Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (58)

LX. ПОСЛЕДНО СПРЕЧКВАНЕ

Феодора и Исидор стояха един срещу друг.

Оставихме ги в критическа минута.

Феодора гледаше боязливо стоящия пред нея младеж, в чиито очи гореше страст.

Тя съвсем бе забравила Исидор и не се сещаше дори за неговото съществуване. Мислеше, че той се намира в Париж, затова му бе дала пари. За негово добро бе да остане в Париж, тъй като ако го заловяха като нихилист, с него щеше да е свършено.

И ето сега неочаквано се явява пред нея, като да бе излязъл изпод земята.

— Сигурно не си ме очаквала тук — започна Исидор, — навярно си мислела, че съм мъртъв. Но си се измамила този път! Ти, красиво змийче, знай: въпреки че нихилистите ме търсят, аз дойдох и вярвам, че знаеш защо! Знаеш също откъде черпя тази смелост. Любовта ми към тебе — тя ме окуражи.

Исидор хвана ръката на Феодора и я притисна страстно до гърдите си.

Феодора не го отблъскваше.

Нощните привидения и страхът я принудиха да не го отблъсква. По всяко друго време тя щеше да го отстрани с презрение. Но сега го остави да я привлече така близо, че почувствува топлия му дъх.

— Знаеш ли, Феодора, защо дойдох при тебе?

— Защото ме обичаш — каза Феодора.

Исидор се изсмя тъй хубаво, че гласът му отекна из цялата стая.

— Ти може би се надяваш на моята слабост и искаш да ме омотаеш пак с голи обещания? Знай, красавице, че аз дойдох да те нацелувам и после да те убия.

— Да ме убиеш?

Феодора много се уплаши, като чу това, тъй като нощното привидение й бе предсказало, че ще живее още 3 дена. Все пак тя мислеше, че Исидор е още влюбен глупец и роб на страстта.

— И ти мислиш да ме убиеш?

— Да, решил съм — каза Исидор. — Не мисли, че се шегувам! Ще прекараме нощта заедно и щом първите слънчеви лъчи се покажат на прозорците, аз ще забия ножа в гърдите ти.

— Наистина ли искаш да ме убиеш, Исидор? — попита Феодора, като се мъчеше да изглежда весела.

— Как? Нима не се страхуваш от смъртта? — каза Исидор като се отдръпна няколко стъпки назад.

— Винаги съм се страхувала от смъртта, тъй като животът Ми е мил. Но смъртта, която ми причиняваш ти, ще е сладка. Остави ме, Исидор, да умра в твоите прегръдки — смъртта за първи път ще приеме една щастлива жена в обятията си.

Исидор я гледаше изпитателно. Той не можеше да разбере дали Феодора не се е побъркала, когато й спомена, че ще я убие, или тя бе готова той да я убие.

Колко красив изглеждаше, когато казанче смъртта ще бъде сладка в неговите обятия!

— Какво означава всичко това, Феодора?

— Нима не знаеш, че те обичам и копнея по тебе? Не, Исидор, не отвръщай погледа си от мене, това не е лъжа. Всичко, каквото казах сега, е истина.

— Наистина ли си копняла по мене? — попита Исидор.

— Не се срамувам да призная това — каза Феодора. — Страстното желание да те видя не ми е давало спокойствие ни денем, ни нощем. Често съм мислила да замина в Париж, да те потърся, обаче всички ме следят, всяка моя крачка им е известна.

Исидор се колебаеше дали да повярва на Феодора. Изведнъж прозря, че Феодора не казва истината.

— Ти се мамиш, мила моя — каза той след малко. — Аз не съм вече онова дете, което преди няколко месеца стоеше пред тебе и ти вярваше. Хванах те веднъж в измама, затова не мога да ти вярвам вече.

— Аз не желая да ми вярваш — каза Феодора, като се хвърли в прегръдките му. — Искам да ме обичаш, Исидор! Обичай ме, обичай ме, целувай ме с червените си и горещи устни!

