Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (62)

LXIV. В ДОМА НА СВЕЩЕНИКА

Свещеник Неандрович, приятел на пустинника, беше в кабинета си, нареден с добър вкус. Само тази стая показваше какъв е той. Неандрович бе много богат.

Той имаше двуетажна къща от тухли, докато другите бяха дървени. Животът му бе спокоен. Той бе за пример в селото. Не обичаше спиртните питиета и не пиеше. Не оставяше болните да го чакат, както това правеха другите свещеници. Щом научеше, че някой в селото се е разболял, той отиваше веднага да го утеши.

Свещеникът имаше само един приятел. Той бе пустинникът. И двамата се стремяха да облекчат мъчния живот на селянина, и двамата се трудеха да го просветят. Свещеникът учеше децата, като се стараеше да ги просвети.

Вечер, когато се връщаше у дома си, биваше винаги доволен от себе си. Изпълняваше съвестно дълга си, тъй че нямаше защо да се осъжда. Той се затваряше тука и се усъвършенствуваше в науката.

Не бе женен и една бабичка от селото му гледаше къщата. Преди известно време бабата бе починала, тъй че той се оказа в затруднено положение и търсеше друга.

Случи се така, че нямаше нужда да търси прислужница от селото. От няколко дни с кола в селото бе дошла млада и красива вдовица. Тя се бе настанила в селото, защото се бе разболяла по пътя. И като нямаше лекар в селото, тя се отправи към свещеника и го помоли да й помогне.

Тя му се довери. Каза му, че е родена в Сибир, че се връща от Петербург и по пътя се разболяла. Казала му още, че в Сибир я наричат вдовицата Симонова.

Читателите ще си спомнят, че вдовицата Симонова бе тази, която спаси Бояновски от бесилката, когато сибирските варвари искаха да го обесят. Тя каза наполовина истината за целта и причините на пътуването си.

Знаем, че Бояновски се раздели с Нея на границата и оттам продължи пътя си към Петербург. Вдовицата, вместо да се върне в Сибир, тръгна след Бояновски. Тя искаше да отиде в Петербург, за да бъде близо до Бояновски, за да му бъде полезна в случай на нужда. Но решението й да го следва се пречупваше от хиляди разсъждения.

„Той ме презря — мислеше си тя. — Побърза да отиде при жена си. Не, аз не трябва да му се натрапвам. Най-после какво търся аз в Петербург? Нима моето присъствие не ще смущава брачния му живот? Аз трябва да го забравя, аз трябва да се върна обратно.“

Тя изпълни това, което намисли. Хвана юздите и тръгна по пътя за отечеството си. Все повече и повече отслабваше, докато болестта не я принуди да остане в хана на едно село.

Свещеникът Неандрович и пустинникът, които бяха около нея, се убедиха, че тя е болна от сърцебиене. Тя чезнеше от любов към Бояновски.

Свещеникът я уверяваше, че за здравето й е нужно да не пътува, а да остане. Тя дълго се колеба. Но като разбра, че този климат й помага за здравето — съгласи се да остане няколко седмици, след това замести домакинята на свещеника. Симонова помоли свещеника да й разреши да води домакинството, като вместо възнаграждение тя ще иска да я обогати той със своите познания по науката.

— Свещениче, вземи ме в къщата си, но ти не можеш да мислиш за женитба. Нека бъдем приятели.

— Приемам предложението ти, но какво ще стане с имотите ти в Сибир?

— Ще продам всичко — отговори вдовицата. — Ако всичко продам, и то на най-ниска цена, с получените пари, дори само от лихвите им, ще съм в състояние да поддържам 20 души. И така, не ме отблъсквай! Прибери ме в къщата си.

За голямо удоволствие на всички селяни вдовицата се пресели още същата вечер в къщата на свещеника. За всеки друг кой знае какво би се говорило, но в този случай злите езици нищо не казаха.

Вдовицата спечели приятели, защото помагаше на болните и сиромасите. Смятаха се щастливи, че такава жена е дошла в селото им.

