Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (12)

XII. ПОСРАМЕНИЯТ

Хуго се върна в кафенето на скъперника Марголински, влезе в стаята си и се хвърли на канапето. В едната си ръка държеше диадемата, но светлите й диаманти не го радваха. Като че ли всеки лъч, с който светеше диадемата, пареше душата му. Съвестта го измъчваше.

Той предчувствуваше, че тази диадема ще го погуби.

Евреинът му нареди да я продаде и възнаграждението за това беше 10000 рубли.

Хуго се стресна, защото самата мисъл, че бе влязъл в заговор с крадци и разбойници, го отвращаваше.

Но пък какво ли можеше да направи? Та нали ако се колебаеше, щеше да бъде изгубен?

Марголински знаеше неговата тайна и ако не продадеше диадемата, евреинът щеше да го погуби.

Пък и споразумението между него и лихваря беше свършена работа. Не носеше ли той в джоба си 5000 рубли, за които всъщност се беше продал на евреина?

Хуго тежко дишаше. Той чувствуваше, че честта му е изгубена.

— Не бива да се колебая, трябва да продам диадемата и да се избавя от това мъчително положение. А после евреинът не ще може да ми откаже, когато му поискам пари. Нима и за Бояновска не е добре да я отървем от тази диадема? Смъртната присъда няма да й се размине, ако при нея намерят накита на царската фамилия.

Хуго сам се залъгваше, приспиваше съвестта си.

— Какво ще стане с диадемата? — извика той. — Подир някой ден ще отпътувам за Москва да я продам и тогава цялата история ще бъде свършена и погребана.

Като каза това, той отвори едно куфарче, в което държеше дрехите си.

Тук, между хубавите бели ризи, скри накита.

— Никой няма да може да го намери — каза си той.

Тъкмо затвори куфарчето и ето че се почука на вратата.

Той я отвори — Феодора Бояновска стоеше пред него.

Хуго изтръпна, като че видя призрак. Пред него стоеше прекрасната жена, която до вчера бе любил с толкова плам и която отведнъж му бе станала чужда след няколкото думи, чути от Леония.

— Аз съм, Хуго — рече Феодора, след като прекрачи прага и затвори след себе си вратата. — Какво стоиш като вкаменен и защо ме гледаш така странно? Така ли ме очакваш?

— Пардон — каза младият барон, след като й се поклони ниско и й целуна ръката. — Така се изненадах от това неочаквано посещение. Не можех да очаквам, че прочутата хубавица така рано ще ме посети, и то в тази моя бедна колиба.

— Охо-хо, това жилище би могло да се сравни с царски палати — каза вдовицата с усмивка и грациозно му подхвърли шубата си. — При тебе всичко е наредено с вкус. А какъв прекрасен ъгъл има тук до камината. — Тя седна на едно кресло близко до камината и започна да кокетничи. Главата си бе отметнала назад, краката отпуснати, а с черните си очи гледаше нагоре. Така тя бе прекрасна.

Хуго не можеше да откъсне очи от нея. Тя отново го завладя и той забрави всички предупреждения на Леония.

— Дай ми една цигара, драги ми приятелю.

Хуго извади една сребърна кутия и й я подаде, а тя си взе цигара и я сложи между хубавите си устни.

— Защо избяга от будоара ми като крадец? Хей, барон Пал, защо направи това?

Нарочно натърти на думата крадец, а Хуго се обля в червенина.

— Какво, няма ли да получа отговор? Ти си лош — пошепна Феодора. — Знаеш ли, че много, много се разсърдих? Аз така се радвах, че ще прекарам малко в забавление с тебе, а ти изведнъж се измъкна.

Тя го привлече към себе си.

Хуго обхвана главата й с двете си ръце и я целуна по устните.

Някой почука на вратата и един познат глас извика отвън:

— Хей, момче, отвори. Да не си заспал?

— Това е гласът на баща ми — извика младият барон.

— На баща ти ли? — повтори Феодора. — Ах, дявол, какъв сюрприз! — На устните й се появи подигравателна усмивка. — Защо се боиш от него?

— Защото ще те завари при мене и тогава ще стане лошо и за двама ни.

— Ни най-малко. Ти ще ме представиш, ще кажеш, че ме любиш и той ще може да ни даде веднага своята благословия. Мълчиш? Да не би пък той да ти е избрал някоя друга жена?

