Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (91)

XCIII. ПРИ РАЗБОЙНИЦИТЕ

Пал и Бакунин имаше защо да се безпокоят за Елисавета. Болестта й бе много опасна, тя не можеше да се мръдне от мястото си от силна температура.

— Ние не можем да останем по-дълго тук — каза Бакунин, — защото не можем да помотаем с нищо на Елисавета. Тука няма лекар.

— А бива ли да я вземем, като е толкова болна? — попита Пал.

— Трябва да вървим. Да я качим на кон — не може, затова ти трябва да отидеш в Тифлис и да намериш удобна кола.

Още същия ден Пал отиде в Тифлис, откъдето купи една доста хубава кола, на която туриха меки покривки, качиха Елисавета и се отправиха за Петербург.

По пътя Пал каза на Бакунин, че смята да заведе сестра си в бащината си къща. Баща му ще се смили и ще я прибере.

— И аз мисля, че ще я прибере — каза Бакунин, — особено като я види в какво положение е. Да я заведем при Петровна, която ще я гледа като очите си, както се грижеше за майката на Бояновски.

След няколко дена те стигнаха до една гора близо до Москва. Колата вървеше бавно, от двете страни яздеха Бакунин и Пал с наведени глави. Изведнъж Пал се спря.

— Стой, Бакунин, като че видях човешка глава в гората!

И наистина, в гората се показа един добре въоръжен човек.

— Кой си ти? — извика Бакунин, като насочи към него револвера си.

— Не си нравете този труд — извика непознатият, — дайте си кесиите, защото вижте: още 40 души, въоръжени като мене.

— А колко искаш от нас? — попита Бакунин, като застана в отбранително положение.

— Петстотин рубли, Бакунин — извика войводата Чернински.

— Пукната пара не ви давам — каза Бакунин, като се прицели в средата на разбойниците. Двама от тях паднаха на земята.

— Какво направи, Бакунин? Въпреки голямото си желание, сега не съм в състояние да те спася, понеже съм сам. Ти сам си стори това зло — каза войводата.

Няколко от разбойниците се втурнаха веднага към Пал и Бакунин и ги вързаха за едно дърво. Те не обърнаха никакво внимание на Елисавета.

Тъкмо когато четирима от тях вдишаха пушките си и ги насочиха към вързаните Пал и Бакунин и се готвеха да стрелят, неочаквано от храсталака се показа един представителен човек, който с висок глас извика:

— Долу пушките и всички по местата си!

— Възможно ли е? — извика Чернински. — Наистина ти ли си, Кал Ахмед, войводо?

— Да, аз съм — отговори непознатият, като подаде ръка на Чернински. — Вярвам, че ще освободиш тези хора, въпреки че аз не съм ваш водител.

Като чуха името на Кал Ахмед, всички до един го поздравиха.

Бакунин и Пал бяха развързани. Чернински се погрижи да се приготви добро ядене, с което всички се подкрепиха.

— Наистина ли, Кал Ахмед, ти не си вече горски цар? — попита Бакунин.

— Аз съм слуга на великия княз — отвърна Кал Ахмед, като се доближи до него.

— Как се чувствуваш сега?

— Да кажем — добре. Аз се заклех, че вече никога не ще стана разбойник, а ти знаеш, че Кал Ахмед удържа клетвата си.

— Всеки честен човек трябва да държи на думата си — каза Бакунин, като си чукнаха чашите.

Бакунин помоли Кал Ахмед да му намери удобно място за болната. Той му посочи къщата на свещеника Неандрович. След половин час и четиримата се озоваха там.

— Кой е? — запита свещеникът в отговор на почукването.

— Аз съм — каза Кал Ахмед. — Толкова ли скоро ме забрави? Аз не съм вече старият Кал Ахмед, а човек честен и почтен. Водя ти една болна жена, която, вярвам, ще прибереш у дома си.

Свещеникът отвори вратата и всички влязоха вътре.

— Нека бъде благословено идването ви в моя дом — каза набожно свещеникът.

Едно малко дете дойде насреща им.

— Кои са тези? — извика то, като видя, че вкъщи има чужди хора.

— Тихо, драго дете, това е една болна жена, която ти ще обикнеш.

— Аз ще я обичам, отче — каза малкото.

В същата минута Елисавета извика ненадейно и се спусна към детето. Бакунин и Пал едва я задържаха.

Всички останаха учудени от станалото и гледаха с изненада Елисавета, без да разбират причината за нейния трогателен вик.