Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (37)

XXXIX. ПОСЛЕДНИЯТ ЧАС

Директорът на тайната полиция Иван Кардов ядосано крачеше из стаята си. Той изглеждаше изплашен. Шепнеше си нещо, което сам не разбираше. Очите му светеха, а тялото му трепереше от гняв.

„Три дни само още и ще се сгромолясам от висотата на положението си и ще се превърна в нищожество. Познавам царя, той държи на думата си. Той ми каза, че ще изпитам гнева му, ако в срок от три дни не намеря малкия Владимир, който изчезна по такъв необикновен начин. Да го намеря, макар че той не е вече между живите.“

След това Кардов изтърча до вратата и бързо я отвори.

— Ашинов — извика той, — само една дума.

Ашинов весело влезе в стаята. Той добре усещаше неловкото положение, в което бе поставен Кардов, и сега бе доволен, че вижда своя директор в това състояние.

Кардов затвори вратата след него, улови го за ръката и го довлече сред стаята.

— Кажи, човече, още ли не си открил следите му? Мислиш ли, че детето е още живо? Подложи ли на разпит жената, която взе детето?

— Подложих я, но ми е много чудно, тъй като тя твърди, че е изпълнила заповедта ми и е хвърлила детето в Нева. Ако това обаче беше истина, водата щеше да го изхвърли на повърхността или на брега. Обиколих целия бряг на Нева, никаква следа. Ако не се мамя, тази жена ме е излъгала.

Като чу тези думи, Кардов не можа да скрие радостта си.

— Нима мислиш, че старата не го е убила? — попита той.

— Не бих могъл да кажа, че го е убила.

— Но тогава къде е детето?

— Тя трябва да го е продала, а ние трябва насила да я накараме да каже какво е направила с детето.

— Повикай я тогава — каза Кардов.

— Не е нужно, тя е в полицейското управление — отговори Ашинов.

— Да отговоря по-бързо, защото ще падне голям бой, ако не каже какво е направила с детето.

След няколко минути Ашинов доведе Хиацинта Янкович в стаята на полицейския директор.

Когато се намери пред Кардов, Хиацинта започна да трепери.

— Трепериш, а? Не си казала истината, нали? Излъгала си ни? Говори, но самата истина. Какво направи с детето, с малкия Владимир? Ако не ни кажеш истината, ще те пребием до смърт.

— Ще кажа самата истина, само, моля ви се, не ме бийте, почитаеми господине. Питайте и аз ще ви отговарям.

— Какво направи с детето? Къде си го дянала и още ли е живо?

— Господине, както ми заповядахте, аз го занесох на брега на Нева, но тъкмо когато щях да го хвърля… — Тя млъкна. — Милост, милост, уважаеми господине, но тъкмо в тази минута грабнаха детето от ръцете ми.

— Лъжеш! — изкрещя Кардов, като я ритна с крак. — Продала си го, ти си го продала на някоя циганка. Отведи я в зимника, Ашинов.

— Аз не мога да говоря друго освен истината — отвърна тя. — Един човек го грабна от ръцете ми.

— Познаваш ли този човек?

— Не, не ми е познат. Но струва ми се, че съм го виждала или съм слушала гласа му, защото ми се стори познат. Ах, да, мисля, че съм го виждала при гърбавата Петровна и ако не се лъжа, живее при нея.

Ашинов бе доволен. „От добре на по-добре върви работата. Сега поне имаме едно име.“

— Ашинов, прегледай в книгата къде живее тази Петровна — заповяда Кардов.

Ашинов се приближи до масата и отвори една книга.

— Ето — каза той, — Петровна, шивачка, бедна, но трудолюбива и безопасна.

Кардов даде знак на Ашинов да дойде при него.

— Веднага върви при тази шивачка — заповяда той, — сложи си маска и гледай да узнаеш как се казва човекът, който е грабнал детето от ръцете на Хиацинта.

— А тази? — попита Ашинов, показвайки Хиацинта.

— Задръж я тук — нареди Кардов. — Тя знае повече, отколкото трябва, и може да бъде опасна за нас.

