Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (50)

LII. В ЦАРСКАТА КУХНЯ

Император Александър II беше много взискателен към добрите ястия. Особено голямо удоволствие бе за него, когато се намираше на богата трапеза заедно с приятели. Интересно е, че и кухнята бе обширна, тя заемаше почти целия долен етаж на двореца му.

Кухнята на царя бе много добре уредена. На всяко огнище имаше по една тенджера. Повече от двадесет готвачи бяха надзиравани от десетина чиновници.

Работата на последните е да преглеждат яденето да не би да е отровено. Тези чиновници са били войници, добре дисциплинирани и предадени още от редовете на царската гвардия, където са служили дълги години; а някои от тях дори са излагали живота си на смърт само за да докажат своята вярност.

Освен тези готвачи имаше други четирима, така наречени салонни, от които пръв беше известният французин Лафермо.

По-рано този човек е бил на служба у французина Ротшилд, който със своите пари бе завладял целия свят и на царя бе трудно да го вземе в своята кухня. За него той бе слушал от генерал Кнудзон и затова писа на посланика в Париж да го ангажира за двореца в Петербург. Това разпореждане доста изненада посланика, тъй като той знаеше, че не ще успее с Ротшилд, но все пак се яви при него и му каза царското желание.

Като отпусна раменете си, Ротшилд каза, че е готов да изпълни всяко желание на царя, обаче това не, тъй като готвачът му е нужен и е ангажиран у него за 10 години.

Посланикът можеше да говори каквото си искаше и в края на краищата нищо да не излезе. Той си отиде и съобщи това на царя.

Царят настояваше в писмата си на своето и най-после посланикът реши да го открадне, което и стори.

Лафермо ходеше при жена, подкупена от посланика, и един ден, както винаги, отива при нея, няколко души го улавят, връзват ръцете му и го закарват на гарата, след това го качват на военен параход и не след дълго той се озова в Петербург.

Лафермо се примири с положението си и след като се видя със стария си познат, генерал Кнудзон, реши да остане в двореца.

Отначало, озлобен от насилието, той каза някои лоши думи пред няколко лица и ако не бе генерал Кнудзон да смекчи това, щеше да бъде строго наказан.

Ето защо Лафермо уважаваше и беше благодарен на генерал Кнудзон.

Оттогава Лафермо остана завинаги в царската кухня, за което не съжаляваше никога, тъй като се ползуваше с царското доверие.

Той работеше от ранно утро до късна вечер. Беше на работа, когато му съобщиха, че генерал Кнудзон и още един човек искат да говорят с него. Щом разбра, че е генералът, готвачът го посрещна с думите:

— Това сте вие, генерал Кнудзон, комуто съм толкова благодарен! Голяма чест е за мене, че дойдохте в кухнята ми!

Лафермо помоли генерала да влезе в стаята и го покани да седне на канапето.

— Особено обстоятелство ме застави днес да дойда при вас, Лафермо — каза генералът, преди да седне. — Дойдох да ви помоля за едно нещо.

— Много ще се радвам, ако мога да ви услужа!

— Можете още днес да ми направите тази услуга. Вижте този човек — генералът посочи Бояновски. — Той е мой роднина, за когото трябва да се погрижа.

— Значи ваш роднина? — каза Лафермо. — Още един от семейство Кнудзон?

— Не — прекъсна го генералът, — казва се Познански. Аз не съм се грижил за него, той се е лутал по света и така е научил вашия занаят, любезни Лафермо, който е така ценен.

— Да. Значи негова милост е готвач, мой колега?

Бояновски се поклони вежливо.

— Аз съм готвач, ала не мога да се меря с известния готвач Лафермо.

— Никой не е станал майстор без труд — каза царският готвач. — Колко време сте били готвач?

Познански, така ще наричаме вече Бояновски, се замисли и каза:

— Десет години имам добри референции.

