Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (92)

XCIV. НАЙ-ПОСЛЕ СЕ СЪБРАХА

След един час Пал и Бакунин бяха в стаята на свещеника. Пал беше взел детето и го милваше по къдравите косички.

— И да нямахме никакви други доказателства, той толкова прилича, особено по изражението на очите, та никой не може да се усъмни, че това е Владимир. Детето, което държа на коленете си, е моят племенник!

— И аз съм убеден в това, защото всичко се потвърждава от разказа на свещеника. Най-после това не е тайна, важното е, че намерихме Владимир и че ще можем да го върнем на майка му!

— Бедната майка — каза свещеникът, — тя лежи тежко болна, но аз вярвам, че като й покажем детето, ще оздравее. Мисълта само, че собственото й дете се намира при нея, ще й върне здравето. Вземете детето и елате с мене.

Пал улови малкия Владимир за ръката и тръгнаха след свещеника. Той каза на Владимир, че болната жена е неговата майка.

— Заведете ме тогава при нея — каза детето. — Добрата Симонова много често ми е разказвала хубави неща, които майката прави за своите деца!

Въодушевено, детето започна да вика високо: „Майко!“ — и никой не го спираше.

— Така, дете мое — рече Пал, когато влязоха в стаята. Там бе съвсем тихо. Елисавета лежеше на леглото, Симонова стоеше до нея.

Тримата се приближиха до леглото.

Бакунин припомни на Пал да не отлага и затова той каза на Владимир да вика, колкото можеше: „Майко, събуди се, стани!“ Владимир гледаше радостно лежащата жена и изведнъж я прегърна и извика:

— Мамо, аз съм тука, стани!

Тишината в стаята се наруши само от сладките думи на Владимир.

Болната не помръдна. Тя не чу думите на детето си.

Владимир много се бе привързал към тази жена и без да чака покапа, още по-силно прегърна майка си.

Отчаян вик излезе от гърдите на Елисавета, която се надигна и стана.

— Сега ще видим как ще мине кризата — пошепна свещеникът на Бакунин.

Само няколко думи, произнесени от детето, бяха достатъчни да събудят болната от тифузния дълбок сън.

— Мамо, мамо, колко си добра! Ти ме послуша, нали?

На бледото лице на Елисавета се показа слаба червенина. Без да продума, погледна Владимир, после разтри челото си и улови детето за ръката. Притисна го силно до гърдите си и го обсипа с безброй целувки.

Свещеникът коленичи, за да благодари на Бога за това, че бе спасил нещастната жена от болестта. Бакунин и Пал обърнаха глави, за да не гледат тази жена, която толкова ги бе разчувствувала. Само Симонова стоеше до леглото й.

— Дете мое, мое мило дете! — казваше Елисавета на детето, като плачеше. — Колко много съм мечтала за тази минута. Ако бях имала десет живота, щях на драго сърце да ги дам за тази само минутка. Колко си пораснал! Колко красива е златната ти косичка!

Владимир се чувствуваше много добре в прегръдките на майка си.

— Какво виждам? Ти не си моят Владимир, ти не си мой син! Ти си Константин, който погуби моята младост, ти, който ме отдалечи от света, от баща и брат, ти ме погуби. Махни се от мене, аз те ненавиждам!

— Аз не съм лошо дете, майко. Този, за когото говориш, трябва да е лош човек.

— Какво ли е това? Каква е тази промяна? — попита Пал.

— Нищо — каза Бакунин, — тя е права, като ненавижда човека, който отне щастието и младостта й и я хвърли в ада, без да му е сторила нещо зло. Ти знаеш ли, че в лицето на племенника ти аз виждам отмъстителя, когото ние търсим?

Пал сърдечно стисна ръката на приятеля си.

— Ела, мило дете! — извика Елисавета, като дойде на себе си. — Въпреки че ти ми напомняш за големия грях на баща ти, аз те обичам, защото си мое дете. Знай, Бакунин, че от него ще направя човека, който ще отмъсти на онзи, който потъпка моята любов? Това ще бъде моята цел…

— Не е добре да се втълпява на малко дете омраза — каза Неандрович, като клатеше отрицателно глава. — Нека всичко се обърне за добро. Обещах на пустинника, че ще го възпитам в друга насока, обаче волята на майката е по-силна и аз отстъпвам.

— Не се тревожете, старче — каза Бакунин, като се обърна към свещеника. — Майката ще възпита сина си да преследва враговете и тираните на нашата родина и всичко, което е подло и низко. Сега, отче, ще бъдеш ли така добър да ни приемеш в своя дом за по-дълго време?

— Колкото обичате — отговори свещеникът.