Като чу, че ще я затворят в зимника, Хиацинта започна да плаче.

— Ах, братко, съжали се над мен, старата жена. В името на Бога, да не видя покойния си мъж Янкович, ако кажа някому нещо от това, което чух тук.

— Не плачи, жено, това, което казва директорът, е тъй свещено, както царската дума. Най-после на тебе тук няма да ти е зле.

Директорът на полицията я улови за рамото и искаше да я повлече подире си, но тя започна да се дърпа.

— Няма да дам да ме затворите, аз нямам никаква вина. Зная какви са намеренията ви: искате да ме затворите в зимника и там да ме убиете.

— По дяволите, ако не кротуваш, ще ядеш и бой.

— Отведи тази жена в Петропавловската крепост! — каза Кардов, тъй като тя започна да му става отвратителна.

Ашинов веднага изпълни заповедта. Повика двама стражари и им предаде Хиацинта, а след това се обърна и каза:

— Сега можем да бъдем спокойни, господин директоре, във всеки случай детето е още живо.

— Имам на разположение още само три дни и три нощи — каза Кардов. — Ако не намеря до това време детето, загубен съм. А ти знаеш, че ако падна от високото си положение, ти пропадаш. Това е въпрос на живот и смърт.

Ашинов се поклони пред шефа си и каза:

— Ние ще издържим, господин директоре, разчитайте на мен.

Петровна прекарваше тежки дни. Владимир, нейният мил Владимир, когото обичаше като майка, беше болен. От няколко дни детето имаше главоболие, не беше весело и все искаше да си легне. Петровна плачеше, горко плачеше и много й се искаше да поплаче заедно с малкия Владимир, но трябваше да бъде храбра.

Отскоро при нея живееше една старица, която винаги я утешаваше в скръбта й. Ако Бояновски бе видял тази жена, би паднал на колене и би я прегърнал, защото това беше неговата майка.

Изтърпяла толкова мъки при снаха си, госпожа Бояновска намери при Петровна спокойствие още същата вечер, когато Бакунин и Леония я избавиха от явна смърт.

Тя беше много признателна на Петровна за това, което й даваше, тъй като снаха й бе отнела всичко.

Не бе ли за нея все едно дали ще живее, или ще умре?

Единственото й богатство, нейният син, беше в Сибир и ни кой не знаеше дали е жив.

Всички, които тя обичаше, бяха мъртви, не можеше да се покаже на улицата, нито пък да осъди снаха си, тъй като тя самата бе обявена за луда.

Въпреки това нейната цел на живота бе да отмъсти на тази, която толкова я бе измъчила и унижила.

На лицето на старата се появяваше усмивка, когато си помислеше за това, и то отмъстителна усмивка.

Откакто бе дошла при Петровна, старицата бе по-весела. В нейно лице момичето виждаше втора майка. Бояновска бе интелигентна жена и можеше да научи нещо от Петровна, а се и радваше, че може да й бъде полезна с нещо. Често й разправяше за преселението на народите, за войните, за умните владетели и за земните красоти. Едновременно с работата си Петровна се учеше.

Но днес не работеше, а стоеше до леглото на Владимир. Детето спеше неспокойно, мяташе се в леглото си и кашляше по някога.

— Боже мой, дано не е някоя опасна болест — каза тя, като се обърна към Бояновска.

— Няма нищо опасно, детето е малко настинало — рече Бояновска, — утре ще е по-добре.

— Виж само колко са се зачервили страничките му. Това и е обикновена изстинка.

Старата се доближи до леглото и постави ръка на челото на Владимир.

— Има висока температура — каза тя. — Децата лесно простиват, постави мокра кърпа на челото му, това ще го облекчи.

— Нещо ми е много тежко, като че ме очаква някакво нещастие.

Тя млъкна изведнъж и погледна към вратата. Разтрепера се и побледня.

Един човек бе застанал на вратата и гледаше лукаво в зимника. Този човек бе на средна възраст и имаше прошарена коса.