— Какви референции! Когато аз те препоръчвам — каза генералът, — други не са нужни.

— Има право генералът — каза Лафермо, — неговата дума струва повече от сто препоръки.

— Мога да кажа, че съм доста изкусен в занаята си — каза Бояновски, — ако искате, можете да ме подложите на изпит.

— Да опитаме тогава, да не губим време — каза Лафермо.

— Сега ще узная колко разбираш от занаята си — каза генералът. — Вярвам, че не ще ме посрамиш.

И тримата влязоха в кухнята, където Лафермо запита един от младите готвачи какво е поръчал царят за обяд. — Младежът каза, че царят иска донска супа.

— Да, донска супа, това е доста сложно ядене — каза царският готвач. — Е, господин нов готвач — обърна се той към Бояновски, — побързайте и ни покажете изкуството си.

— Нищо по-лесно от това — каза Бояновски, който бе научил как се готви тази супа от един свой другар в Сибир. — Моля само за нужните продукти.

Лафермо заповяда на слугата да донесе всичко необходимо за тази супа.

Не след дълго Бояновски приготви отлична супа, която хареса на царския готвач. Това бе всичко — Бояновски се настани в царската кухня.

Генералът се обърна към Лафермо с думите:

— Ще позволите, нали, преди да се разделя с роднината си, да си поговорим насаме с него?

— На ваше разположение съм — каза готвачът, като ги заведе в стаята си.

— Мисля, че това е единственият начин да се избавя от тези, които ме преследват — каза Бояновски, след като влезе в стаята. — И за всичко трябва да благодаря на тебе, скъпи приятелю!

Генералът, разчувствуван от благодарността на Бояновски, постави ръка на рамото му и каза:

— Трябва да се разделим сега, приятелю, вярвам, че ще бъдеш разумен и ще умееш да се предпазиш от враговете си. Ако имаш някога нужда от мене, пиши ми няколко реда и аз ще дойда при тебе. Така, синко мой!

— Сбогом, приятелю, татко мой — каза Бояновски, като се наведе да целуне ръката му. — Преди да се разделим, имам още една молба към тебе: погрижи се за младия човек, който ни предвари от шпионина.

— Не е нужно да ми го казваш, аз всичко видях и сам ще се погрижа за него — каза генералът.

Като стисна ръка на приятеля си и се прости с Лафермо, той се запъти към приемната на царя. Каза, както обикновено, на слугата да съобщи за него. Но се изненада, когато слугата се върна и му каза, че царят разпоредил всички да дадат визитните си карти и да чакат своя ред.

— Възможно ли е да е казал така царят и за мене?! Ти не казваш истината, това е невъзможно.

— Аз ви казах онова, което царят ми заповяда — каза слугата, като сви рамене.

Генералът се замисли.

„Какво ли се е случило, че така да постъпва с мене царят днес? Май не мирише на добро! Трябва някой да ме е наклеветил пред него, тъй като царят ме е приемал и тогава, когато е бил най-неразположен.“

Той се доближи до масата, взе една чиста картичка и написа името си.

След малко царят позвъни, което значеше, че желае да прегледа визитните карти.

Слугата занесе картите и като се върна, позволи на този, който пръв си даде картата, да влезе. Генералът трябваше да чака, докато дойде неговият ред. След като всички се изредиха, слугата съобщи на генерала.

„Дойде най-после и моят ред“ — каза си старият ветеран.

Той стана и шпорите на ботушите му издрънчаха. Генералът застана след няколко минути мирно пред императора — по войнишки.

Царят стоеше до писалището си и не обръщаше внимание на влезлия генерал.

Кнудзон се изкашля с цел да обърне вниманието на царя.

Царят вдигна глава и погледна генерала. В погледа му се четеше неговото неразположение.

— Ах, да, генерал Кнудзон — каза царят, — какво ви носи при мене? Какво желание имате?

— Желание? Аз пожелах само да ви посетя. Не допуснах, че ще мислите, че съм дошъл с някаква молба.

