Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (23)

XXIII. ШПИОНИНЪТ

Клариса Ягодкина лежеше в своя будоар и в ръцете си държеше една хубаво подвързана книга.

Не четеше. Погледът й блуждаеше, а мислите й бяха съвсем на друго място. Милионерката мислеше за човека, когото тъй много, тъй много обичаше.

Мислеше за Конрад Фелзингер.

Тя го видя на мястото, където обитават най-големите бедняци; видя го между първите, които се стараят да помагат на тези бедняци.

Отначало тя се влюби в неговото благородно и великодушно сърце. Неговото лице от ден на ден й ставаше все по-симпатично и тя се убеждаваше, че ако стане негова жена, ще бъде напълно щастлива.

Един чуден призрак, влязъл в стаята й, без да почука, я изтръгна от тези мисли.

Това беше човек, облечен във вехти дрехи.

Уплашена, Клариса се отдръпна.

— Защо се страхувате, девойко? — каза той. — Така ли трябва да поздравяваме роднините си?

Тези думи на непознатия Клариса можеше да приеме само като шега и затова му посочи с ръка вратата.

— Какво искате? Как можахте да влезете тук, без да съобщите предварително? Идете си и не ме карайте да повикам слугите.

Той се засмя подигравателно.

— Мила моя племеннице, ако повикате слугите, ще сбъркате, тъй като ще научите от мене за безчестието на баща си. Вие не трябва да се плашите, нищо зло не ще ви направя.

 

Клариса се засмя, тъй като го взе за побъркан, и му каза:

— На роднините си, разбира се, не бива да посочваме вратата; влезте и седнете.

Човекът се приближи, ала не искаше да седне; той наблюдаваше внимателно Клариса.

— Ти много приличаш на баща си, същи Ягодкин.

— Познавате ли баща ми? — прекъсна го Клариса.

— Как не ще познавам брата си? Наистина изтекоха много години на нищета, а той живееше в изобилие; но макар че е богат, съвестта му не е спокойна, тъй като заради него аз станах просяк.

Клариса се отдръпна; ако и да смяташе, че има работа с побъркан човек, започна по-внимателно да слуша разказа му.

— Седнете. Преди малко вие казахте, че моят баща е ваш брат. Аз никога не съм чувала от него, че има брат. И как е било възможно баща ми да живее в изобилие и охолство, а вие да нямате хляб?

Комедиантът се засмя иронично.

— Това е чудна история — каза той, — която за нищо на света не трябва да ти разкажа. Ако ти я разправя, ти не би могла да спиш спокойно. Съвестта ще те изобличава. Ти би скъсала тези хубави дрехи, би захвърлила накита, който носиш, защото те ще изгорят мястото, до което се допират. Не ме гледай, като че съм някакъв луд. Аз говоря истината и всяка дума, която казах, мога да докажа.

— Като не искате да ми обясните нищо, защо дойдохте при мене?

— Защо съм дошъл ли? Ти ще ми се надсмееш, защото е глупаво. Аз се бях зарекъл никога да не престъпя прага на къщата на брата си, но както виждаш, дойдох в къщата му и за какво — за една изпокъсана, вехта картина — за портрета на майка ми.

Той покри лицето си с ръце и така стоя известно време.

Клариса не познаваше изкуството да се преструва, затова, дълбоко покъртена, се доближи до комедианта — защото такъв беше той — и му каза:

— Вие сте дошли тук, в тази къща, за да видите портрета на майка си?

— Това е най-голямото ми желание — каза комедиантът, като плачеше. — Толкова години отлетяха, откакто не съм виждал милите й черти. Надявам се, че само близката смърт ще ме избави от беднотията и патилата ми.

Клариса се замисли.

— Елате, аз ще ви заведа при портрета на майка ви — каза тя смело.

Комедиантът стана и я улови за ръката.

— Мило дете, как да ти благодаря за това? Аз не смея да дойда въпреки твоята готовност, защото ще имаш неприятности, ако ни видят двамата.

— Няма от какво да се страхуваме, майка ми и баща ми не са у дома, а слугите не ще кажат нищо. Вземете шапката си и елате с мен.