— Аз съм от дружеството на милосърдието и дойдох да ви попитам дали искате да станете членове на това дружество.

— Как дръзнахте да влезете без позволение? — запита Бояновска.

Странникът се наведе над Владимир и го загледа.

— Мястото ми е там, където има болни — каза той, като се обърна към Бояновска. — Смърт следва след болестта, а моята работа е смъртта.

— Страшна работа — каза Петровна, — идете си, моля ви. Страхувам се, че ако детето се събуди, ще се уплаши от вас.

Странникът не искаше да си отиде.

— Докато не ви запиша в моя списък, няма да си ида. Не желаете ли, госпожице Петровна, да ви прочетем някоя молитва на гроба, когато умрете? — попита странникът.

— Това вече минава всяка граница — рече старата. — Аз настоявам да си вървите, а вашите глупости да си ги говорите другаде, не тук, при болния.

— Значи ме пъдите? — възкликна странникът.

— В името Божие, говорете тихо — каза Петровна, — детето се събужда.

— Жаден съм, дайте ми вода! — извика Владимир. Петровна изтича бързо до кухнята и донесе съд с мляко. Странникът още стоеше и не откъсваше очи от Владимир.

— Хубаво дете — каза той, като гледаше как детето лакомо сърба млякото.

В същата минута старата изтича до Владимир и като му разкопча яката на ризата, извика:

— Петровна, донеси бързо една лъжичка.

— За Бога, какво ти е, какво се е случило?

— Нищо — отговори старата. — Чувала ли си за онази болест, която най-много мори децата? Ето Владимир е болен от дифтерит. Дай скоро лъжичката.

Петровна подаде лъжичката на старата, като въздишаше.

— Какво ще стане с моя Владимир! О, Боже, той ще умре! Старата отвори устата на Владимира и с лъжичката му даваше по малко мляко.

— Болестта е опасна, но това не значи, че Владимир ще умре. Чрез операция или чрез добро лекуване ще можем да го спасим. А защо точно Владимир да не се спаси?

— Госпожо — каза странникът, — позволете ми като по-голям специалист да ви дам един съвет.

— Говорете — каза Петровна, — говорете.

— Всяка минута е скъпа — отговори странникът. — Трябва по-скоро да извикате лекар. Това ще е най-доброто. Идете двете при лекар.

Петровна се зави с шала и искаше да тръгне веднага, но Бояновска размисли и каза:

— Ако отидем двете, при детето няма да остане никой.

— Нима ме забравихте? — каза странникът. — Аз няма да се отделя от леглото.

— Ах, ако можех да ви се доверя! — възкликна Петровна.

— Кълна се в Бога — каза той. — Аз ще пазя малкия като свое дете.

Бояновска също се загърна с шала си.

— Ако ми обещаете, че ще пазите добре детето, съгласна съм. Ние ще се върнем скоро.

— Аз бих отишъл самичък, но понеже съм от дружеството на милосърдните, не ме гледат с добро око, та може и да не дойдат.

Двете жени не чуха последните му думи, защото вече бяха изчезнали. Щом разбра, че са излезли, той започна да тържествува.

— Сега съм сам с него — промърмори той, като поглеждаше малкия. — Сега е при мене това златно дете, от което зависи съдбата на полицейския директор и моето щастие.

Като каза това, той се засмя.

— Ха, ха, Ашинов, това е щастлив случай. Ти даде детето в ръцете на Иван Кардов, ти си спасен. Но, господин директоре, аз мисля, че ще платиш добре за услугата, която ти прави твоят секретар, и ще му бъдеш благодарен. Благодарен? Големите господа рядко биват благодарни. — И като хвърли поглед на Владимир, добави: — Хубаво е детето, затова не е чудно, че самият цар се интересува от него. Царят се заканил на Кардов, че ако не намери детето, ще го уволни от работата му. Но ти, Ашинов, не ставай луд! Какво ти влиза тебе в работата Иван Кардов. Защо да не занесеш самичък детето на царя, пък да получиш възнаграждението ти, а не Кардов? Кардов да върви по дяволите. Поразмисли добре, Ашинов, и изпълни плана си. Ще отведа детето в някое сибирско село и там ще го скрия.

