Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (103)

CV. С ВЪРЗАНИ ОЧИ

След една неспокойна нощ за Владимир на другия ден Ашинов влезе в стаята му.

— Вие се спасихте по един странен начин — каза Ашинов, като погледна злобно Владимир. — Вчера не бих дал за живота ви нито копейка.

— Наистина. Чудно е и аз сам не мога да си го обясня.

— Но много не сте спечелили с помилването си.

— Какво искате да кажете?

— Вие сте осъден завинаги на тежка работа в сибирските рудници.

Владимир не отговори, защото не искаше да издаде обидата, която почувствува от тази присъда.

— Вие ще отпътувате утре с колоната за Красноярск. Нямам друго какво повече да ви съобщя — каза Ашинов, като тръгна да си отива, обаче Владимир му попречи.

— Почакай, имам да ти кажа нещо — каза Владимир. — Защо трепериш, нещастнико! Не се страхувай, аз няма нищо да ти сторя, искам само накъсо да ти кажа какъв човек си. Ти приличаш на червей, който пълзи пред всекиго, докато достигне желаното. И щом го постигнеш, тогава ти си в състояние да унищожиш всекиго, когото пожелаеш. Ашинов, ти си на върха на руското управление и ти унищожаваш добрите хора на тази страна. Но ще дойде времето, когато ще паднеш от тази висота в низините и тогава ще станеш такова жалко същество, че и най-нищожният човек ще може да те тъпче. И сега всеки честен човек те ненавижда, но знай, че когато паднеш, не ще се отървеш от заслуженото наказание. Това исках да ти кажа, господин директор, а сега махай се оттука.

Ашинов кипеше от злоба, че не можеше нищо да стори на Владимир. Той виждаше, че една висша сила крепеше Владимир и за да не изгуби положението си, не смееше нищо да направи срещу него.

Същия ден, още вечерта, отведоха Владимир на един параход на Волга. На другата сутрин той тръгна с колоната, която след дълго пътуване пристигна в Красноярск.

Поставиха Владимир в една килия, нещо като пещера, и той прекара там три денонощия.

На четвъртия ден в килията влезе един подофицер, който поиска да върже очите му, за да го въведе в рудника.

Владимир се уплаши, но позволи да му вържат очите. След малко се намери на чист въздух. Той разбра по дрънченето на оръжията, че го придружават няколко войници.

Изведнъж те се спряха. Един непознат глас заповяда да бият барабаните. Владимир помисли, че бе заведен на бесилката.

— Махнете кърпата! — извика Данишев на началника на Красноярск.

Владимир видя една грамадна къща пред себе си.

После Данишев, когото Владимир виждаше за пръв път, се приближи до него.

— Владимир Рошински — каза той, — заповядано ми е да ви съобщя, че вие се освобождавате от работа в рудника. Ще останете в Сибир като колонист. Тази къща е на ваше разположение.

Владимир помисли, че сънува, защото вместо смърт, която той очакваше, пред него се представи една чудесна къща, която му даваха като негова собственост.

— В тази къща, приятелю мой, ви чака един човек, който много ще се зарадва, когато ви види.

Владимир се изчерви, той помисли, че това е Вера.

Обаче този път се излъга. Насреща му излезе един човек с гордо изражение и с униформа — великият княз Константин.

— Прегърни ме, сине мой! Остави ме да ти се нарадвам. Кажи, че ми прощаваш! И без това аз много преживях.

— Ваше Височество!

— Не ме наричай така. Искам да ме наричаш само татко… Очите на Владимир се изпълниха със сълзи.

— Наистина значи аз ще мога да ви наричам татко? — каза Владимир, като даде ръката си на великия княз. — Аз ще ви обичам, както син баща си.

— Да, Владимире, и аз ще те обичам като баща. Колко много, сине, изживях заради тебе! Колко щастлив щях да бъда да се гордея с тебе.

— Татко, мили татко! — извика Владимир, като прегърна баща си.

— Драги сине, колко красив и колко благороден си!

— Аз сега виждам, че приличам на баща си. Ясна ми е сега гордата ми постъпка.

— Прощаваш ли ми?

Тези думи като да го стреснаха. Той разтри челото си с ръка.

— Дали ти е простила майка ми? — каза Владимир с разтреперан глас. — Тя трябва да ти прости, защото много е преживяла.

— Твоята майка ми прости. Тя сама ми каза: „Нека Бог те благослови и те направи щастлив.“ Да знаеш, Владимире, колко тежки дни преживях напоследък! Смъртната ти присъда направи да ми побелеят косите. Сега съм щастлив, че можах да предотвратя най-лошото. Ти си помилван. И аз сам не съм господар на волята си. Ако беше така, аз щях да те заведа в петербургското общество, където е твоето място, и щях с гордост да им кажа, че ти, благородни младежо, си мой син! Принуден съм за съжаление да се откажа от това мое желание, понеже заповедта на императора гласи да останеш в Сибир. Аз ще се потрудя, колкото мога, да облекча твоя живот.

— Присъдата на Негово величество, татко, е справедлива, понеже аз съм я заслужил.

— Животът ти тук не ще бъде много лош. Аз купих тази къща за тебе и ще идвам всяка година, за да ти се радвам.

Аз трябва значи да остана като заточеник? — каза Владимир.

— Ти ще си свободен. Ти ще можеш да ходиш където желаеш, само не ще можеш да напуснеш Красноярск без мое позволение. За това трябва да ми дадеш честната си дума, понеже това го желае Негово величество императорът.

— Давам честната си дума — каза Владимир, като вдигна ръката си.

— Благодаря ти, синко! Като изпълних сега бащиния си дълг към тебе, ще бъда по-спокоен. Довиждане, Владимире.

— Сбогом, татко, и на добър час! Поздрави мама и Вера.

Великият княз излезе от стаята. След малко той напусна замъка.