— Седнете — каза царят. — Бялата ви коса не позволява да стоите прав.

— О, Ваше Величество, аз се чувствувам още много млад и мога да стоя прав. Щом тази е причината да ме каните да седна, то аз ще стоя прав.

— Кнудзон, харесва ли ви тонът, с който почнахме да говорим?

Генералът се засмя горчиво.

— И аз не знам, Ваше Величество! Изглеждате доста весел и аз мисля, Ваше Величество, че се шегувате със стария слуга, след като 30 години сте говорили сериозно.

Царят погледна генерала.

— Не, това не е шега, Кнудзон, а сериозно нещо.

Генералът потрепера.

— Значи истина е, че съм паднал в немилост пред Ваше величество? Никога не съм сънувал, че това може да се случи с мене, и то на стари години!…

— Възможно е да не сте сънували, но сте помислили за това, тъй като аз се придържам към старата пословица: „Който не е с мен, е против мен.“

— Аз мисля, Ваше Величество, че съм бил до вас, както съм бил в двадесет битки, където съм залагал главата си, за да спася вашата. Аз не обичам да се хваля, Бог ми е свидетел, но вие ме предизвикахте да ви припомня това, което съм сторил за вас и за Русия.

— Толкова по-зле, че на стари години сте станали царски неприятел.

Генералът мълчеше до тази минута, но като чу обидата, тропна с крак нетърпеливо и каза:

— Ваше Величество, някоя стара лисица ме е наклеветила пред вас с цел да изгубя доверието, с което досега се ползувах!

Царят мълчеше.

— Ваше Величество, ето главата ми, тя е ваша сега, както е била преди 10 години. Изпратете ме на бесилката, нека ми отсекат главата, но преди да направите това, узнайте, моля, цялата истина.

Царят се обърна и като постави ръка на рамото на генерала, каза с разчувстван тон:

— Нали не е вярно, Кнудзон, нали е измислица, че ти си нихилист?

— Аз нихилист? Кой е казал това, кой ме е нападнал пред вашите очи? Защо ли питам, като зная, че на земята има много нищожества. Като Иван Кардов, директора на полицията. Не е ли така, Ваше Величество, нали той е сторил това?

Царят се двоумеше дали да му каже, но най-после реши и му каза.

— Какви доказателства ви е дал?

— Само едно и това е, че криете в дома си Бояновски.

Царят го изгледа строго в очите, за да разбере какво впечатление направи това име.

Като чу името Бояновски, генералът почна да губи смелостта си.

— Защо не ми отговориш, драги приятелю, има ли Кардов право?

Понеже генералът не отговори и на това, царят каза със силен глас:

— Казал ли е Кардов истината или е излъгал?

Кнудзон трепереше, гърдите му бяха развълнувани.

— Ваше Величество, съжалете ме и не ме питайте това сега.

— Добре — отговори царят, — не ще ви разпитвам повече, но затова пък узнавам, че Кардов ми е предан служител, който бди над моя живот и значи не ме е излъгал.

Кнудзон не можеше повече да се въздържи и надсмивайки се иронично, каза:

— Кардов — ваш предан служител? Ха, ха, хвалете го, награждавайте го, Ваше Величество, но дано не настъпи денят, когато ще съжалявате за голямото доверие, с което го ограждате.

— Не хулете Кардов — извика царят, — защото той е човекът, който ме брани от неприятелите ми, дори от неприятелите ми, които се крият под формата на приятелството.

Лицето на генерала побледня и той запита:

— Думите ви отнасят ли се и за мене?

Царят не отговори, а застана до прозореца и замислен отправи поглед към улицата.

И двамата не разговаряха. За царя аудиенцията беше свършена, Кнудзон обаче не се помръдваше от мястото си, а само мълчаливо гледаше тавана.