След това той се наведе над Владимир, който бълнуваше, повдигна го и го притисна до гърдите си. Не обръщаше внимание на плача на детето. Като си мислеше, че скоро ще стане господар на положението, изскочи от къщата.

Но на вратата го пресрещна Петровна, която му препречи пътя. Ашинов размисляше дали да бяга, или да изчака по-удобен случай. Той не искаше да разберат, че иска да вземе детето, и затова остана. Петровна беше застанала на вратата и гледаше човека, който искаше да избяга с детето.

Тя се бе върнала вкъщи, за да вземе пари; докторът й бе казал, че първо трябва да му плати.

Като видя детето в ръцете на странника, тя извика:

— Къде сте тръгнали с детето?

— И аз не зная. Но детето щеше да се задуши, реших да го занеса при лекаря.

Петровна взе детето и като го притисна до гърдите си, изскочи навън.

— Полека, не бива да бързате — каза Ашинов. — Тъкмо сега ми дойде наум адресът на един човек, който може да ви помогне.

— О, моля ви, заведете ме при този ваш лекар.

— На драго сърце ще го направя. Това е човешки дълг. Но той живее много далече.

— Тогава да вземем файтон.

— Вие сте благородна — каза Ашинов. — Аз ще отида да повикам файтон.

Като каза това, той излезе.

Смяташе да отиде в полицията и там да предаде детето на полицейския лекар, а Петровна да заведе при директора на полицията.

Петровна се облегна до една врата и зачака Ашинов. Тя бе притиснала глава до гърдите на Владимир и се вслушваше в дишането на детето. Очите й се насълзиха, като гледаше страданието му.

— Какво ви е? — чу се един глас зад гърба й. Петровна се отдръпна уплашено.

Зад нея стоеше един чужд човек.

— Вие като че ли сте болна — каза той. — Аз ви мисля доброто, може би ще ви помогна нещо.

— Нищо ми няма — каза Петровна. — Детето е болно, много болно, господине, и се боя да не умре.

— Не бива да предполагате най-лошото, но все пак дайте да го видя. Вие се боите от мен — каза странникът, — но аз искам само да видя какво му е на детето. Не съм лекар, но като аптекар все мога да бъда полезен.

Когато Петровна чу, че господинът е аптекар, тя му даде детето.

Аптекарят взе детето, отметна кърпата от главата му и каза:

— Хубаво дете, но се боя, че тази висока температура е опасна.

— Значи наистина е много зле. О, то ще умре!

— Докато човек е жив, все има надежда и затова не трябва да мислите най-лошото. Знаете ли какво? Я донесете детето в моята къща; искам да го прегледам добре, за да видим какво трябва да се предприеме.

Петровна си помисли и си каза: „Тоя човек е толкова милостив, не мисли лошо на детето.“

След като хвърли още един поглед на странника, тя му каза, че е съгласна да отиде с него.

Яники, така се наричаше аптекарят, тръгна напред, а Петровна и детето след него.

Като влязоха в къщата, Яники сложи малкия Владимир на меко легло и започна да го преглежда.

— Той боледува от дифтерит. Още малко и детето можеше да се задуши. Трябва да повикаме лекар и да го оперира.

Петровна клюмна върху един стол и започна да плаче.

— Той ще загине под вашия нож — каза тя. — Ах, Владимире, Владимире, не искам да умреш така.

Аптекарят беше покрусен от всичко това и се боеше да извика лекар.

— Чакайте, да направим още един опит — каза той. — В аптеката си имам едно лекарство, което често пъти е помагало при дифтерита. Истина е, че като го дадеш на болния, може да се очаква смърт, както и оздравяване. Но все по-добре е вместо да разсъждаваме много, да дадем лекарството, отколкото да позволим на лекаря да използува ножа.

Като каза това, аптекарят изтича навън и след малко се върна обратно, като носеше едно шишенце с някаква течност.