— Не, не — извика Хуго, — надали е дошъл затова, защото баща ми… Боже мой, ето го пак ме вика. Той идва да ме подсети за ужасното обещание.

— Не ме оставяй да чакам повече — извика Фридрих фон Пал нетърпеливо. — Не бива да се срамуваш пред баща си, макар и да не си облечен…

Като въздъхна дълбоко, Хуго отвори вратата и старият барон влезе вътре. Бе облечен с шуба, а в ръцете си държеше бастун.

Като забеляза Феодора, отдръпна се и започна да я наблюдава враждебно.

— Ти имаш посещение, Хуго? — каза той късо, но строго. — Отпрати тази жена, не е хубаво, че се е задържала повече при тебе.

Феодора подскочи, като чу думите на стария барон, но се овладя и след като се изправи, гордо каза:

— Хуго, представи ме на баща си и му кажи, че моето присъствие не трябва ни най-малко да го смущава.

Старецът учтиво свали шапка.

— Извинете ме, госпожо Бояновска, за заблуждението ми — каза той хладно. — Но аз можех и да предположа, че госпожа Бояновска ще бъде по това време при моя син.

Феодора прехапа устните си така, че потече кръв.

— Навярно моето необикновено посещение си има своята причина — каза тя късо, като подчертаваше всяка дума.

— Да, навярно — беше краткият отговор на Фридрих фон Пал; след това се обърна към сина си: — Разбира се, Хуго, това посещение противоречи на нашето условие. Доколкото си спомням, ти искаше да бъдеш свободен само една нощ, а утре сутринта щеше да заминеш по работа, която те очаква.

— Тате, не ме осъждайте така строго — помоли Хуго. — Освобождението на Елисавета не е въпрос на един ден, затова моля да ми подарите още една седмица.

— Нито един час. Ти веднага трябва да тръгнеш с мене, защото се налага да се приготвиш за път.

— Ти ще заминеш? — извика Феодора. — Искаш да ме оставиш? Добре, но аз мисля, че скоро ще се върнеш, че не ще отидеш много далеч.

— Само до Сибир — рече старецът, — и то с ваше позволение, хубава госпожо.

Феодора стана. Тя се приближи до Хуго и като го прониза с поглед, сложи ръка на рамото му, с което искаше да каже: Ти си мой и на палача.

— Макар вие да не го пускате — каза Фридрих фон Пал, — той няма да ви послуша, защото е дал клетва да изпълни обещанието си.

Когато бащата припомни клетвата, синът потрепери, защото знаеше, че сега е невъзможно да отпътува; трябваха му най-малко 8 дни, за да отиде в Москва и да продаде диадемата.

— Не може да престъпиш думата си, дадена на жената, която обичаш — рече предизвикателно Феодора.

Старият барон подскочи от мястото си и извика сърдито:

— Госпожо, нито един Фон Пал до днес не е погазвал дадената си дума; дори Венера да слезеше на земята и да му се покажеше в чаровната си прелест, той щеше да я отблъсне с погнуса.

— Хуго, кажи на баща си, че ще останеш при твоята Венера дори да си дал хиляди обещания.

Хуго мълчеше. Погледите на баща му и на любовницата му бяха отправени към него. Той се колебаеше какво да реши.

— Тате, колко си жесток! Ти не искаш да ми подариш нито един ден от уреченото време. Аз ти обещах, че ще освободя сестра си или ще отмъстя за нея, но това не зависи от един час или от една минута.

— За тебе не зависи — извика старецът, — защото ти забравяш своя дълг. На сестра ти, която гние в грозните сибирски рудници, не й е за чакане. Не чуваш ли дрънченето на синджирите, с които е окована сестра ти? Нима не чуваш отчаяните й писъци под ударите на казашките камшици? Но защо да ти обяснявам всичко това, когато знаеш, че си дал честна дума! Внимавай, моето момче! Ти трябва веднага да тръгнеш с мене!

Това „да тръгнеш с мене“ прозвуча така повелително, че Хуго неволно се приближи до баща си.

Феодора побледня.

Фридрих фон Пал се обърна към нея с презрение и ликуване и й каза:

— Вие, госпожо, без съмнение виждате, че не ви остава нищо друго, освен да си отидете, защото онова, което имам да говоря на сина си, не търпи свидетели. По-добре е да се приберете вкъщи и да се молите за вашия мъж, който, както ми е известно, прекарва нещастни дни в Сибир.

