Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Todtenfelder von Sibirien (oder Das Geheimnis des russischen Kaiserschlosses), 1890–1891 (Обществено достояние)
- Превод от немски
- Ив. Димитров, 1932 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 57 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция (том 1)
- NomaD (2008 г.)
- Сканиране, разпознаване и корекция (том 2)
- ultimat (2009)
- Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
- Сергей Дубина (2 ноември 2008)
Том 1: Глави 1–43
Източник: http://dubinabg.eu
Издание:
Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга първа
ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991
Немска, второ издание
Редактор Иванка Петкова
Художник Димо Кенов
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Ирина Йовчева
Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Донка Симеонова
Том 2: Глави 44–106
Издание:
Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга втора
Оригинално несъкратено издание
Немска, второ издание
ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991
Редактор Иван Христов
Художник Димо Кенов
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Ирина Йовчева
Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Боряна Драгнева
История
- — Добавяне
- — Добавяне на втори том
LXXIX. ЧОВЕКЪТ С МАСКАТА
Близо до входа на Екатерининския парк имаше един полуразрушен цирк.
Много рядко дохождаха някои любители да представят изкуството си на петербургската публика.
От няколко години нищо не се е представило в този цирк. Собствениците му често се сменяха, докато най-после го купи един малък артист, за когото се питаха как е имал такава голяма сума да откупи този цирк.
Ако полицията бе забелязала как в цирка се вмъкваха на 30 срещу 31 март едни черни фигури с наметала, щеше да разбере откъде този хлапак имаше пари да заплати за това здание.
Различни лица идваха в този цирк, но преди да им отворят вратата, те трябваше кажат уговорения знак.
Прозорците и другите отверстия бяха добре запушени, за да не може да се вижда светлина отвън, когато се запалеха лампите в цирка.
Цялото пространство на цирка беше добре осветено и винаги препълнено с посетители.
В средата се издигаше трибуна, около която седяха шест до седем души, водители на нихилистите.
Днес Бакунин председателствуваше, което показваше важността на събранието. Посетителите бяха дошли да чуят от самия Бакунин какво е сторено и какво да правят в бъдеще. До него бе седнал Бояновски, пребледнял поради внезапната смърт на майка си. От другата страна на Бакунин седеше Пал.
Бакунин погледна часовника си. После взе ножа и го заби в масата — в знак, че събранието е открито.
— Тук ли са всички? — извика мощно той.
— Да, всички.
— Сигурни ли сте, че помежду ни няма някой предател?
— Всички са верни.
— Постовете на място ли са?
— Да.
— Добре дошли тогава! Нека девизът ни бъде: „Отмъщение на предателите на родината!“
— Готови ли сте всички да се жертвувате за святото ни дело?
— Готови сме.
— Ние трябва като престъпници да се събираме нощем, но пие не сме такива. Всичко, което правим за делото пи, даже ако е нужно да убиваме, не трябва да ни плаши, тъй като ние не убиваме, а се борим. Атентатът против царя не излезе сполучлив, вместо него други пострадаха. Падналите при атентата са герои на родината си, затова да се помолим за успокоение на душите им.
Всички нихилисти станаха и стояха прави няколко минути; после всички пак седнаха и Бакунин започна:
— Нашият приятел Яники стана жертва на експлозията. Нека остане в паметта ни като неустрашим нихилист, добър другар, чието име със златни букви ще се запише в историята. Той падна като герой в борбата и сега е на небето, откъдето ще идва светлината, която ще ни осветлява тъмните пътища. За да си спомняме винаги за Яники, един наш приятел художник изрисува неговия портрет, който сега се намира тук и ще остане завинаги при нас, за да напомня за геройския му подвиг.
— Махни покривката от портрета! — извика Бакунин на едното, който стоеше до един предмет, покрит с черно платно.
Платното се вдигна и пред нихилистите се откри красиво изработеният портрет на Яники.
— Той умря — каза Бакунин, като сочеше с пръст към портрета, — но делата му ще живеят дълго в душите ни. Яники изчезна от този свят, като остави дъщеря си, която обичаше повече от очите си. Тя остана сама и беззащитна, наш дълг е да се погрижим за нея. Ние се погрижихме, като купихме едно полско имение, където тя може безгрижно да прекара живота си, обаче преди малко Пал ми съобщи, че има да ми казва нещо важно за нея, затова, Пал, говори!
Бакунин слезе от трибуната, а на нея се качи Пал.
— Приятели — извика той, — грижите, с които искаме да обсипем Лидия, ще ни се сторят на пръв поглед като че ли незаслужени.