— Оттеглете се, генерале — каза царят след няколко минути. — Защо не си отивате? — добави наново царят, щом видя, че генералът стоеше като закован на мястото си. — Не желая повече присъствието ви.

— Все пак аз няма да изляза, за да се убедя дали ще си послужите със слугите си, за да ме изхвърлите, и така да се уверя колко ви е повлиял Кардов.

Царят се намръщи. Приближи се до генерала и му каза решително:

— Идете си мирно, старче, не вярвам да ме предизвикате дотам, че да сторя това. Сам с мълчанието си потвърдихте истинността на думите на Кардов. Много се колебах, докато повярвам, достатъчно ми е сега. В моя власт е да ви затворя, но тъй като вие сте рискували живота си за мен, няма да го сторя. Сега, когато сте съучастник на моите врагове, ние сме наравно. Една молба имам към вас след 24 часа искам да узная, че сте напуснали Петербург.

— Все едно изгонен, заточен — извика Кнудзон, — вярно ли е това?

— Причината е у вас, аз не съм мислил, че можем така да се разделим.

— Добре — каза генералът, — желанието ви за мен е заповед.

И той бавно се запъти към вратата; но преди да стигне до нея, царят каза с мек глас:

— За минутка само, приятелю мой Кнудзон!

Генералът се спря, застана по военному и попита какво желае императорът.

Царят се приближи до него и като разтвори ръце, каза:

— Не, Кнудзон, ти не си предател, аз не вярвам, не мога да допусна това, тук има някоя тайна — добави той със сълзи на очи. — Вие можехте да се защитите, но в интерес на друг човек нищо не сторихте за оправданието си.

— Възможно е, Ваше Величество — с разтреперан глас каза Кнудзон.

— Кажете на вашия цар за този човек. Защитете честта си, която сте готов да изгубите. Ако напуснете стаята ми, без да се оправдаете, завинаги сте загубен. Знам, че само една дума е достатъчна за спасението ви. Кажете я, отговорете, че не сте виждали Бояновски, откакто е заточен в Сибир, и че не е при вас!?

— Съжалете ме, Ваше Величество, да не ставам лъжец на старост.

— Да не станете лъжец? Значи истина е, че Бояновски е у вас?

Кнудзон, изправяйки решително глава, гордо каза:

— Вярно е, Ваше Величество. На един нещастник не можах да откажа подслон в къщата си.

— И вие наричате нещастник Бояновски, а мене грешник!?

— Но в какво се е провинил Бояновски, Ваше Величество?

— И вие още питате, като че не ви е известно, че той се обяви на страната на неприятелите ми, че стана нихилист?

— Не, Ваше Величество, това не е доказано. Ако един човек присъствува на събранията на нихилистите, това не значи, че той е нихилист. Може да е сторил това с цел да ги опознае отблизо, за да разбере дали тези хора имат право да бъдат против царя и правителството, или пък някоя друга причина, но да стане убиец като останалите — това не може да се докаже!

— Не е доказано наистина — каза Александър II, — че е нихилист, но той биде освободен от разсипване като държавен съветник. — Това е именно злото — прекъсна го Кнудзон, — тъй като обвинителите се страхуват от правдата и от открито съдене. Ако бяхте съдили Бояновски, то той щеше да докаже невинността си и щеше да има случай да се защити. Ако се окажеше виновен, то аз, Ваше Величество, щях да бъда първият, който щеше да му забие куршума в гърдите, нежели да го приема у дома си. Вместо да го разпитат, за да докаже невинността си, една вечер го нападат в леглото и го закарват в затвора и оттам го заточват в Сибир.

— Такива сцени аз не одобрявам — каза царят, — но тъй като това се касае за един съветник, който е имал всичкото ми доверие и въпреки това се е присъединил към враговете ми, то аз съм съгласен да се мъчи и да чезне в сибирските рудници.

