Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (108)

CX. ГИБЕЛНАТА РАЗХОДКА

Александър II се оглеждаше в окаченото в приемната му зала огледало.

Това огледало бе останало още от времето на Екатерина.

Днес императорът не беше доволен от вида си.

„Косата ми е вече побеляла — помисли си той. — Чудно ли е, че това е станало през миналата нощ? Непрестанният страх за живота ми и грижите да го пазя са причина за преждевременното ми остаряване. Важното е, че аз постигнах целта, която преследвах: народът иска конституция и ще я има. Ще се погрижа да въведа законите, които съществуват в културните страни. Защо да не направя това?“

След това погледна часовника си: дванадесет.

„Горчаков трябва вече да е в коридора.“

Императорът позвъни и попита прислужника дошъл ли е министър-председателят Горчаков.

— Според вашата заповед, той е вече в коридора.

— Нека влезе.

После той се приближи до писалището си и започна да разглежда някои книжа.

„Сега виждам, че брат ми Константин има право: аз съм заобиколен от съмнителни чиновници. Тия окаяни Ашинов и Евстатий ме опетниха! Те ме отделиха от народа, но вече такива пречки няма.“

Завесите се откриха и в залата влезе един нисък човек. Той имаше съвсем бяла брада. През златните очила светеха две големи очи. Влезлият беше облечен в голямо палто и на гърдите му светеше голяма брилянтена звезда.

— Ах, това сте вие, Горчаков? Оставих ви да чакате много. Приближете се, Ваше сиятелство!

След като се поклони, Горчаков направи няколко крачки към императора.

Александър му посочи един стол и го покани да седне.

— Както всякога, така и сега побързах да изпълня заповедта ви, Ваше Величество.

— Благодаря ви — отвърна Александър. — Аз зная, че вие сте отрупан с работа, но зная също така, че сте един от ония, които гледат на длъжността си най-сериозно. А сега да пристъпим към работа.

— Слушам, Ваше Величество.

— Аз искам да направя завещанието си.

— Ваше Величество, аз мисля, че вие ще живеете още много време.

— Нека много не се осланяме на бъдещето — каза Александър II, като клатеше глава. — Аз съм човек с болно сърце. А сега, драги Горчаков, запомнете добре онова, което ще ви кажа. Работата се касае до политическото ми завещание. Короната ще заеме най-старият ми син — Александър III. Дано той бъде по-щастлив и да се радва на по-голямо дългоденствие от баща си.

— Дай Боже! — отвърна министърът.

— Горчаков, желая и след мене да бъдеш също тъй верен на сина ми.

В знак на уверение министърът сложи ръка на сърцето си.

— Тържествено ви обещавам това, Ваше Величество.

— Желая, Горчаков, синът ми да следва същото направление в политиката, което държах и аз. Единствено свободата може да направи руския народ щастлив. Кажете на моя син, че само чрез народа може да бъде велик и могъщ. С дворяните да се отнася строго, защото те мъчат селяните.

— Това е и моето мнение, господарю! Радвам се, че засягате този въпрос в завещанието си.

— Колкото до външната политика, съветвам ви да бъдете в добри отношения с Франция. Аз предвиждам, че Прусия ще стане мощна държава. Имам примери от войната през 1870 година и вярвам, че тази малка Прусия ще завладее културния свят. Дръжте се за Франция, защото тя ще ни подкрепя против Германия, а това ще е от голяма полза. Аз не насърчавам моя син в завоевания, тъй като в големината на Русия се вижда нещастието й. Защото колкото по-голяма е, толкова по-мъчно се управлява. Слабата култура е един от големите недостатъци на отечеството ни. Това е моето желание, Горчаков, и желая да го кажете на моя син. Ако някога има нужда от съвети, нека се обърне към чичо си Константин. На неговата грижа оставям братовчедка му Вера. Пожелах нея да направя един мост между Русия и Германия. Не я осъждам, че се е влюбила в друг, въпреки че тази любов не е по-силна от волята ми, но тя е свята както за баща й, така и за чичо й.