Нежните черти на лицето й се промениха. Гърдите й се повдигаха буйно от обидите на Фридрих фон Пал.

— За тези думи ще отговаряте, бароне — каза тя сърдито, — знайте, че няма защо да ликувате като победител.

Бързо се приближи към Хуго, конвулсивно го хвана за ръката и го повлече настрана.

— Остани при мене, Хуго — пошепна му тя. — Райските врата се отварят, за да се наслаждаваш, пък и младостта не е нищо друго освен поредица от щастие, сладост и удоволствие. Още веднъж — остани при мен, Хуго, аз съм твоя.

Хуго не можа да устои, пламенно стисна ръката на Феодора и извика:

— Твой съм, ще остана при тебе, прави с мене каквото искаш.

Старецът се изправи гордо и като че ли изглеждаше по-висок, хвана дръжката на камшика и с необикновена усмивка и странен пламък в очите каза:

— С този камшик аз белязах един нещастник, едно нищожество, което предаде своето семейство. А сега, сега ръката ми трепери, защото трябва пак да я вдигна, но този път против родния си син, който иска да посрами името Пал.

— Татко, вземи си думите назад! — извика Хуго, като се мъчеше да предаде на гласа си някаква решителност — нещо, което не му се удаде.

Фридрих погледна презрително сина си и рече:

— Нещастнико, аз те проклинам, проклинам и твоята блудница, която те е погубила.

От устата на Феодора се изтръгна вик на отчаяние.

— Блудница? — повтори тя. — Вие, бароне, ме нарекохте блудница? Добре, щом аз съм блудница, тогава вашият син е разбойник.

— Татко, не я слушай, тя си е загубила ума — извика Хуго в отчаянието си — и ти си причината за това.

— Вие, господа курландци, не трябва да се страхувате за моя разсъдък — каза хубавата вдовица с тих глас. — Аз съм с ума си и зная, че съм наистина блудница на един разбойник.

Хуго побледня. Грозното изражение на Феодориното лице, дивият й поглед, отправен към него — всичко това го ужасяваше.

— На един разбойник? — възкликна той. — Какво искаш да кажеш с това, Феодоро? Аз искам сметка за тези думи. Не се смей, а кажи какво значи това, което каза?

— Какво исках да кажа ли, драги мой? — извика тя. — Исках да кажа, че скоро ще съберем сватба и ще тръгнем на венчавка. Ха, ха, ха, каква прекрасна сватба ще бъде: мъж и жена — блудница и разбойник. Остава ни само да повикаме свидетели за венчавката.

И докато двамата се опомнят, тя се приближи към прозореца и дръпна завесата.

След това направи знак с кърпичката си, като цяла се тресеше от смях.

— Хуго — извика баронът и сложи ръка на рамото на своя син. — Тази жена има нечестни намерения.

Хуго нищо не можеше да отговори. Блед, като вкаменен той гледаше пред себе си, без да продума, за да се оправдае.

— Отговори ми, Хуго, сине мой! — каза старецът. — Отговори ми и ме увери, че тази жена те клевети.

— Отговорете на баща си, господин бароне — каза Феодора. — Уверете го, че не сте разбойник и че не сте откраднали моята скъпоценна диадема преди няколко часа в стаята ми.

Хуго извика отчаяно и като падна на колене пред Феодора, започна да я моли:

— Милост, милост, Феодоро. Смили се над мене.

— Милост! — пошепна тя. — Феодора не знае милост. Да, ето свидетелите за нашата венчавка вече идват. Остани така, на колене пред една блудница! О, това би било прекрасен момент, стига баща ти да ни благослови така.

В коридора се чуха тежки стъпки и неясни викове, скоро се почука на вратата.

— В името на закона — отворете!

— Влезте, влезте! — извика Феодора и изтича да отвори вратата.

Нахлуха шестима полицаи начело със секретаря на царската полиция Ашинов.

— Никой да не посмее да излезе от стаята! — извика Ашинов, който беше с униформа на царски полицейски офицер.

Точно в минутата, когато Феодора намяташе шала си, той учтиво се обърна към нея и снизходително каза:

— Госпожо, вие мислите, че вашата скъпоценна диадема се намира тук, в къщата на барон Хуго, така ли?

— Не само че мисля, но съм и уверена в това.

— Чухте ли обвинението против вас, бароне? Какво ще кажете?

— Полицейско куче! — изписка старият барон и лицето му се покри със слаба розовина. — Синът ми не е виновен и аз гарантирам за него.

