Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (102)

CIV. ПОМИЛВАН, НО ИЗПРАТЕН В СИБИР

В един от най-красивите квартали на Петербург, в една елегантно наредена стая се разхождаше жена на средна възраст, която бе много развълнувана. Като че очакваше някого, с когото имаше да върши важни работи.

„Още го няма! Защо ли закъсня! Направи, Боже, някакво чудо и омилостиви сърцето на императора! Причината за моето безпокойство не е скръбта, нито страхът, а разкаянието, че трябваше да допусна моят син да отмъсти вместо мене. Бакунин, и той не удържа на думата си. Обеща ми, че ще се погрижи за спасението му, но не изпълни обещанието си. Все пак той не е виновен, понеже Владимир сам не искаше да избяга. Като че някой иде!“

Елисавета се обърна и видя Еферсон, който влизаше в стаята си с наведена глава.

От пръв поглед Елисавета разбра, че той не й носи радостно известие.

— Не ми казвайте, по очите ви се вижда, че не ми носите нищо утешително.

— Аз ви нося скръбно известие, Елисавета — каза Еферсон.

— Нима всичко е свършено?

— Всичко — каза тъжно Еферсон. — Смъртната присъда е подписана. Ако не беше Ашинов, може би щях да омилостивя сърцето на императора, защото той щеше да се смили. Но този Ашинов е причината за подписването на смъртната присъда.

— Благодаря ви за сторения труд. Бих ви помолила да ме придружите до Петропавловската крепост, за да видя още един път сина си.

След няколко минути двамата с файтон отидоха в Петропавловската крепост.

Тъкмо когато Владимир пишете писмо на майка си, в стаята му влязоха Елисавета и Еферсон.

— Майко, моя мила майко, ти дойде навярно да се простиш с мене — каза Владимир, като прегърна майка си.

— Можех ли да не дойда още веднъж да те прегърна, преди да те обесят?

— Как можа да дойдеш да ме видиш, когато аз съм под строг арест!

— Ето човека — каза Елисавета, — който не жали парите, за да дойда при тебе.

— Позволете, господин Еферсон, да ви благодаря за добрините, които сте сторили на майка ми, също и за мене — каза Владимир, като подаде ръка на Еферсон. — Моля ви, бъдете така добър и в бъдеще, когато аз бъда между мъртвите, грижете се за майка ми и не я напускайте.

— Обещавам ви — каза Еферсон трогнат.

— Позволи ми, майко, още веднъж да те прегърна и после — сбогом завинаги…

— Не, аз няма да позволя да те убият. Аз няма да позволя толкова млад да умреш! Аз ще намеря начин да те спася.

— Всичко ще е напразно, майко! Махни от главата си подобни мисли!

— Не. Аз намерих начина, по който да те спася. Остави всичко на мене, Владимире, и ти не ще умреш. Аз ще отида при един човек, на когото ще кажа, че няма право да те убива.

— Как? Да не мислиш да отиваш при баща ми?

— Да, при него.

— Значи ще се унижиш.

— Да, ще направя това. Когато разбере, че ти си неговият син, той ще намери начин да те спаси.

— Не, майко, такава жертва не трябва да правиш.

— Това не е жертва. Сега прощавай, Владимире, и довиждане след един час.

— Ако дойдеш след един час, ще бъде късно.

Елисавета излезе заедно с Еферсон и те се отправиха към двореца на княза.

— Желая да говоря с великия княз — почти изкрещя тя на слугата.

— От няколко дена великият княз не приема никого, дори и министрите.

Въпреки настояването на Елисавета, слугата остана неумолим. Тъкмо когато се готвеше да си тръгне, пред нея застана Вера.

— Какво желае тази жена? — запита Вера.

— Иска да говори с Негово височество великия княз — отвърна слугата.

— За какво искате да говорите с великия княз?

— Отнася се за живота на един млад човек.

— За живота на един млад човек ли? — каза Вера трогнато. — Тогава аз сама ще ви заведа при баща си.