Комедиантът взе шапката си и тръгна подире й.

— В коя стая е портретът на майка ми? — запита той.

— В моята спалня. Поставих го над леглото си.

— Вашата стая не е ли на този етаж? — попита зачудено чичо й.

— Тя е на първия етаж, но прозорците й са към двора, а не към улицата. Елате и ще видите.

Момичето вървеше напред, а след нея — комедиантът, който се смееше лукаво. Преминаха дългия украсен коридор и се спряха пред една врата, украсена с дървени шарки.

— Ето ни — каза Клариса, като отваряше тихо вратата. Влязоха в стаята на Клариса, която бе богато украсена.

— Това е портретът — рече Клариса, като посочи с ръка един доста стар портрет на стената над леглото и.

Комедиантът погледна портрета и като коленичи, започна да се кръсти.

Клариса не желаеше да го смущава, затова излезе.

Щом се затвори вратата, той стана и демонично изражение се изписа на лицето му.

— Сам, сам! — каза той. — Сам в нейната стая. Сега бързо на работа, за да задоволя онзи, който ме изпрати тук.

Приближи до вратата и като разбра, че няма никой наблизо, извади бяло меко вещество от джоба си и го мушна в дупката на бравата. Веществото прие формата на ключа, който постави в джоба си. Човекът се доближи след това до прозореца и започна да гледа навън.

— Обикновена стълба ще е достатъчна — каза си той. Покачи се на леглото, след това прегледа добре прозореца. Над леглото се намираше шнурът на звънеца. Комедиантът извади клещи от джоба си, преряза шнура и го залепи с восък.

— Такъв звънец е безполезен, щом някой дръпне единия край, ще се раздели на две, точно на мястото, където е залепен.

Той слезе полека от леглото. Времето беше изтекло, чуха се стъпките на Клариса. Клариса бързо влезе в стаята.

— Прощавайте, че ви прекъсвам молитвата, но баща ми и майка ми току-шо дойдоха.

Комедиантът потрепера.

Той в никакъв случай не искаше да се види с брата си; не желаеше никой да разбере, че е бил в къщата му.

— Дошъл е брат ми — каза тихо той, — време е да си вървя. Канеше се да се приближи до вратата, но Клариса го задържа.

— По този път ще се срещнете с баща ми.

— Посочете ми тогава някой друг изход, защото, ако се срещнем, ще стане много лошо.

— Не, вие мислите зле за баща ми — каза тя, — ако той ви види в такова окаяно положение, ще ви помогне.

— Що казваш, момиче? — рече грубо той. — Между нас никога не може да има мир.

— Аз не ви пускам — каза смело Клариса, — и аз съм Ягодкина, чичо, и правя всичко, каквото искам.

— Глупости! Остави ме, иначе ще скоча през балкона. Той опита вратата на балкона, но тя бе заключена.

— Нали виждате, чичо, че не можете да излезете? Писано ви е да се срещнете и помирите с брата си.

Отвън се чу гласът на милионера и комедиантът като луд скочи към прозореца.

— Клариса, къде си? — извика баща й. Вратата се отвори и бащата на Клариса влезе. Двамата братя останаха като вкаменени един срещу друг. Злоба и омраза се четеше по лицето на богаташа; той стисна юмруци и погледна странно комедианта.

Клариса се приближи до баща си и сложи ръка на рамото му. — Овладей се, тате. Помисли само, че той ти е брат.

— Престани, Клариса. Излез веднага оттук и ни остави сами.

— Не, аз няма да си отида. Дай ръка и ти, чичо, и се простете. — Тя дръпна баща си по-близо до брат му. — Погледнете този портрет, това е майка ви…

— Аз ти заповядвам да мълчиш, Клариса!

— Няма да мълча, ще говоря. Ако брат ти живееше при други условия, ако не беше беден, а богат като тебе, и ти беше сторил зло, тогава щях да ви оставя да се разправяте. Но сега виж колко е жалък, подай ръка и се помирете.

Комедиантът се засмя подигравателно.

— Не се старай, момичето ми. Твоят баща е глух за такива думи, ако ставаше дума за парички, той щеше да те послуша.