— Тъкмо това ще видим, господин бароне. А сега позволете ни да претърсим това жилище.

— Какъв срам! — извика старият барон.

Бледен като смъртник, Хуго безпаметно наблюдаваше какво става около него.

По знак на Ашинов започнаха полицейски обиск на къщата. Разхвърляха книжа из стаята, разпаряха тапицерията на канапетата, късаха калъфите на възглавниците, за да търсят там откраднатата диадема.

— И ти допускаш да правят това в твоята къща! — кресна старият барон. — Защо държиш револверите си в шкафа? Пръсни главите на тези нещастници! Да не би, сине, вината да е у тебе, че така мълчиш?

— Не, татко — каза Хуго, — аз не съм виновен.

— Защо го казваш с колеблив глас, Хуго? Струва ми се, че от твоите уста излезе лъжа, но не мога да повярвам, че ти, един потомък на прочутата фамилия Пал, ще паднеш толкова ниско, че да станеш крадец. Не, това никога няма да повярвам.

— Не можем да намерим диадемата — викна един полицай. — Напразно, нашият труд е безцелен.

— Търсете я! — извика Феодора. — И онзи, който я намери, от мене ще получи 1000 рубли награда.

Започнаха още веднъж претърсването, но този път не продължи много, защото един от полицаите извика весело:

— Ето я! Намерихме я между дрехите на барон Пал! — И той триумфално издигна диадемата над главата си.

Хуго нададе отчаян вик. Той се беше превил одве, отиде до един стол и седна.

Фридрих фон Пал покри лицето си с ръце. Сълзи течаха между пръстите му.

— Оставете го още малко, няма да ви избегне. След това Феодора се приближи към Фридрих Пал.

— Искам да се простя с вас, господин бароне — подигравателно каза тя. — Но преди да си отида, позволете ми да ви кажа, че до венчавката ни има още доста време и макар че блудницата е лоша, тя няма желание да се венчае с един крадец и да прекара първите дни след сватбата по пътя за Сибир.

Нещастният баща не можеше да отговори нищо на това. Болката го беше съкрушила така, че нищо не помнеше.

Феодора взе бързо диадемата, сложи я в джоба си и излезе от стаята, без да погледне Хуго. Тя остави жертвата си в здрави ръце, защото знаеше, че от Ашинов не ще може да се измъкне.

Ашинов имаше кораво сърце. Не го трогнаха нито сълзите на стария барон, нито отчаянието на младия Хуго. Той съвсем хладно доближи Хуго, сложи ръка на рамото му и каза:

— В тъмницата, приятелю, и недейте се противи, защото иначе ще ви окова със синджири.

— Водете ме по-бързо. По-скоро бих желал да съм в най-дълбоката тъмница, отколкото да остана при този човек.

Ашинов искаше веднага да го повлече насила, но в тази минута пред него застана Фридрих Пал и го помоли да го остави за няколко минути насаме със сина му.

Ашинов надуши, че тука ще има добра печалба, и след като даде знак на останалите стражари да се отдалечат, отиде заедно с барона в един ъгъл.

— Син ми е разбойник — каза старият барон, — всяка мисъл да го отърва от справедливото наказание ми е чужда, съвсем безразлично ми е дали той ще свърши живота си в някой сибирски рудник, или на бесилката.

— Жал ми е за вас, господине, но вие виждате, че аз точно трябва Да изпълня задължението си.

— Да, напълно — отговори старият барон, — но вие ще разберете, че е нужно поне 5 минути да ме оставите насаме с моя син, за да му кажа последно сбогом.

— Невъзможно е, господине — трябва да ви отстраня, защото това ще ми струва службата.

— Успокойте се, господине, мисля, че с тези 2000 рубли ще ви заплатя за риска.

Ашинов погледна към стражарите и след като мушна вързопа под мундира си, каза твърде меко:

— Бих бил човек без сърце и чувство, господине, ако не ви позволях да се простите с вашия син. Но ви давам само 5 минути, бароне, недейте злоупотребява с моята добрина. Аз и моите хора през това време ще ви чакаме в коридора.

— Благодаря ви, господин секретар — каза старият барон и в очите му блесна искра надежда. — Давам ви моята честна дума, че след нашия разговор вие ще намерите сина ми тук.

Ашинов даде знак на стражарите да излязат, а след това и той излезе навън. Фридрих приближи до вратата и я затвори. Баща и син останаха сами.