Вера улови за ръка Елисавета, заведе я до една врата и я помоли да почака. После тя влезе в стаята и като се върна, каза й, че баща й я чака.

Необходим бе кураж на Елисавета. Бяха изминали цели двадесет години, откакто тя не бе виждала този, когото бе обичала безкрайно. Една минута само и тя щеше да бъде при него!

След като благодари на Вера, Елисавета натисна бравата.

Великият княз стоеше до писалището си. Стаята бе осветена от разкошна лампа. Великият княз четеше книга. Елисавета забеляза белите косми на главата му.

„И той е остарял“ — помисли си тя.

Великият княз не можа да я познае. Стана и я попита какво желае. Елисавета махна воала от главата си.

— Идвам да ви моля за нещо — каза тя.

Той не можа да я познае но лицето, но по гласа я позна. Като чу този глас, великият княз се отдръпна рязко.

— Истина ли е това? — извика той, като разтъркваше челото си. — Наистина ли чувам оня глас?

— Да, същия глас, който сте слушали често, велики княже — отговори спокойно Елисавета.

Константин гледаше нямо лицето на Елисавета.

— Сянко, бягай оттука, ти ме мамиш! Ти искаш да ми спомняш за сторения грях към Елисавета! Аз често те виждам насън, обаче наяве никога — каза великият княз и сълзи се явиха в очите му.

— Днес сянката не е лъжлива, а е действителност, велики княже, тъй като стоящата пред тебе е самата Елисавета.

— Възможно ли е ти да си пред мене?

— Да, това съм аз и ида да те моля за нещо.

— Да ме молиш ли? Боже мой, тя ме моли — извика учуден великият княз, — когато аз трябва да те моля.

— Да оставим това настрана, Константине, защото минутите са скъпи. Щом стрелката на часовника покаже два, ще бъде вече късно. Бързай, Константине, при брат си, императора, защото се касае за нашето дете!

— Животът му значи е застрашен? Аз ще се потрудя да го спася, защото той е мой син, ако ти ме признаваш за баща на детето.

— Вземи файтон и бързай при императора, защото той е подписал смъртната присъда на Владимир Рошински.

— Боже, Боже мой! — извика Константин, като се вгледа в очите на Елисавета. — Моля ти се, кажи ми още веднъж името му. Не е възможно Владимир Рошински да е нашето дете. Ти трябва да се мамиш.

— Колкото е вярно, че аз стоя пред тебе, толкова е истина, че Владимир Рошински е нашият син.

— Моят син! Ах, синът ми! — извика с болка Константин, като падна изнемощял на канапето.

Елисавета заплака.

„Аз предчувствувах, че това ще се случи — помисли си тя. — Той се кае, сега е вече късно!…“

Великият княз събра силите си и се опомни.

— Всичко ми е ясно сега. Сега разбирам причините, които са заставили Владимир да вдигне оръжие против баща си.

Елисавета го гледаше мълчаливо.

— Да, той искаше да отмъсти за майка си, на която ти така подло изневери и я направи нещастна.

— Той е действувал значи по твое разпореждане?

— Да, защо да крия? Аз го заставих да отмъсти за майка си.

— Ужасно! — каза великият княз, като закри лицето си е ръце. — Една майка да даде оръжие на чедото си, за да убие баща си!

— Един грях води към втори — каза Елисавета. — В минутата, когато си подписал заточението на майката с детето в люлката, ти сам си подписал смъртната си присъда.

Великият княз гледаше неподвижно пред себе си. Той не можа да отговори нищо. Улови само грубо ръката на Елисавета и извика:

— Ти казваш, че съм подписал присъдата, за твоето заточение в Сибир?

— Надявам се, че не ще откажеш това, защото видях подписа с очите си.