— Той не е предател, както и много други, които гинат в Сибир — каза Кнудзон. — Ако Бояновски наистина беше такъв, нямаше да му се удаде да скъса веригите и въпреки големите мъчнотии из пътя да може да се върне читав и здрав в Петербург. Нима не трябваше да го приема у дома си, след като бе понесъл толкова мъки, докато си дойде?! Това направих, като разбрах, че той е невинен. И знаете ли, Ваше Величество, кой го е обвинил? Неговата жена — тази, която е полицейски шпионин и предмет на разврат, тя, за да може свободно да се наслаждава, го предаде на полицията като враг на царя.

— Аз трябва да се застъпя за госпожа Бояновска в този случай, тъй като това, което е направила, е било неин дълг да ме защити.

Генералът отпусна рамене.

— Вашият поглед, Ваше Величество, е заслепен, вие не можете да надникнете в душата на честния човек, защото има някои, които ви държат в мрак. Вярвайте, Ваше Величество, че Русия е болна и причината на нейната болест е управлението. Щом като пращаме в Сибир такива хора като Бояновски, без да бъдат изслушани, нека Бог ни е на помощ, тогава в нашата земя не ще поникне трева, тъй като е отнета силата на производителността.

— Не желая да говоря с вас за това — каза царят. — Питам ви — прибрали ли сте Бояновски във вашия дом и помагали ли сте му?

— Колкото съм могъл, помагал съм му, за да го отърва от враговете му.

— Ако поискам сега да ми кажете къде се намира този нещастник, бихте ли ми го предали?

— Аз няма да стана предател на приятеля си. Когато се заклех за вярност и че ще жертвам за вас всичко, което е свято за мен — чест, убеждения, бях готов да пролея кръвта си, залагах главата си и в двадесет битки излагах живота си, тогава аз всичко обещах: но онова, което за мене е свято — приятелството — не трябва дори самият цар да ми го отнеме.

Царят се отправи към писалището, взе две-три писма смачка ги и ги хвърли на пода. По лицето му личеше, че той взема някакво решение.

— Добре — каза той сдържано. — Питам ви, генерале, знаете ли къде се намира този сибирски беглец?

— Да, зная — решително отговори генералът.

— Питам ви тогава, ще ми кажете ли къде се намира той? Кажете ми накратко: да или не. Искам сам да разбера дали привързаността към приятеля ви е по-голяма, отколкото към царя. Кажете, генерал Кнудзон, къде се намира царският неприятел?

— Това не ще ви кажа никога, Ваше Величество — каза тържествено Кнудзон.

— Вие не желаете да ми кажете? Не знаете ли, че това е предателство?

— Въпреки че във вашите очи това е предателство, аз по-скоро бих предпочел да ме убият, отколкото да предам предателя си на палача.

— Дори тогава когато сам отивате към явна гибел?

— И тогава, Ваше Величество. Не е за първи път да залагам живота си заради вашия — каза генералът.

— Твърдоглави човече — каза царят, — припомням ти за сетен път: не ме предизвиквай да отида до крайност! Какво толкова ви е скъп Бояновски, този предател?

Той позвъни.

— Имате още време да запазите уважението, с което се ползувате в държавата ми, генерале!

— Нима затова, че не искам да предам приятеля си, ще загубя чест и достойнство? Не вярвам това, Ваше Величество — повтарям, че предпочитам да умра.

— Тогава сам избирате смъртта — каза царят и отново позвъни.

— Заповядайте, Ваше Величество — каза влезлият в кабинета младеж.

— Нека дойде стражата — заповяда царят.

Кнудзон се засмя горчиво.

— Така значи, войниците, които аз предвождах в боя, ще ме закарат в затвора.

Царят обърна глава и не отговори.

След малко влязоха петима офицери под предводителството на един капитан с дълга черна брада. Това бе царската стража.

Царят се приближи до капитана и го попита за името.

— Капитан Горунов от гвардейския полк — каза капитанът.

— Виждам, че гърдите ви са украсени с медал. Къде сте го заслужили?

