой княз или принц?
— Ти не трябва още да питаш за това. Аз избягах с него в Петербург и там се роди ти. Бях много щастлива, понеже мислех, че той ме обича… Както ти казах, твоят баща беше от една много видна фамилия, начело на която беше неговия брат. Когато той научил за нашата любов, решил да ме премахне или да ме убие. Той се задоволи с това, че ме заточи в Сибир. Аз едвам оживях от големите мъки там. Трябваше да работя най-тежката работа в рудниците. Твоят баща е бил съгласен с всичко това, защото той е подписал присъдата.
— Това не е възможно, майко! Ти трябва да се мамиш. Не мисля, че има толкова лоши хора.
— Да, всичко това е истина. Аз видях с очите си неговия подпис.
— Нещастник! — извика озлобен Владимир.
Елисавета тържествуваше. Тя прегърна сина си.
— Ти си единственият ми син и аз се надявам, че ще отмъстиш за майка си.
— Да, майко, аз ще го убия, ако това е нужно!
— Трябва да се закълнеш.
— Заклевам се, майко!
— Закълни ми се, сине, че ще убиеш човека, който направи майка ти нещастна, който и да е той.
— Заклевам се тържествено — каза Владимир, като стана. — Кажи ми, майко, кой е той.
— Твоят баща се казва Константин. Той е брат на императора.
Владимир почна да се смее наивно.
— Ти се шегуваш, майко. Великият княз е мой благодетел. Той е много добър човек. Не мога да убия великия княз.
— Ти ми се закле, Владимире, и аз искам да удържиш на клетвата си.
— Но аз обичам неговата дъщеря — каза след малко Владимир.
— Ти обичаш сестра си, Владимире?
— Ах, Боже! — извика отчаяно Владимир, като се удари по челото. — Става ми все по-тъмно пред очите. Майко, знаеш ли, че аз любя принцесата, въпреки че тя е моя сестра, това ще бъде така до гроб!
— Аз не ти забранявам да я обичаш, обаче искам от тебе да изпълниш клетвата си.
Владимир подпря глава на ръката си и се замисли дълбоко.
След малко откъм дърветата се появи Михаил Бакунин.
— Владимир Рошински! — извика той, като го тупна по рамото.
Владимир трепна.
— Кой сте вие и какво желаете?
— Желая да те освободя от мрачните мисли — каза Бакунин. — Слушай, Владимире… Има много години, откакто срещнах един керван от заточеници в Сибир. Сърцераздирателно беше да гледаш заточениците, като се разделяха завинаги с близките си, за да отидат в сибирските рудници. Веригите им дрънчаха монотонно и камшиците на казаците плющяха над главите им.
В този керван имаше една жена, до нея вървеше старец, който я утешаваше през целия път. Този старец бе един маскиран млад човек, това бях аз, Владимире. Аз видях с очите си как измъчваха безкрайно майка ти и как я хвърлиха в един затвор, където затваряха най-долните престъпници. Но и това не стигна на мъчителите й. Те обковаха лицето й с една желязна маска, за да не вижда светлина. Тя дълго носи тази маска.
— Кой си ти, човече, който знаеш толкова подробно мъките на моята майка?
— Ако някога си чувал за Михаил Бакунин, това съм аз. Михаил Бакунин, приятел на твоята майка, както и твой. Ти се закле, че ще убиеш мъчителя на майка си. Аз знам сигурно, че той утре ще мине с файтон оттука. Ти ще се скриеш на мястото, където ти посоча, ще го убиеш и после с моя помощ ще избягаш. Доволен ли си от моя план?
— Ето ръцете ми — отвърна Владимир, като помисли малко. — Аз ще стрелям, за да отмъстя на мъчителя на моята майка.
— Благодаря ти, сине — каза Елисавета, като прегърна сина си.
След малко и тримата бяха в замъка.