— Да, аз я подписах, но ти не знаеш каква голяма сила ме принуди да сторя това. Царят ми предложи две неща: да подпиша присъдата за твоето заточение или да оставя тебе и детето да умрете в мъки? Нима можех да предпочета второто? Помислих, че е по-добре да избера първото, тъй като можех да се надявам, че мога да те спася някога, а иначе бяхте загубени веднага!

— Ти не ми изневери значи, както си мислех? — отвърна Елисавета. — Какво недоразумение, Константине! Това унищожава всичката омраза, която чувствувах към тебе, и аз се разкайвам за стореното. Не е още късно, Константите, да спасиш сина си, ти можеш да му помогнеш!

— Не само мога, но съм длъжен! — извика Константин.

— Бързай тогава, да не стане късно!

Константин позвъни и заповяда на слугата да впрегне.

— Елисавето — каза той, като улови двете ръце на Елисавета, — прощаваш ли ми?

Елисавета мълчеше.

— Ти още ме мразиш. Нима в твоите гърди тупти отмъстително сърце?

— Константите — извика Елисавета, като се разплака, — аз те обичах повече, отколкото може една жена да обича мъжа си, но ти ме напусна!

— Желязна воля ме принуди да сторя това.

— Но ти се ожени…

— Бях принуден. Трябваше да пренеса сърцето си в жертва за родината.

— Щастлив ли си сега? — попита кротко Елисавета.

— Щастлив съм с моята дъщеря, с моята Вера.

— Аз видях твоята дъщеря. Разбрах от очите й, че тя е много благородно дете. Нека Бог благослови, Константине, както детето ти, така и жена ти.

Константин коленичи.

— Ти си ангел, Елисавета! Благодаря ти за прошката.

— Сега бързай за помилването, Константите. Прощавай завинаги!

— Нима не ще се видим пак, Елисавета?

— Никога! Бог ни събра, за да спасим Детето си. Щом го спасим, не ще се видим никога.

Великият княз искаше още веднъж да я прегърне, но Елисавета спусна воала си и изчезна.

В коридора две нежни ръце я докоснаха.

— Ти си значи неговата майка! О, майко! Благослови и мене!

— Нека Бог те благослови, мило дете — каза Елисавета, като целуна принцеса Вера.

— Не — каза Вера, — не мога да живея без него и не ще бъда никога щастлива.

— Но той е твой брат!

— Още повече ще го обичам, докато съм жива. Аз сама ще му занеса известието за помилването му.

— Благодаря ти, мило дете. С това ще направиш щастлива неговата майка.

— Позволи ми да целуна ръката ти — каза Вера. — И бъди и моя майка.

Щом императорът научи за идването на брат си, заповяда да го пуснат веднага.

— Мога да си представя защо идваш — каза императорът. — Навярно искаш да разбереш нещо повече за човека, който искаше да те убие.

— Да, за него е. Подписана ли е смъртната присъда?

— Не само, е подписана, но е в изпълнение.

— Но тя не бива да се изпълни. Владимир трябва да живее.

— Да не желаеш да го помилвам? — каза императорът, като смръщи челото си.

— Ти си длъжен да сториш това, ти не знаеш кого ще погубиш.

— Всичко знам — отвърна императорът. — Владимир Рошински обича дъщеря ти и тя него. Изглежда, Вера те е молила на колене да го помилваш. Но, Константине, този път ще трябва да останеш непоколебим.

— Ти желаеш да убиеш един от Романовците?

— Какво ми говориш, Константине? Да не си се побъркал?

— Аз знам какво говоря. Ако убиеш Владимир, ти ще убиеш един потомък на нашата фамилия.

— Нима Владимир Рошински е от нашата фамилия?

— Да. Спомняш ли си, че аз едно време обичах една Елисавета?

— Спомням си — отвърна императорът.

— Навярно си спомняш, че аз имах от нея дете, което се казваше Владимир.

— Нима Владимир Рошински е…

— Да, този Владимир Рошински, когото ти осъди на смърт, е мой син. В неговите жили тече моята кръв, братко! Никога както сега не съм чувствувал, че той е мои син.