Когато Хуго видя, че не остана никой друг освен баща му, по тялото му преминаха тръпки. Той предпочиташе Ашинов да го отведе в тъмницата, отколкото да гледа укорителния поглед на баща си.

Нито един съдия не би могъл така да го уплаши, както този старец, когото така лекомислено бе засегнал дълбоко в бащиното му сърце.

— Сега сме сами, синко — каза той тъжно и се приближи до Хуго. — Нека да говорим така, както прилича на баща и син.

Хуго очакваше укори, кавги и проклятия, но как се изненада, когато чу тихия глас, който идеше направо от нараненото бащино сърце:

— Синко, стореното е сторено, то не може да се върне назад. Ти потъпка дадената дума. Така ниско си паднал! Разбойник! Сега не ти остава нищо друго, освен да те изгонят в Сибир, но не като борец за погазените народни права, не, а като прост разбойник, злосторник.

— Татко — извика Хуго, задушавайки се от сълзи, — аз сгреших, много сгреших! Но ако ме закарат в Сибир, аз съм още тъй млад, имам време да се покая и поправя.

— Нещастнико — извика старецът, — нима с този срам на челото мислиш още да живееш? Ти говориш за бъдеше? За хубави дни? Нима ти не можеш да разбереш, че завинаги си свършил както с миналото, така и с бъдещето и че стоиш на края на безличието и гроба? Гроба, казвам, защото само той може да измие петното от моето име.

— Как да разбера тези твои думи, тате? — извика Хуго уплашено.

— Не се страхувай, няма да останеш за дълго в неизвестност — каза Фридрих тихо и много строго. — Сам произнеси присъдата си в зависимост от вината.

— Най-тежкото наказание, на което ще ме осъди съдията, няма да ми се види тежко.

Старецът клатеше глава.

— Не трябва да чакаш присъдата от съдията, а сам трябва да се осъдиш.

— Сам себе си да осъдя? Татко, тогава не ми остава никакво друго средство, освен да пронижа с куршум гърдите си. Но все пак аз мисля, че ти не ме съветваш да го сторя.

— Защо да не ти покажа пътя, по който ще изличиш петното? Нима мислиш, че като са ми побелели косите, аз съм забравил честта на своя дом? Само един е пътят, по който човек от нашите кръгове може да измие своята чест; този единствен път се казва смърт.

Хуго се изплаши от тия думи.

— Татко! — извика той. — Ти си ужасно безмилостен. Ти искаш да убиеш единствения си син. Добре тогава, сам ти ще ми дадеш револвера в ръцете, но знай, че губиш единствената си подкрепа за стари години — единствения, който може да се грижи за тебе.

— Разбойник не може да ми бъде подкрепа — отговори грубо Фридрих. — По-скоро мисли за себе си и за мира на душата си. Мислиш ли ти, дете мое — каза старецът гордо, — че бих избрал този път, ако имаше други? Аз бих желал хиляди пъти да те видя мъртъв, отколкото жив в мрака на сибирските рудници. Над твоя труп аз бих проливал горко сълзи, но за живия син само клетви щяха да излизат от моите уста.

Старецът приближи до гардероба, извади бързо един револвер и като го гледаше, попита:

— Пълен ли е?

— Пълен е — рече Хуго.

— Добре, тогава вземи го и стреляй. Само така благородникът измива своята опетнена чест.

Той насила искаше да сложи револвера в ръцете на сина, но Хуго се отдръпна назад.

— Татко, не мога! — извика Хуго, плачейки. — Аз съм млад, искам да живея. Обвиняват ме в кражба, макар и да не съм крадец. Мога да ти се закълна в това.

— Значи ти не си извършил кражбата? — извика старецът и радостна искра блесна в очите му. — Заклевам те, Хуго, в паметта на твоята майка, пред чието лице стоиш сега, кажи ми истината. Ти ли извърши кражбата?

Хуго мънкаше; той въздъхна дълбоко.

— И да, и не, татко, аз не извърших кражбата, но взех диадемата от ръцете на онзи, който я е откраднал, с цел да я продам някъде.

— Това не променя нищо — каза старецът, — тъй като съучастникът е толкова виновен, колкото и крадецът.

— Нуждата ме накара да сторя това, татко.

— Нищо на този свят не може да накара един Пал да стане нищожество.

— Виновен съм тогава — каза Хуго, — нищо повече няма да кажа.