— Незаслужени? Дъщерята на Яники е заслужила — каза един от присъствуващите.
— Когато й казах, че й отпуснахме издръжка, тя решително я отблъсна.
— Отблъсна Защо?
— Защо ли? Защото тя обича един човек, който се числи към нашите врагове.
— Това е истина. Тя мисли да замине с подполковник Данишев, назначен за управител на Красноярск. Данишев ще отиде в Сибир, за да замести капитан Николин.
Всред присъствуващите се появи негодувание.
— Приятели, не осъждайте Лидия, преди да ви е казала причината, която я заставя да стори това нещо против нашето желание. Тя реши сама да дойде, затова нека сама се оправдае. Тя ще ви каже, че не може да остави Данишев, затова да не я спираме. Братя, вие трябва да й посочите правия път от приятелство към баща й.
— Да, това е наш дълг — извикаха неколцина в един глас, — ние ще й посочим правия път.
— Доведете Лидия — каза Бакунин.
След малко се показа Лидия, покрита с наметало.
— Лидия Яникина, елате насам!
Лидия приближи.
— Братята на смъртта те молят да се откажеш от намеренията си — ще се покориш ли?
— Не мога, защото обичам Данишев и ако се откажа от него, не ще живея повече.
— Ти не си дъщеря на Яники! Той умря за нашата кауза, а ти се присъединяваш към враговете ни.
— Това не е така — каза Лидия. — Не е вярно, че аз ще бъда ваш неприятел, напротив, ще работя в полза на вашето дело. Данишев заминава като управител на Красноярск и аз като негова жена ще мога да помогна на страдащите там повече, отколкото тука. Кое е по-добре: да умра, без да съм сторила нещо, или да помогна на угнетените? Аз ви се заклевам, че ще върша винаги, когато ми се удаде случай, добри дела.
— Тя е права, приятели, няма защо да я осъждаме! Тя е истинска дъщеря на Яники — каза Бакунин. — Тя се е заклела да бъде вярна на Данишев. Ние трябва да ценим високо всички, които спазват клетвите си. Нека да я благословим, братя, и й позволим да върви. В Сибир има много нещастници, които имат нужда от нейната помощ.
— Да бъде така! — извикаха всички в един глас.
— Щастлив път, Лидия! — каза Бакунин. — Нека Бог ти помогне да вървиш по пътя, предопределен от твоя баща.
— Благодаря ви, много ви благодаря — каза Лидия. — Аз ще удържа думата си, вие ще чуете това.
Като излизаше, очите й се изпълниха със сълзи.
— На дневен ред въпросът днес е, братя, да намерим по-скрито място, тъй като полицията след атентата се е засилила да ни търси. Да напуснем отечеството — не трябва, да повторим атентата. Ако първият излезе несполучлив, то ще направим още пет. Ние трябва по какъвто и да е начин да победим.
След думите на Бакунин се чу отвън подсвирване.
Всички нихилисти станаха и грабнаха ножовете си. Това бе сигнал, че някой чужденец е влязъл в събранието.
— Между нас има предател — каза Бакунин, — кой даде този сигнал?
— Един човек с маска желае да говори с Бакунин.
— Нека влезе, желая да разбера кой му е казал нашата парола.
— Смърт на предателите! — извикаха нихилистите, като вдигнаха камите си.
След малко човекът с маската застана пред Бакунин.
— Знаеш ли къде се намираш? — запита Бакунин.
— Знам. Аз нарочно ви търсих, братя на смъртта, понеже желая да говоря с вас.
— Какво искаш да ми кажеш?
— Желая да ви помоля да ме приемете за член на вашето дружество.
— Знаеш ли, че членуването в нашето дружество е равно на смърт?
— Всичко знам. Аз съм добре уведомен за това.
— Готов ли си при тези условия да станеш член?
— Да. Не се двоумете — каза непознатият, — вие не подозирате кой е пред вас. На мене е известна всяка стъпка и следа, където работят вашите врагове, аз ще ви посоча пътя към победата.
— Пътят, по който вървим, е кървав, затова те съветваме още веднъж да се откажеш от намерението си.
— Готов съм и кръв да проливам, защото съм кръвно обиден и потъпкан с крака.
— Добре, кажи кой си.
— Вижте — каза непознатият, като свали маската си.
Самият Иван Кардов?! Отначало всички го изгледаха; като се увериха в истината, всички се обезпокоиха, мислейки, че са обградени от полицията.
Отвсякъде наизскачаха и извикаха в един глас:
— Смърт на предателите, смърт на Иван Кардов!