Александър се обърна към прозореца. Той щеше със своя подпис да литни от живот един от Романовците.

Доближи се до писалището си и написа на лист хартия няколко реда.

— Какво мислиш да направиш?

— Ще го изпратя в някой рудник в Сибир.

— В сибирски рудник ли? Това е по-лошо от смъртта — извика разтревожен Константин. — Ти не бива да сториш това, брате.

— Да не желаеш да го освободя?

— Не желая съвършена свобода, а да се изпрати в Сибир като колонист. Ще мога в такъв случай често да го виждам.

— Толкова ли много го обичаш?

— Да — отговори Константин, — защото в тази минута се чувствувам повече от всякога негов баща.

— Добре. Аз мисля, че намерих начин да го спася. Сега бъди благодарен за това, а утре ела да си поговорим за неговото бъдеще.

— Благодаря ти, братко!

— Аз изпълних дълга си като човек, а ти сега бързай, да не би да закъснееш — каза императорът, като прегърна брат си.

Когато великият княз дойде у дома си, принцеса Вера го посрещна.

— Къде бързаш толкова? — запита я той.

— Позволи ми, татко, аз да му занеса заповедта за неговото помилване.

— Добре, мило дете, защо да го лишим от тази радост? Бързай сега, качи се на файтона и поръчай да кара колкото може по-бързо.

След няколко минути файтонът бързаше към Петропавловската крепост.

След като си отидоха Елисавета и Еферсон, Владимир остана сам в стаята си. Една мисъл го безпокоеше — че той не можеше да види Вера, преди да умре. Толкова се бе унесъл в мисли, че си представи, че Вера е пред него и когато искаше да я прегърне, чу конски тропот, а после и човешки стъпки.

„Това са палачите!“ — помисли си Владимир.

Вратата се отвори и вместо палачите, се показа Вера, която носеше в ръката си къс хартия.

— Ти ли си, Вера? — извика изненадан Владимир.

— Владимире, мой мили Владимире! — извика принцесата, като го прегърна горещо. — Аз ти нося радостно известие, Владимире!

— Достатъчно е, че ти си тука!

Вера показа хартията, която държеше в ръката си.

— Връщам ти отново живота, Владимире! Ей-сега ще повикам да те освободят от оковите ти.

— Не, не! Не се отдалечавай от мене — каза Владимир, който въпреки оковите прегърна Вера и поиска да я целуне страстно. Остана учуден от държането й, тъй като тя се отдръпна.

— Нима не искаш да те прегърна?

— Не ме целувай така страстно, Владимире, любовта, която пълнеше сърцата си, бе само един сън, една измама. Тя изчезна сега.

— Изчезна? Как да тълкувам думите ти? — извика развълнуван Владимир.

— Слушай, Владимире, ние не трябва да мечтаем за нашето събиране. Ние ще се обичаме и в бъдеще, но като брат и сестра.

Владимир се усмихна печално.

— Нима е възможно? — каза той. — Не гори ли в твоето сърце пламък, както в моето, нима твоето сърце не желае моето? Ти не желаеш да станеш моя жена?

— Ах, Владимире, ти не знаеш колко много те обичах… Но сега между нас има голяма пропаст!

— Как се казва тази пропаст?

— Кръвно родство, Владимире?

Владимир я погледна учудено. Той разбра мислите й.

— Ти знаеш значи всичко?

— Всичко — каза момичето като плачеше. — Ние трябва да се обичаме като брат и сестра, защото сме такива в действителност.

— Сестро! — извика развълнуван Владимир.

— Братко! — каза Вера, като се хвърли в прегръдките на Владимир. — Аз ще те обичам винаги като мой брат. Не ще се омъжа за онзи принц. Императорът не може да ме застави.

— И това заради мене?

— Да, заради тебе! Ти си единственият човек, когото съм обичала. Твоят образ се е врязал дълбоко в сърцето ми, тъй че никога не мога да го забравя и да се омъжа.