Императорът свърши монолога си. През пялото време Горчаков пишеше в тефтерчето си.

— От това парче хартия ще зависи съдбата на цяла Европа — каза той, смеейки се, като сочеше написаното.

— Нека се надяваме, че Русия и в бъдеще ще играе голяма роля в света, както досега. Свободен си. А аз очаквам брат си, за да отидем на разходка.

Горчаков стана, но не излезе.

— Да не желаеш да ми кажеш нещо? Ако искаш да ти подаря някой дворец, на драго сърце ще го сторя. Искам да ти покажа колко те ценя.

— Когато човек остарее, Ваше Величество, като мене, явяват му се разни желания. Аз ще ви помоля за друго нещо.

— Кажи желанието си, ще се изпълни.

— Ваше Величество, помирете се с нихилистите.

Императорът скочи като попарен.

— Нима е допустимо, Горчаков, да ме съветвате да се помиря с убийците си? Вие знаете добре, че в победителната война не се възнаграждават онези, които нападат и грабят нещастниците. За такива хиени считам и тези нихилисти.

— Ваше Величество — каза Горчаков, като клатеше глава. — Нихилистите употребяват такива средства при липса на по-добри. Ако вие узнаете същността на работата, надявам се, че и у тях ще намерите добри неща. Освен това те са интелигенцията на Русия и с тяхното погубване вие ще изтребите най-полезните хора на отечеството си.

Императорът почна да се разхожда разтревожен из стаята.

— Мислите ли, че е възможно да се помири човек с тях?

— Ваше Величество, да се задоволят нихилистите е много лесна работа. Създайте парламент и направете Михаил Бакунин държавен съветник, да бъде близо до вас.

— Може ли Михаил Бакунин да стане държавен мъж?

— Ваше Величество, Михаил Бакунин можеше да бъде много полезен за Русия, ако му беше дадена работа. Даже ако ме запитате кой ще ме замести след смъртта ми, аз бих ви отговорил, че най-подходящ ще е Михаил Бакунин. Предпочитам да имам Михаил Бакунин като приятел, отколкото като неприятел.

— Уверен ли сте, че Михаил Бакунин ще дойде на наша страна, ако му дадем служба?

— Той не ще измени на своите принципи, обаче ще бъде много полезен на родината ни.

— Тогава добре, пишете и вижте да го спечелите на наша страна. Без съмнение вие ще го поканите под някакъв предлог, за да не мисли, че имаме нужда и от приятелството му.

— Аз ще наредя така, че той да дойде при мене.

— Много добре, пишете му веднага, не отлагайте за утре.

— Ще му Пиша, Ваше Величество, въпреки че не зная точния му адрес. Неговата глава е оценена.

В същото време слугата доложи, че конете са впрегнати.

— Почакайте, Горчаков. Защо ли брат ми не идва? Аз не съм свикнал на неточност. Най-после няма да го чакам. Днес ще се разходя с открит файтон, както никога досега. Нека народът види и се увери, че неговият цар не се страхува от нищо. Наредете да вървят двама телохранители пред файтона.

— Ваше Величество, вие се излагате на опасност. Не мислите ли, че давате на нихилистите случай да ви убият?

— Напоследък малко се говори за нихилистите. И да се мамя в това, поне ще умра храбро — когато и да е, все ще се мре! И двамата излязоха от стаята. Преминаха по богато украсените коридори, където някога бе живял Павел.

— Виждате ли, драги Горчаков, тази рисунка? Това е портретът на цар Павел — най-щастливия от всичките руски царе, който беше убит, въпреки че желаеше доброто на народа.

Императорът вдигна случайно ръката си и се чу силен трясък.

Слугата, който ги следваше, извика изненадан.

— Какво е това? — попита Горчаков.

— Една от скъпите саксии, която беше на тази маса.

— Знам, старче — каза императорът, като се обърна към слугата, който го гледаше тъжно. — Защо ме гледаш така? Ти се страхуваш за моя живот, понеже аз съборих саксията. Има едно предание, което казва, че щом се случи някоя беда в стаята на цар Павел, нещо лошо щяло да се случи на Романовците. Това, разбира се, е само суеверие. Успокой се, старче, Бог ще ни пази.