Тя го прегърна и наведе главата му.

Устните им се сляха в дълга целувка.

Феодора мълчеше. Тя му отговаряше само с целувки, които накараха лекомисления младеж да й повярва.

— Желая, мили мой, да ти докажа своята преданост, своята любов към тебе: готова съм да напусна Петербург с тебе — каза Феодора. — Искам да напусна всичко, тъй като всичко тук е кално. Искам да разкъсам завинаги веригите, които ме свързват тук.

— Какви са тези вериги? — попита Исидор.

— Мога ли да ти се доверя?

— Напълно — каза Исидор.

— Слушай тогава: аз съм агентка на тукашната полиция. Животът на много хора е зависел от една моя дума. Нещо повече, аз съм разсипала много видни хора. Сега, когато имам достатъчно имот и пари, не желая да съм робиня на този отвратителен Кардов. Искам вече да се освободя, Исидор, и ти ще ми върнеш златната свобода, която искам да споделям с тебе.

— Нека да избягаме тогава в Париж — каза Исидор.

— Така ще направим! Ще идем в Париж и ще се скрием там, но ако и там ни намерят, светът е голям, Исидор, готова съм да ида с тебе на края на света.

Исидор ликуваше от тази картина на бъдещето, която Феодора рисуваше. Той не можеше да помисли за по-хубаво бъдеще.

— Аз никога вече не ще се разделя от тебе! — каза Исидор. — Ще бъдем неразделни.

Феодора наведе глава умислено.

— Колко бих искала да останеш при мене — каза тя, — но сърцето ми трепери, като си помисля, че полицейските шпиони могат всяка минута да ни намерят!?

— Да бягаме тогава, без да се бавим! — каза Исидор.

— Необходими са най-малко три дни, докато уредя някои мои лични работи. Трябва през това време да се разделим, мили мой, а след три дни ще бъда твоя завинаги!

Тя се приближи до него и го загледа в очите.

— Сега, мили мой, вярвай, че ще чакаш само три дена.

— Кога ще мога да те видя и да говоря с тебе?

— Утре по това време. Ще те чакам.

— Добре тогава. Довиждане. Остави прозореца отворен, за да мога да вляза през него.

Той прегърна още веднъж Феодора, след това излезе бързо от стаята.

Отиде си по същия път, по който беше дошъл — от прозореца в градината.

Кардов лежеше на същото място, където го беше оставил Исидор. Не можеше да се освободи от примката, която Исидор му бе направил. Искри на злоба изскачаха от очите на Кардов, когато Исидор му се надсмиваше.

— Студено ли ти е, любезни приятелю? — попита го той, като го ритна с крак. — Надявам се, че тази нощ не ще ти изглежда много дълга. Във всеки случай по-добре е, отколкото ако бях ти забил ножа в гърдите, тъй като утре на всяка цена ще си мъртъв.

Кардов се мъчеше да се освободи от връзките и да подаде ръце, за да помоли Исидор да го съжали, обаче връзките не позволяваха. Състоянието му бе печално. Той знаеше добре, че ако не мине някой случайно оттука, ще загине.

Тази нощ бе много студено. Въпреки това директорът на полицията трябваше да лежи, полузатрупан, на дълбокия сняг.

Той си спомни за Феодора, която мислеше, че има връзки с този евреин, и всичката вина отдаваше на нея.

Скоро той почна да губи съзнание. Милиони звезди засвяткаха пред очите му, кръвта почна по-живо да тече по цялото му тяло и изведнъж като че спря, като да се бе съсирила!

— Това е смъртта — помисли си той, — след няколко минути ще бъда мъртъв.

Разни картини се заредиха пред очите му. Той видя семейството си, благодетеля си, когото предаде, майка си и сестра си, които бе изпратил на заточение а Сибир.

Студена пот обля Кардов. Не бе изгубил още съзнание, когато чу песни и човешки гласове. „Хора, хора идат.“ Тази мисъл го ободри и съживи.