Животът на Неандрович беше по-добър от предишния. Новата къщовница беше строга, трудолюбива и услужлива. Тя се стараеше да му угажда във всичко, да не му липсва нещо, особено храна.

Когато времето беше хубаво, те излизаха на разходка по околните места и разговаряха за поучителни неща, Зимните дълги нощи прекарваха в разговор. Свещеникът благославяше деня, когато Симонова бе влязла в неговата къща. Въпреки че беше млад, а тя хубава, той никога не мислеше нещо лошо. Почиташе я много.

Когато биваше в кабинета си и пред него стоеше книга за четене, той не можеше да чете, а мислеше за вдовицата. Бореше се със самия себе си.

— Нима немилостивата любов докосна и моето сърце? Тя е добра, хубава, умна жена, но друг има нейното сърце. Успокой се, Неандрович, бъди юнак.

Часът беше 10. Всичко в селото спеше — само Неандрович още седеше и четеше.

Внезапно почукване прекъсна четенето му. В стаята влезе хубавата вдовица Симонова. Тя му каза:

— Отче, имаш едно мило и приятно посещение.

— Кой иска да говори с мене?

— Пустинникът — отговори вдовицата.

— Как, пустинникът е дошъл по това време? Кажи му по-скоро да влезе. Трябва да се е случило нещо твърде важно…

Пустинникът беше наметнат, както обикновено, с долната си мантия през рамото, с пустинническа тояга в ръце и гологлав.

Свещеникът подаде ръка на своя приятел.

— Добре дошъл, скитнико, нека бъде благословено от Бога пристигането ти в моя дом.

— Амин! — добави отшелникът. Хвана свещеника за ръка и го поведе настрана. — Имам важни работи да ти съобщя, Неандрович — каза му той. — Затвори вратата и гледай никой да не ни чуе.

Без да се двоуми, свещеникът изпълни молбата на пустинника.

— Ще ти посоча нещо, което би те подтикнало да извършиш велико дело.

След казанско той вдигна ръката си.

— Виждаш ли белега на ръката ми?

— Виждам — отговори свещеникът. — Често съм го виждал. Навярно това е белег от някоя рана. Винаги съм се въздържал да те питам за произхода й, да не би с това да ти напомня някое неприятно приключение. Тъй че не говори за това.

— Но принуден съм да ти разкрия причината за тоя белег. Слушай тогава, свещенико: този белег датува от времето, когато живеех охолно. Вярно е, че никакви болки не чувствувам, понеже раната е отдавна зарасла, въпреки това случва се някога да ме заболява и знам защо е това.

— Как? Нима отдаваш някакво значение на тия болки, и то във връзка с някои приключения?

— Да, знам добре какво говоря и казвам, че болките са във връзка с някои приключения.

— Интересното е, че ти, тъй набожен и начетен човек, вярваш в предразсъдъци.

— Слушай, свещенико, от вчера раната така ме боли, че не можах да заспя цяла нощ. Убеден съм, че Романовската династия отново е застрашена.

Свещеникът загледа учудено пустинника.

— Значи нещастие предсказва болката на ръката ти?

— Вярно е — отговори той. — Сигурно защото белегът е свързан с тая династия. Известно ли ти е, че аз съм Орлов, страшният убиец на цар Павел, когото историята проклина?

— Зная, ти си ми говорил за това. Но защо се ровиш в тия спомени? Отговори! — каза свещеникът.

— Принуден съм, тъй като желая да ти разправя историята на този белег. В оная тайнствена нощ на убйството цар Павел, в самоотбрана, скочи от леглото си. Със синя кордела на врата му беше окачен нож, с който искаше да ме прободе в гърдите. О! По-добре да беше сторил това! В решителната борба той ме нарани в ръката. Причини ми рана, дълбока до самата кост. Добрият доктор, когото докарах от странство, така излекува раната, че както виждаш, остана само белег.