— Не искам нищо повече да чувам; вземи този револвер от ръцете ми и стреляй — каза строго старецът.

Хуго коленичи пред баща си и прегърна коленете му.

— Съжали ме, татко, не искам да умра толкова млад. Искам да живея още.

Старецът стоеше, твърд като стена. Нито един мускул на старческото му лице не мръдна, само устните му затрепериха.

— Всичко ще сторя, каквото пожелаеш — каза синът, като плачеше горко. — Ще си излежа наказанието и ако ти пожелаеш, ще отида в Америка, никой там не ще знае, че аз нося името Пал — само ме остави да живея.

— Пълзи като куче и се моли за живота си! Той няма смелостта с кръв да измие окалялата си чест. На такъв син дадох живот! Бягай далече от мене, клетнико, и ако до няколко минути не загинеш от собствените си ръце, знай, че аз сам ще те убия. Не ще те дам жив на полицията.

Като каза това, старецът вдигна револвера и го насочи към сина си.

— Предай Богу душата си, клетнико! Бог ще ми прости това убийство, той знае всичко, що става в душата ми.

— Чакай, татко! — извика Хуго и отблъсна револвера. — Не ставай мой убиец. Аз реших, заклевам ти се, че сам ще сторя това.

Старецът издигна ръце и каза радостно:

— Благодаря ти, Боже, че в последния час вля дух и смелост в сърцето на един Пал. Револверът е тук и щом се застреляш, ти измиваш своята чест като всеки честен и благороден човек.

Хуго взе револвера, очите му блуждаеха из стаята, като че искаше да се прости с нея.

— Сбогом, татко! — пошепна той. — Сбогом, остави ме сам да умра.

Старецът разтвори ръце и едри сълзи закапаха от очите му. Той извика:

— Прегърни ме, Хуго, целуни ме и ме прегърни, мое нещастно дете, за последен път на този свят!

Хуго плачеше, той прегърна стария си баща.

Старецът го целуваше по лицето, по устата и челото. Баща и син останаха за дълго прегърнати.

Изведнъж на вратата се чу силно тропане и Ашинов извика отвън: „Изминаха пет минути.“

Старецът освободи сина си от прегръдките си и пошепна:

— Аз ще ги забавя още няколко минути, а ти побързай, нека Бог се смили над тебе.

Старецът се прегьрби и едва се дотътри до вратата. Щом я отвори, Ашинов се изправи пред него.

— Почакайте още малко — помоли Фон Пал, — нека клетникът прочете късата молитва пред лицето на майка си.

— Добре, господине, няколко минути не струват много, но изглежда, че тази молитва на сина ви ви е трогнала, тъй като вие едва се държите на краката си.

Старецът така силно трепереше, че за да не падне, трябваше да се хване за рамото на Ашинов.

— Не чувате ли как чете молитвата? — попита той с отпаднал глас. — Сине мой, сине мой, ела бързо тук! Той ще се убие, той не чете молитва! Не се убивай, синко, по-добре живей без чест, но само живей. Ах, вече е късно!

В стаята се чу гръм и като че ли нещо се търколи на земята.

— По дяволите, що е това! — каза Ашинов. — Аз съм измамен. Той избегна заслуженото наказание.

Фридрих фон Пал издигна ръце нагоре и каза със строг глас:

— Той сега е там горе пред вечния съдия. Прости му, Боже, както и аз му простих.

— Разбийте вратата! — заповяда Ашинов. Стражарите натиснаха вратата и я счупиха.

— Къде е самоубиецът? — извика Ашинов. — Повикайте лекар, може да е жив още.

— Вие ще намерите само трупа му — каза Фридрих фон Пал, а очите му светнаха с необикновен огън. — Бог не би пожелал да ме накаже така строго. Ръката му не е трепнала, когато е стрелял в сърцето си.

— Труп? — каза Ашинов. — Не виждам никакъв труп, нито пък затворника.

Погледите на всички се лутаха из стаята. От Хуго нямаше ни следа, нито глас.

В средата на стаята лежеше револверът, който още пушеше. Ашинов разбра веднага каква е работата.

— Прозорецът, който гледа към градината, е счупен — каза той, — избягал е през прозореца!

Като вкаменен стоеше Фридрих фон Пал и гледаше ту револвера, ту прозореца.

— Страхливец! — бъбреше. — Той е страхливец. Живей, клетнико, живей, но бащиното проклятие нека те преследва през целия ти живот!