— Млъкни, клетнико. Не говори повече, заклевам се, че ще заплатиш скъпо за това.

Комедиантът се приближи до него.

— Не се заричай, защото твоите клетви не струват нищо. Ягодкин стана блед като платно.

Без да каже нищо, той улови момичето за ръка, отвори вратата и го накара насила да излезе, след което затвори вратата.

— Сега, братко Андрей, ще ми разправиш защо си дръзнал да дойдеш в къщата ми като крадец.

— Благодаря ти, братко Николай — каза комедиантът, — няма защо да се страхуваш. Няма да сторя зло на детето ти, не й казах дори, че си престъпил клетвата си.

— Ще те убия, нищожество! — кресна, побледнял от злоба, милионерът.

Комедиантът стоеше със скръстени ръце.

— Трябва да станеш и братоубиец — каза той. — Никой не ме видя, че съм в дома ти. Няма причина да се страхуваш, нали, брате Николай? Мамиш се много, дъщеря ти няма да мълчи, ако ме убиеш.

Ягодкин се разтрепера от злоба, но скоро се опомни и попита студено:

— Пари ти са нужни, нали? Добре, братко Андрей, намерил си ме в добро разположение, вземи тез 100 рубли и си купи по-хубави дрехи.

— Не говори така, ти знаеш, че не искам милостиня. Искам законното си наследство, което ми се пада и което ти ми отне.

— Какво има още да искаш от мене? Ако 100 рубли ти са малко, ще ти дам 300.

— Нещастнико, дай ми онова, което ми открадна, не искам милостиня! — извика комедиантът. — Искам да ми върнеш онова, което ми отне пред съда, и то като прибавиш голяма лихва. Ако не ми го върнеш, ще те удуша с ей тези ръце.

— Какво ще направиш, ако и тогава не ти дам нищо?

— Тогава от дома ти ще изчезне онова, което най-много обичаш — каза комедиантът.

— Моята дъщеря Клариса! — извика милионерът.

— Ти не си честен човек, щом издаваш кое е най-скъпото ти нещо на света — каза комедиантът. — Дъщеря ти е рядко добра и благородна.

— Не те разбирам — каза милионерът. — Само се досещам, че трябва по-добре да пазя дъщеря си. Послушай ме, братко, аз няма да те оставя да си тръгнеш с празни ръце. Не си въобразявай, че съм се уплашил от заканите ти, но като погледнах образа на майка ни, стори ми се, че тя ми каза: „Бъди милостив, Николай, и се помири с брата си.“

Комедиантът се изсмя подигравателно.

— Бъди искрен, братко, не се преструвай. Наистина ли желаеш да се помирим?

— Ще ти кажа истината. Ти мислиш, че аз имам милиони и че за мен милионите са нищо, така мисли и светът. Не бива да мислиш така.

Истина е, че съм богат, но целият ми капитал е вложен в големи предприятия, които не струват много сега, но които ще донесат милиони след десетина години. Истина е също, че сега съм в затруднено положение, но при все това ще ти дам една добра сума. Предлагам ти пет хиляди рубли. И казвам пет хиляди с едничкото условие да заминеш за Америка и там да си получиш парите. Ти не си прост човек; с тези пари ще почнеш търговия и ще станеш богат.

— Искаш да ме заслепиш с тази незначителна сума? Не, братко Николай, когато бях артист, ти по-добре пресмяташе от мен. А сега искам да ти покажа, че аз съм по-добър от тебе, велики милионере!

Милионерът искаше да се отдръпне, но брат му го настигна и каза:

— Нали е истина, че ти дадох 100 000 рубли и ти ми ги открадна? Ние сме сами, не се плаши, кажи истината. За 40 години тези пари се увеличиха четири пъти само от лихвите. Значи ще ми изплатиш 300 000 рубли, щом искаш да замина и да се отървеш от мене.

— Махни се оттук, ти си луд! — викна милионерът и се улови за гърдите.

И двамата се хванаха за гушите.

Викаха колкото можаха и всеки се стремеше да удуши противника си.

Изведнъж милионерът се спъна и падна на леглото на дъщеря си.