Слушай, отче, сега най-интересното: винаги когато дворът на Романовците е в опасност, раната така ме заболява, че едва мога да търпя болките. Струва ми се, че всичката ми кръв се стича на това място. Сърцето като че изтласква всичката ми кръв на това място, сякаш иска да ми припомни престъплението, което извърших едно време. Винаги когато някой от царете е бил на смъртно ложе, раната ме е измъчвала. Когато се готви някакво покушение против господаря на Русия, раната почва да ме боли два-три дена по-рано. Затова дойдох да ти съобщя това. Иди веднага в Петербург и искай аудиенция с императора. Кажи му: предчувствуваш, че му се готви нещастие, че в скоро време ще се извърши покушение срещу него. Припомни на Александър II да не свърши и той като своя предшественик.

Докато пустинникът говореше разтревожено, свещеникът внимателно го слушаше.

— Не, аз не мога да ти направя тази услуга. Това не е според моето убеждение и религиозност. Аз не ще отида. Ако поиска Бог да го опази, той ще го стори без напомняне. Моят дълг е да премахвам предразсъдъците у хората, а не да ги насърчавам. Голямо нещастие е, че нашият народ е много суеверен. Пустиннико, иди си и се помъчи да забравиш всичко. Бог ще излекува раната ти.

— Отче Неандрович, аз не ще настоявам на своето, обаче съм сигурен, че раната ми предсказва истината!… Довиждане. Мисли за Романовците! Има още време да се спасят.

Пустинникът си излезе.

Свещеникът сви рамене и отиде в стаята си.

— Толкова набожен и толкова суеверен…

След това отиде в кухнята, където завари Симонова, подпряла глава с ръце.

Свещеникът постави ръцете си на раменете й.

— Какво мислиш? — попита я той.

Вдовицата се сепна и каза болно:

— Мисля, че нищо не можах да постигна в живота си.

— Ти грешиш много, като мислиш така. Всеки, който изпълнява дълга си като тебе, не бива да се оплаква, че не е направил нищо през живота си.

— Възможно е да нямам право — каза Симонова. — Но кажи ми защо да живея, когато човека, когото обичам и на когото дадох пялото си щастие и живота си, изгубих завинаги? Този мой идеал се намира в обятията на друга жена.

— Не е ли възможно да се излекува тази рана?

— За такива рани няма цяр, отче!

— Лъжеш се, дъще моя. Помисли само, че има още хора с благодарни сърца, които биха могли да запълнят празнотата на сърцето ти.

Вдовицата Симонова погледна въпросително свещеника. Тя разбра какво искаше да й каже. Бе забелязала, че от известно време той я гледаше страстно. Тя като жена прочете в тези погледи любов.

— Отче — каза тя, като му подаде ръка, — позволи ми да ти кажа самата истина. Аз изглеждам скромна, кротка, ако се съди по външността, обаче по натура съм буйна. В жилите ми тече буйна, страстна кръв, тъй че когато обичам някого, обичам го с пялата си душа. Човекът, когото обикнах, отговаряше напълно на буйната ми и страстна натура. Той е моят идеал. Затова се чувствувам нещастна и не ще мога никога да забравя този човек. Видях го, когато бе осъден на смърт и когато го закараха на бесилката. Любовта ми дълбоко се вкорени у мене и се превърна в страст. Аз отрязах въжето, на което висеше. Копнеех за този човек и бях готова да стана негова робиня. Мога да обичам само такъв човек, който е в състояние да ме подчини и да укроти моята страст.

Свещеникът, намръщен, наведе глава.

— Мислиш ли, че ще се намери някой друг човек, някой учен, който да спечели твоята любов?

Вдовицата наведе отчаяно глава.

— Не зная какво да мисля за себе си. Отче, не ме принуждавай, имай ме като слугиня в дома си, само не ми говори за това!

— Твоето желание е заповед за мене — каза свещеникът и излезе от стаята без всякаква надежда.

Той разбра, че никога не ще спечели красивата вдовица. Не му остана нищо друго, освен да се върне в кабинета си и с четене да разсее мрачните си мисли.

Дълго се бори с мислите си, докато най-после заспа. Внезапно се стресна. Погледна към прозореца и видя едно лице, изпръскано с кръв.

— Милостиви Боже, кой е този? — Той изтича към прозореца, до който се бе изправил един човек с отчаян поглед на беглец.