Всички се втурнаха с голи ками към него, дори и самият Бакунин.
— Иван Кардов! — извика разпалено Бакунин. — Ти мислиш навярно, че си ни уловил, но знай, че се улови сам в примката, защото преди полицията да ни хване, ти ще станеш жертва.
Кардов стоеше и не мърдаше, като гледаше неподвижно като статуя. Той не се мръдна от мястото си, нито продума, за да се защити; дори не намери за необходимо да вдигне ръката си, за да се запази от отправените към него ножове.
— Да го уловим и го вържем — казаха неколцина. Отдавна щеше Иван Кардов да им стане жертва, ако не бе Бакунин.
— Назад! Нима желаете да го убиете? Този човек не трябва така да умре.
— Ще ме чуеш само за минутка — пошепна Кардов на Бакунин.
— Какво има да ми кажеш?
— Че всички се мамите, аз дойдох сам, без никой да ме придружава.
— Ти лъжеш, това не е истина.
— Не е мъчно да се уверите в това — пратете някой да провери и ще видите, че говоря истината. Заклевам се.
— Не се кълни — каза Бакунин, — това няма да ти помогне.
— Дайте ми за пет минути свобода и ще се уверите, че аз не съм дошъл като предател. Вижте, аз не нося никакво оръжие. Ако бях ваш неприятел, нима можех да дойда без оръжие?
— Братя, нека чуем защо е дошъл този човек — каза Бакунин на нихилистите. — Горко му, ако не каже истината!
В цирка настана гробна тишина.
— Нихилисти, досега аз бях вашият най-голям враг, понеже изпълнявах точно длъжността си; аз ви затварях, убивах, понеже това беше мой дълг. Във време на службата си аз предотвратих виновния; вие бяхте мои неприятели и аз се борех храбро с вас, обаче сега и аз имам същия враг, който и вие, затова искам заедно е вас да се боря за съсипването му.
— Как ще докажеш, че не сме твои неприятели? Нима за една нощ ти промени убежденията си?
— Онзи, на когото служих вярно, само за една нощ ме свали от висотата на положението ми!
Нихилистите разбраха какво е накарало Кардов да дойде при тях.
— Той иска да ме заточи в Сибир.
— Значи ти предаваш стария си господар, защото те е понижил и от богатство те захвърли в сиромашия?
— Не искам да го предам — каза Кардов, — а искам да му отмъстя.
— Мислиш ли, че нихилистите ще ти помогнат в това? Не, Иван Кардов, ти се мамиш. Ние имаме друг, по-висок идеал — ние се борим за майка Русия! А че императорът ти е отнел властта — ние не можем да ти помогнем. Ти не си виновен, че си ни затварял и убивал, тъй като това е било твой дълг, обаче предпочитането и покровителствуването на богатите пред бедните те прави виновен. Така правят само подлите и долни хора. Фактът, че императорът ти е отнел тази длъжност, показва, че ти не си достоен за нея и той с пълно право е сторил това.
Кардов цял побледня. Той започна да трепери, не беше очаквал такъв неуспех. Но въпреки това трябваше да се владее и да се труди по какъвто и да е начин да спечели нихилистите на своя страна, в противен случай бе загубен.
— Думите ви са справедливи, Бакунин, обаче има и други причини, по-важни, които ме заставят да съм против императора. Причината, която ме накара да стана като вас негов неприятел, е също като вашата. Аз, като бивш директор на полицията, съм в състояние да принеса на каузата много ценни услуги, понеже зная всичките им пътища. Няма друг в цяла Русия, който да познава техните недостатъци по-добре от мене. Аз знам всичките пътеки и още тази вечер мога, ако желаете, да ви заведа до спалнята на императора.
Нихилистите се погледнаха весело. Те не можеха да се усъмнят в думите му.
— Животът на цар Александър II се намира в моите ръце — започна Кардов. — Приемете ме във вашето дружество и още с първия атентат ще погубя царя. Вие сбъркахте, като турихте динамита в зимника, той трябва да бъде по-близо до царя, дори до леглото му, за да не пострадат други.
— Това е така — извикаха няколко души от галерията. — Иван Кардов е най-подходящият за тази цел, нека го приемем за член на нашето дружество.
— Почакайте, братя на смъртта — каза Бакунин, но никой не слушаше.
— Нека Иван Кардов се закълне и ние ще го приемем.
— Тишина! — извика силно Бакунин. — Чуйте ме!
Всички се смълчаха, като видяха сърдитото изражение върху лицето на Бакунин.