— Куче, клетвопрестъпник! — викаше комедиантът. — Ще видим сега кой ще падне, ти или аз.

Стисна го за врата и започна здравата да го души. Милионерът мислеше, че е изгубен, затова се развика с цяло гърло.

— Колкото щеш викай, братко. Помощта ще дойде късно.

— Всемогъщи Боже! Брат брата да души! Помощ, господин бароне! Елате, помогнете! Спасете баща ми! Бог ви изпраща тука в това време!

Чуха се стъпки и след малко влезе барон Бронт.

— Там — каза Клариса, — там, господин бароне, отървете жертвата.

Баронът почти тичаше: той стигна до леглото, хвана убиеца и изтръгна жертвата от ръцете му.

— Да повикам ли слугите? — попита Клариса, разтреперана от това, което видя.

— Не ги викайте, госпожице, те не трябва да научат за този срам.

Той се обърна към комедианта:

— Идете си и друг път не престъпвайте прага на тази къща. Комедиантът си тръгна, без да каже дума.

Баронът му направи знак да побърза и докато Клариса се мъчеше да помогне на баща си, той излезе вън и каза тихо на комедианта:

— Човекът, който ви е изпратил тук, ви чака на уреченото място.

Комедиантът го погледна с изпитателен поглед и каза:

— Ако това е истина, то кажете и името му.

— Михаил Бакунин — отговори баронът. Комедиантът побърза да излезе на улицата.

— Благодаря Богу, че на баща ми му няма нищо — каза Клариса, като видя, че започва да идва на себе си.

Милионерът стана.

— Отиде ли си? — попита, като трепереше цял.

— Отиде си и никога няма да се върне — каза Клариса. — Трябва да благодариш на барон Бронт, че те спаси.

— Той тук ли е?

Баронът се приближи и започна да го успокоява.

— Аз не чух нищо. Радвам се, че можах да ви избавя от този нищожен човек.

Лицето на Ягодкин светна, като разбра, че баронът и дъщеря му не бяха чули нищо. Той се успокои. Засмя се и подаде ръка на барона.

— Искам да изкажа благодарността си, задето ми спасихте живота. Не обичам да бъда длъжник. Кажете какво желаете и аз ви се заклевам, че ще го изпълня.

— Не се заклевайте, защото няма да можете да го изпълните.

— Казвам ви още веднъж, че ще удържа на думата си.

— Дори да става въпрос за най-скъпото нещо на света — каза барон Бронт, — ако поискам ръката на госпожица дъщеря ви, пак ли няма да ми откажете.

Клариса затрепера.

— Надявам се, че дъщеря ми ще ми помогне да изпълня обещанието.

— Не, татко, аз не мога да изпълня молбата на барона. Ти добре знаеш, че обичам другиго.

Ягодкин се разсърди.

— Не слушайте това, което казва дъщеря ми; не е сериозно. Вие знаете, че в такъв важен момент думата има бащата.

— Аз ви казах, господин бароне, цялата истина, тъй като сама мога да разполагам със съдбата си. Зная, че всяка жена би била щастлива да получи такова предложение, но се надявам, че вие не бихте я взели, ако обича другиго. Клариса закри лицето си и заплака.

— И дума не може да става да ви карам насила. Аз много ви обичам и вярвам, че ще станете моя. Вашето признание ме прави нещастен. Всяка мисъл да ви насилвам ще стои далеч от мене.

— Много те обичам, но да ти е ясно, че трябва да ме слушаш. Аз искам това — каза Ягодкин. — Дадох честната си дума на барона и ти трябва да ми помогнеш да я изпълня.

— Много ми е мъчно, татко, но ще ти кажа, че не трябваше да даваш дума, щом не си сигурен, че ще можеш да я удържиш. Предпочитам да умра, но няма да изневеря на любовта си.

— Това ли е последната ти дума? — попита Ягодкин.

— Да, татко — каза тя и заплака. — Съжали ме и не ме измъчвай, друго не мога да ти кажа.

Тя коленичи разплакана.

На Ягодкин стана мъчно, че тя целуваше краката му.