— Ако детето живее един час след вземане на лекарството, значи е спасено.

Аптекарят капна няколко капки от течността в една кафена лъжичка и я даде на Владимир.

Щом наквасиха устните на детето, то потрепера. След това изглеждаше като заспало. Хъркането постепенно започна да затихва, дишането съвсем се успокои.

— Той спи — каза Яники, — това е добър знак. Аз мисля, че детето е вън от всякаква опасност. Детето е спасено!

— Спасено! — извика Петровна.

След това се втурна към леглото на Владимир и като коленичи пред него, започна най-нежно да го гали.

— Спасено! О, благодаря ти, Боже, че ми го спаси. Благодаря на тебе и на този човек, спасителите на детето.

— Аз изпълних човешкия си дълг. Но има и друго: вие ми казахте, че не сте майка на детето.

— Да, това дете не е мое. Аз съм госпожица, а детето ми е поверено.

— Тогава — каза Яники, — както виждате, детето е спасено, но ще боледува още дълго. Затова бих ви посъветвал да го оставите в къщата ми, докато оздравее. А ако искате, можете да останете и вие тук; ще се намери място в тази къща и за вас, а като се върне дъщеря ми, която излезе, и тя ще пази добре детето.

Тук Петровна се чувствуваше добре, дори много добре.

„Да, все още се намират добри хора — помисли си тя, — и тези, които в неверието си се отчайват, грешат много пред Бога.“

Няколко минути след влизането на Петровна в дома на аптекаря Ашинов се върна и за най-голямо учудване не я намери на мястото, където я бе оставил.

— Отишла си е, избягала е заедно с детето — каза си той и като полудял се озърна на всички страни. Скоро обаче се увери, че всичките му дирения ще останат напусто и си тръгна към къщи. По пътя хвърли поглед настрани и прочете фирмата „Аптекар Яники“.

Веднага му хрумна, че Петровна в момент на нужда може да е подирила помощта на аптекаря. Съмнението му се оправда, тъй като пред вратата на аптекаря зърна една паднала ръкавица, същата преди малко бе видял на ръката на Петровна.

За да не предизвика подозрение, след няколко минути се отдалечи и се намери пред полицейския участък.

Иван Кардов го чакаше с нетърпение и когато Ашинов влезе, посрещна го с думите:

— Какво направи, Ашинов? Намери ли някаква следа от детето?

— Не само че попаднах на следите му, но намерих и самото дете. И Бога ми, ако самият дявол не бе се намесил, малкият Владимир сега щеше да бъде в ръцете ви.

— Наистина ли, Ашинов? Секретарят сложи ръка на сърцето си.

— Детето беше в ръцете ми, но само случаят ми го отне. То е живо и се намира в дома на аптекаря Яники.

— Яники — каза Кардов и злобно се усмихна. — Ти каза Яники. Това е същият човек, в когото полицията се съмнява, че приема нихилистите.

— Толкова по-добре — каза Ашинов, — ще го арестуваме незабавно и тъкмо тогава ще имаме случай да вземем детето.

Кардов се приближи до масата и без да проговори думица, написа името му на една книжка. Написа присъдата му. Приближи до Ашинов и му каза:

— Още днес ще арестувам Яники, за да не би по някакъв начин да попречи на плана ни. Ако отрече, че е приемал нихилистите, ще го подложим на изтезания.

— Да го подложим на изтезания! — извика Ашинов. — Отдавна вече не сме мъчили никого — каза той и самодоволно потри ръце. — Ха, ха, ха, това ще бъде едно хубаво развлечение.

— Но детето ще ми донесеш, аз ще се грижа за него за в бъдеще.

Ашинов се поклони.

— Ще изпълня всичко точно така, както ми заповядате — каза Ашинов — и ще бъдете доволен от мене, господин директоре.

Казвайки това, той излезе навън, взе със себе си двама стражари и се запъти към аптекаря Яники.

Този предприемчив и енергичен човек не предчувствуваше какво нещастие ще го сполети и какви последствия ще има неговото голямо предприятие.