Като видя, че свещеникът отваря прозореца, непознатият извика:

— Милост! Милост!

Свещеникът го въведе в стаята и го тури на леглото. След това взе едно шише с вино и му даде да пие. Онзи изпи няколко глътки, от които се ободри.

— Гладен съм — каза той и се изправи. — Пътувал съм четиринадесет дни без хляб. Като птица ровех под снега, за да намеря нещо, е което да задоволя глада си.

Свещеникът хвърли изпитателен поглед към нещастника, попита:

— Нима не стигна по пътя до някоя християнска къща, за да те нахранят? Има и добри хора на света…

— Страхувам се да се доверя някому.

— Значи ти се съмняваш, че има добри хора?

— Не! Селяните са гостоприемни и аз знам, че ще ме приемат, но с мене работата е друга. Моята глава е оценена и може би ще се намери някой алчен за пари, който за няколко грешни рубли да ме предаде.

При тази изповед свещеникът се отдръпна.

„В къщата си значи съм прибрал злодей! — помисли си той. — Що ли си сторил, та главата ти е оценена?“

— Аз ще ти се доверя — каза непознатият, — тъй като ме прие под покрива си. Аз съм известният хайдутин Кал Ахмед.

Свещеникът бе слушал много за този разбойник, че помагал на бедните, а богатите нападал.

— Значи ти си Кал Ахмед? Кажи ми как си дошъл тука? Доколкото помня, ти си имаш дружина. Къде е тя сега?

— Те са мъртви, а малкото, които останаха живи, полицията ги хвана и затвори. Аз съм единственият, който избяга от тяхното преследване. Но защо ми е тази свобода, когато цялата местност е обградена с войници. Не съм сигурен дали утре не ще ме уловят.

— Как така? Доколкото знам, жителите в тази околност те обичат и никой не ще откаже да те приеме.

— Това бе по-рано, докато главата ми не бе оценена. Но сега не съм сигурен никъде! За мене няма място в Русия — каза печално Кал Ахмед. — Не ми остава нищо друго, освен да пронижа с нож сърцето си.

— Тези думи са глупави — каза свещеникът. — Ти имаш достъп в моя дом и тука си на безопасно място, тъй като домът ми е свещенически. Аз ще те пазя тука, докато мога.

Кал Ахмед падна на колене пред свещеника:

— Благодаря ти. Ако всички хора в света бяха като тебе, по-малко грехове щеше да има.

Покъртен, свещеникът улови ръката му и каза:

— Стани, тъй като само пред Бога се коленичи.

В същата минута вратата се отвори и вдовицата Симонова влезе вътре.

— Ти направи едно добро дело, отче — каза тя.

— Това си ти, Симонова — отвърна свещеникът. — Щом намираш това дело похвално, то надявам се, че ще ми помогнеш като истинска християнка.

— Разбира се.

— Тогава приготви едно място за този човек. Погрижи се за него като за мой брат. Приготви му храна и гледай да не излиза през деня от стаята.

— Всичко, каквото желаеш, отче.

Кал Ахмед стана и наблюдаваше с големите си очи влязлата.

„Колко много прилича на Роза Терез — помисли си той. — Същия глас, същото лице.“

— Ела след мене, непознати човече — каза вдовицата.

Кал Ахмед я последва, но не снемаше поглед от нея.

Щом напуснаха стаята, свещеникът затвори прозореца си.

— Боже, ти ще опазиш моя дом, въпреки че прибрах в него един разбойник, но той е честен човек и е в нужда.

Кал Ахмед сякаш се намираше в рая. От гората, където бе лежал на снега и където се страхуваше, че всеки час можеше да бъде заловен, той се озова в топла къща и на бяла мека постелка. Красивата жена му донесе горещ чай, хляб и шунка. Той не чака втора покана.

Щом се нахрани, той си легна и не след дълго заспа. Видя насън Роза Терез, която му се стори по-красива от по-рано. Във въображението му Роза Терез и Симонова се сливаха в едно и също лице.

Сърцето на Кал Ахмед копнееше насън еднакво и за двете същества в един образ.