— Успокой се, детето ми, аз те обичам толкова много, че не мога да те принудя. Успокой се, аз няма да пожертвувам любовта ти заради този човек, който е пред нас. Вие виждате сам, господин бароне, че не мога да откажа на дъщеря си.

— Разбирам всичко, господин Ягодкин — каза баронът. — Истината ви казвам, много ми харесва откровеността на дъщеря ви, въпреки че ми е тежко.

Той улови ръката на Клариса, целуна я и излезе.

— Ти отказваш на този благороден човек? Нека бъде както искаш. Тогава ще ти докажа моята любов към теб. Кажи ми къде мога да видя човека, който е успял да завладее сърцето ти? Искам да го опозная добре и ако наистина е достоен да ми стане зет, тогава всички ще се веселим.

— Как да ти благодаря, татко! Потърси Конрад Фелзингер и се помъчи да го опознаеш. Тогава ще разбереш, че той е най-добрият и най-благородният човек на света. Моля ти се, татко, бъди предпазлив и повече не предлагай дъщеря си като някоя дреха!

Ягодкин се стараеше да се усмихне.

— Съвсем друго очаквах; мислех си, че моят зет ще бъде някой княз, а ето че сега трябва сам да го диря между бедняците. Трябва като някой дипломат да го доведа при дъщеря си, която е наследница на няколко милиона. Ти ми каза, че е учител, добре, тогава можем да го въведем в дома ни като учител по немски език.

— Прекрасно, татко — каза девойката, — искам да те целуна за това.

Тя го прегърна и целуна по лицето. Ягодкин я помилва по косата и страните.

— Чудно нещо, противопоставял съм се на държавници и на самия владетел, а в ръцете на това момиче омекнах като восък.

Тъй е: всеки има в света нещо, което му е най-скъпо. И най-могъщите често се покоряват пред децата си. Барон Бронт побърза да си отиде вкъщи. Като влезе в салона, един глас му каза:

— Е, най-после дойдохте, господин барон. От половин час ви очаквам.

Баронът подаде ръка.

— Нося ви важни новини, но за това по-късно. Разрешете ми — най-напред да съблека палтото си.

Той позвъни и подаде палтото и шапката си на влезлия слуга.

— Днес доведох работата до край и зная, че съм на чисто.

— Поискахте ли Клариса?

Баронът му разказа всичко, дори и онова, което се бе случило с брата на милионера.

— Значи тя ви отказа? — попита Бакунин.

— Тъй е, отказа ми, и то така решително, сякаш е на тридесет години, а не на седемнадесет.

— Във всеки случай тя е изгубена — каза Бакунин. — Ще трябва да я пожертвуваме само за да отмъстим на баща й.

— Какво? Вие искате да убием Клариса заради баща й!

— Не, това не. Ала Клариса трябва да бъде заменена с някоя друга, да бъде отстранена от баща си. Тя е неговият ангел-пазител.

— Не ви разбирам, Бакунин!

— Добре, ще ви обясня.

Той се приближи до една кошничка с цветя и взе две еднакви рози.

— Погледнете тези рози, бароне. Нали не можете да ги различите? Имат еднакъв цвят и еднаква миризма.

— Наистина чудна игра на природата.

— Същото е, видите ли, и с хората — добави Бакунин. — Както тези две рози са еднакви, така природата е създала и две еднакви девойки — и двете хубави, красиви, човек не може да ги различи. Клариса е едната от тях.

— А другата? — запита учудено баронът. — Къде е?

— Това е моя тайна — мило отвърна Бакунин — и аз реших да използувам тази игра на природата.

Приближи се до барона и му пошепна:

— Клариса ще изчезне, а на нейно място ще се появи друга, която и самият баща на Клариса ще вземе за своя дъщеря. След това Николай Ягодкин ще бъде и осрамен.

— Мислите ли, че ще успеете, Бакунин? Мислите ли, че и майката няма да познае дъщеря си?

— Има основания да се страхуваме от майка й. Но за щастие тя след няколко дни ще отпътува за Париж и ще остане там половин година.

Барон Бронт искаше да зададе още един въпрос, нов този миг слугата потропа и влезе.

— Една гърбава жена отдавна стои вън и очаква барона. Днес вече три пъти идва и иска непременно да говори с господин барона. Ето я!