— Аз искам да ви припомня сега, за да не стане късно после. Решавате ли да приемете Иван Кардов за член?
— Да, тъй като той ще ни е много полезен — извикаха от галерията.
— Полезен? Възможно е, но аз ви казвам, че дори и да доведе самият император, аз ще го изпъдя заедно с него.
Кардов поглеждаше вражески Бакунин.
— Нихилисти — каза Бакунин, — вие знаете, че аз съм бил винаги ваш верен и предан приятел и че винаги съм бил готов да се излагам на опасности за светата ни кауза. Аз напуснах семейството си, родината и спокойствието си, само и само да служа на делото ни. Нищо не е в състояние да ме спре — нито планини, нито морета, нито лични амбиции.
— Това е вярно — извикаха всички.
— Мисля, че е безцелно да говоря за опасностите, от които съм ви избавял. Мой дълг е да ви напомня, че по-голяма от тази опасност — да приемем Иван Кардов за наш член — не е съществувала. Той дойде при нас да ни предлага своите услуги. Но какво го е накарало на това? По същите причини ли, по които вие: не от омраза към народните мъчители, не от желание да спаси отечеството си, но защото желае да отмъсти на царя, който го е отблъснал от себе си с камшик, защото е видял, че той е човек подъл, безхарактерен и неспособен. Ние всички тука, дори и най-бедните, сме хора с принципи, всички се борим против тираните, ето защо ние сме благородни. Разумно ли е да допуснем помежду ни човек, който преди половин час е бил шпионин, наш палач и който идва при нас, защото нашите неприятели са го отблъснали?
Кардов се разтрепера. Помисли си, че ако нихилистите се съгласят с Бакунин, той е изгубен.
— Ние трябва да отблъснем Иван Кардов, така както стори и императорът — каза Бакунин, — понеже ако той стане наш член, то благородното ни дело се опетнява. Нашето дружество може да се крепи само ако работи самостоятелно и без помощта на чужди опетнени лица. Така трябва да бъде и тогава, когато остане само един от нас.
Бакунин млъкна, за да види впечатлението от думите си.
Всички се спогледаха, без никой да продума. Бакунин видя, че неколцина се отделиха от другите, което показваше, че желаят да приемат Иван Кардов за член. Той пребледня от яд и каза:
— Накъсо ще кажа, че добре ще е, преди да го приемете за член, да обмислите добре, тъй като с приемането му се опетнява вашата чест.
— Нека гласуваме тогава — извикаха неколцина.
— Изберете по-доброто. Не мислете, че ще дам оставката си. Аз ще остана верен на знамето, под което се заклех, обаче повтарям, че делото ни ще пропадне с това.
— Аз мисля, че в няколко седмици — започна окуражен Кардов — вашите врагове ще бъдат убити.
— Нека започнем гласуването. Донесете белите и черни топки — извикаха от галерията.
Бакунин дръпна настрана Пал.
— Завиждам на Яники, приятелю, че не е жив защото ако видеше и чуеше това, щеше да онемее.
Очите на Бакунин бяха така светнали, че Пал се уплаши да не би Бакунин да полудее от яд.
— Не се безпокой, приятелю — каза му Бакунин, — виж, че аз се успокоих. Не вярвам, че ще го изберат. Думата ми е била винаги зачитана в събранието.
— Страхувам се, че този път ще бъдеш измамен — каза му Пал.
— Преброяването завърши — извика някой.
— Какъв е резултатът? — запита Бакунин.
— Иван Кардов е приет.
На устата на Бакунин се показа горчива усмивка.
— Поздравявам ви с него, братя на смъртта — каза Бакунин, — но казвам ви, че святото дело е загубено.
— Млъкни, Бакунин — извика един от нихилистите, — понеже след като даде клетва, трябва да почиташ Кардов като нихилист.
— Да не би да не изпълниш законите ни?
— Аз ги създадох и знам да ги зачитам.
Кардов се доближи до масата, постави ръката си на черепа и като вдигна меча, се закле. След това всички нихилисти го прегърнаха.
Бакунин бе последният. Те се прегърнаха.
— Поздравявам те, брате — каза Бакунин и побърза да каже: — Пази се, Кардов, аз ще бдя над тебе!
След четвърт час лампите в цирка бяха изгасени. Събранието свърши и всички си отидоха.
Иван Кардов, който преди няколко седмици бе най-върлият враг на нихилистите — той ги преследваше, затваряше и убиваше, — същият този Иван Кардов стана днес нихилист.