— Във войната с черкезите — когато под предводителството на генерал Кнудзон победихме черкезите.

Царят прехапа устните си.

— Надявам се, капитан Горунов, че ще мълчите и че не ще кажете никому нищо за онова, което ще се случи тука. Очаквам същото и от другите офицери.

Царят посочи с ръка към Кнудзон, който бе застанал като статуя.

— Капитан Горунов, затворете този човек!

Капитанът се обърна с цел да потърси някого, който не бе тука.

— Кого да затворя? — каза той след малко. — Не виждам никоя подозрителна личност тука. Този там, мисля, се казва генерал Кнудзон.

Изведнъж офицерите почнаха да си шушукат, спогледаха се всички, а капитанът изтърва сабята си.

— Нима е вярно, Ваше Величество, че желаете да затворите моя предводител, моя командир!

— Аз съм вашият командир, капитане! — извика строго царят. — Ако не искате да пострадате, трябва да се покорявате.

— Ваше Величество, ние се покоряваме, но чудно ми е това, тъй като съм видял как откачихте Михайловския кръст от вашите гърди и го закачихте на неговите.

— Времената се менят. Сега виждам, че съм дал тази чест на недостоен човек — ни дума повече, затворете сега генерала.

— Слушам, Ваше Величество!

Капитанът се изправи и се приближи до генерала.

— Ваше сиятелство генерал Кнудзон — каза той, като се мъчеше да скрие вълнението си, — моля ви да ми предадете вашата сабя, вие сте арестуван.

Кнудзон не се мръдна от мястото си.

Капитанът повтори въпроса.

— Моля ви да ми предадете сабята си — Негово величество царят заповяда това.

Генералът като омаян извади сабята си и вместо да я предаде на капитана, я хвърли пред краката му.

При тази картина царят потрепера. Тръпки побиха тялото му. Стори му се, че палачът удари с ножа главата на жив човек и я отсече:

— Вземете сабята, капитан Горунов, аз не давам тази сабя, която съм носил на славни победи.

Горунов вдигна сабята и когато царят не гледаше на тази страна, я целуна.

— Къде да закарам генерала, Ваше Величество?

— В Петро… не, не в Петропавловската крепост, а в неговото полско имение. И вие ще бъдете отговорен, капитане, ако арестуваният избяга.

Като чу това, генералът се изправи и гордо изгледа царя.

— Аз ли да избягам, Ваше Величество?! Аз, който никога не съм ви напускал, сега да избягам?!

— Откарайте го!

Царят даде знак с ръка и офицерите заградиха генерала. След няколко минути това чудно шествие потегли, за да напусне стаята. Когато цар Александър остана сам, допря горещата си глава до прозореца и измърмори през зъби:

— Тези са най-добрите и най-честните мои хора, тези са моите приятели, които разколебаха верността си!… Тежко и горко на мене и на всички Романовци!…

Царят остана дълго време в това положение. Изведнъж завесата се отвори и се чуха стъпки зад него.

Царят се обърна и запита:

— Кой е там?

— Аз съм, Ваше Величество — каза Кардов и застана пред императора.

Кардов се доближи бързо до царя и каза:

— Когато идвах при вас, Ваше Величество, срещнах едно шествие. Радвам се, че вие сте решили да затворите един предател.

— Какво искаш още от мене? Не е ли достатъчно това? Има ли още някой, за да повикам палача.

— Нищо не искам, Ваше Величество, мисля само за вас и затова Най-добре ще е, ако веднага затворите генерала в Петропавл…

Александър подскочи, като да бе гръмнат.

— Бягай от мене, сатана, аз може би направих повече, отколкото трябваше, тъй като благодарение на твоите интриги загубих най-добрия генерал. Иска ти се, изглежда, да потопяваме всеки ден перото си в кръв, за да подписваме смъртна присъда! Махни се оттука! Днес желая да съм сам.