— Извинете, господа, може би видът ми е твърде безобразен, ала става въпрос за живота на един човек.

Баронът и Бакунин веднага познаха Петровна, но тя не ги позна, защото бяха маскирани.

— Спасете го, господа, спасете го, ако е възможно.

— Успокойте се, госпожице, и по-разбрано ни обяснете кого трябва да спасим и защо именно нас викате — каза Бакунин.

— Слушайте, господа, в тази къща вчера влезе една госпожица и остана дълго време тук. Когато излезе навън, срещна я един младеж, който имал право да я пита какво дири по това време тук.

Барон Бронт започна да трепери.

— А какво отговори госпожицата!

— Нищо не можа да му отговори. Вместо това тя се разплака и се затича към Нева, а той тръгна след нея. О, Боже, те не се върнаха вече у дома си. Само света Богородица знае какво е станало с тях.

— Този момък се нарича Конрад Фелзингер — рече Бакунин. Той се досети за какво става дума.

— Вие трябва да се притечете на помощ, господа. Злото иде от тази къща.

Бакунин строго наблюдаваше барон Бронт.

— Казвате, че отишли към брега на Нева? Аз съм с вас; тръгвайте да спасим, каквото може да се спаси.

Двамата излязоха.

Барон Бронт клюмна съвсем.

— Ужасно! — каза той. — Само аз вкарах Елена в гроба!

Зората се сипваше.

На брега на Нева — там, където Елена подири смъртта си, неколцина души чупеха леда, за да я подирят с мрежа.

Чу се изненадан писък, защото разбраха, че се е хванало нещо в мрежата. Не след дълго извадиха замръзналото и сковано тяло на Елена.

Конрад погледна мъртвото вкочанясало тяло на своята любима — най-скъпото същество на света.

Дълго той стоя неподвижен, вперил поглед във вдървения труп.

— Сбогом, Елено, сбогом! — шепнеше си той тихичко. — Бог е милостив към тебе. Аз от цялото си сърце ти прощавам.

Рибарите стояха настрана и молеха Бога да се смили над грешницата.

Изведнъж някой сложи ръка на рамото на Конрад и му рече:

— Не падай духом, Конраде. Човек трябва да понася и най-тежките удари на съдбата, а не да пада духом.

Като се обърна, Конрад видя Бакунин и с плач се хвърли към него.

— Обичах я, обожавах я! — каза той. — Най-голямото ми желание е, ако мога да легна и аз мъртъв до нея и да сложа край на всички тегла.

— Не говорете така, Конрад. Да се убиете заради една жена, която изневери! Това би било лудост и малодушие!

— Как ще живея без нея, не мога да я…

— Тъй, тъй, за една невярна жена да се убиете. Оставете. Вие сте цяло дете, Конраде.

По даден от Бакунин знак рибарите вдигнаха трупа й го отнесоха в стаята на Петровна.

На другия ден оттам изнесоха ковчега и тръгнаха към гробищата. Петровна старателно бе украсила ковчега.

Фелзингер не продума нито думица, отдели се в един ъгъл на стаята и плачеше като дете.

След ковчега вървяха само Петровна, Фелзингер и Бакунин.

На края на гробищата бяха изкопали една дупка, в която спуснаха Елена. Фелзингер прочете „отче наш“ и след това гробът завинаги се затвори.

Петровна бързаше да се върне вкъщи, защото не искаше задълго да остави Владимир самичък, а другите двама бавно вървяха по отрупания със сняг път.

Фелзингер не продума нито думица. Изглеждаше, че се движи машинално, а мислите му сякаш бяха останали на гробищата.

Бакунин сложи неочаквано ръката си на рамото на младежа и каза:

— Не така, приятелю! Аз също бях лудо влюбен, ала какво излезе накрая от тази любов? Любимата ми един ден ми изневери. Заради нея изгубих имота си и най-после ме тикнаха в затвора. Такива са жените. Човек никога не може да ги разбере. Затова кураж, приятелю!

В знак на благодарност Конрад стисна сърдечно ръката на приятеля си и след малко двамата изчезнаха зад ъгъла на една къща.