След малко императорът и Горчаков бяха на улицата. Натрупалият се народ поздрави радостно своя цар. Императорската каляска чакаше на улицата, на нея блестеше златен кръст.

— Какъв прелестен ден — каза императорът, като се обърна към Горчаков. — Никога не помня да е гряло така силно слънцето. Ще ме придружите ли?

— Много съжалявам, че не мога, защото след четвърт час ще имаме министерски съвет. Трябва да побързаме да освободим служащите.

— Винаги усърден, винаги точен! Вървете тогава и приемете царската ми благодарност за труда си.

Тъкмо когато този известен дипломат поиска да си тръгне, една особена фигура го задържа до царя.

Това бе една стара жена, облечена в скъсана дреха.

— Каква е тази? — запита учуден императорът.

— Може да е някоя бедна жена, която има нужда от помощ — отвърна Горчаков.

— Какво желаеш, бабо? — попита императорът.

— Не ме ли познаваш?

— Откъде да те познавам?

— Гледай — каза тя, — както свалям този шал от главата си, така свалям завесата на бъдещето.

Тя сне шала си и го стъпка с краката си.

— Приятелю, припомням ти, че те застрашава опасност!

— Нима е опасно да живея между своя народ?

— Дошъл е денят, когато ще се изпълни онова, което видя в огледалото при мене. Спомняш ли си, когато идва при мене да видиш бъдещето си? Придружаваше те човекът, на когото ти отряза после краката.

— Кардов — извика императорът. — Да, спомням си, че бях в една каляска и изведнъж хвърлиха в нея бомба, която ме разкъса на парчета.

— Да, това бе тогава в огледалото, но сега погледни каляската, не виждаш ли същото?

— Права е — каза императорът, като се улови за главата.

— Тогава ти обърнах внимание върху това, същото правя и сега. Съветвам те да не ходиш днес на разходка, защото те очаква явна смърт.

— Ще ме убият ли?

— Да, ще те убият, и то така, както бе в огледалото.

Императорът се разтрепера, но в същата минута погледна към многолюдното множество. Възможно ли беше да се покаже страхливец и да се върне?

— Благодаря за припомнянето ви, обаче аз не искам…

— Царю, послушай ме!

— Чух и разбрах — каза императорът, като хвърли един наполеон на старата. Вещицата сръчно го улови.

— Хубаво злато, но аз не ще го взема, то е оцапано с кръв. Ето парите ти, цар Александър! Приятна ти разходка в явната опасност.

— Ваше Височество, ако аз бях на вашето място, щях да я арестувам. Как може тя да знае това?

— Не, Горчаков, аз я познавам отдавна, тя е остаряла и изглупяла. Сега сбогом, Горчаков!

Императорът подаде още веднъж ръката си на министъра и тръгна към каляската.

Балони се доближи до каляската и с разтреперан глас каза на императора да се върне.

Императорът заповяда на телохранителя да отстрани старата.

— Ха, ха, ха, вие ме мислите за луда, но след два часа целият Петербург ще бъде в траур, защото един от Романовците ще бъде на носилка.

При тези думи косите на императора настръхнаха.

— Закарайте я — каза той.

Телохранителите изпълниха заповедта. Старата кипеше от злоба.

— Това ли е възнаграждението, което императорът ми дава за напомнянето? Добре тогава, желая на неприятелите му победа. Качи се, царю, на каляската, но знай, че ще загинеш!

— Запушете устата й, не желая да я слушам повече!

Заповедта бе на минутата изпълнена. По улицата, където щеше да мине императорът, бяха наредени от двете страни стражари. Те пазеха пътя свободен от любопитните хора, които искаха да го видят.

Царят все повече се успокояваше, като не можеше да повярва, че сред този народ, който го поздравляваше така любезно, ще се намери един убиец.

Каляската възви на ъгъла и се отправи към Невския проспект.