Песента му бе добре позната — сибирска песен, а приближаващите хора бяха сибирските заточеници.

Те минаха край Кардов. Той чуваше добре подрънкването на веригите и заповедта на офицера, ала нямаше сила да им извика.

Употреби последните си сили да премахне кърпата от езика си, но не можа. Устните му бяха замръзнали.

Колоната бе отминала и Кнудзон бе последният, който мина край Кардов. Генералът успя да избута кърпата и изпъшка глухо.

Като чу това, Кнудзон се отдръпна и каза на другаря си. Той също бе чул този глас и отвърна:

— Какво те интересува, че някой лежал на земята? Нима иска да знае някой за нас?

— Ние трябва да спрем.

Гласът се повтори същата минута.

— Тук има човек в опасност — извика Кнудзон високо, за да чуе офицерът. — Господин офицер, тук има един човек в опасност, моля ви за малко.

Офицерът се доближи.

— Мисля, че не се шегувате, за да ни спрете?

— Аз казвам истината, господине, винаги, дори още когато сте били в утробата на майка си — каза генералът. — Аз съм се борил за отечеството още тогава.

Офицерът прехапа устни.

— Казахте, че някой бил в опасност. Какво означава това?

— Преди малко, като минахме през парка, чух пъшкане на човек. Изглеждаше, че е наблизо.

Офицерът даде заповед на хората, които носеха лампите, да се доближат.

— Светнете към парка.

Не бяха изминали 50 крачки и намериха в снега Кардов.

Те го вдигнаха от земята и отвързаха въжето. Но той не можеше да се изправи на краката си и падна в ръцете на стоящия до него човек.

Като видя по униформата, че този човек е от висок чин, офицерът заповяда на няколко души да го разтрият, а сам наля в устата му малко водка. Измина много време, докато Кардов можа да се изправи на краката си.

— Смилете се, не ме хвърляйте в огъня — каза той, като мислеше картините от въображението си за истински.

— Успокойте се, господине, вие сте спасен.

— Спасен! Още не мога да се опомня… Спасен ли съм?!

— По-топло ли ви е сега? — попита го офицерът.

— Малко по-добре съм, налейте ми, моля, още малко.

Офицерът подаде шишето на Кардов и той пи доста.

— Как сте попаднали тук, какво ви се е случило? — попита офицерът.

— Аз съм Иван Кардов, директорът на полицията. Ще бъда винаги благодарен на този, който ме спаси, и ще се потрудя да му се отплатя.

Офицерът се поклони. Той имаше привилегията да спаси известния Иван Кардов. Не бе егоист, за да се представи като негов избавител и да премълчи, че друг го е накарал на това.

— Значи имам да благодаря на някой заточеник за своето спасение?

— Да, ако той не беше ни обърнал внимание, ние щяхме да отминем, без да ви видим.

Кардов цял се разтрепера, като си спомни грозящата го опасност.

— Желая да видя този заточеник — каза той и се обърна към офицера.

— Вашето желание за мен е заповед — каза офицерът.

Офицерът се отдръпна за малко и заповяда да освободят от общата верига Кнудзон.

— Елате след мене — каза офицерът. — Вие сте имали щастието да спасите една важна личност, която ще може да облекчи съдбата ви в Сибир.

— Аз не очаквам нищо и не искам нищо — отвърна Кнудзон.

Кардов очакваше да види човека, на когото трябваше да бъде вечно признателен. Той мислеше, че е обикновен смъртен измежду заточениците и ще може лесно да му се отплати, като го освободеше от заточението му. Така мислеше Кардов, когато офицерът и Кнудзон се приближиха до него.

Кардов много се изненада, когато видя пред себе си Кнудзон, човека, когото той невинно обвини и когото доведе от най-голямото му величие до сибирски заточеник. Трябваше да благодари за своя живот.

— Кнудзон? Това си ти, Кнудзон?

— Аз съм — каза генералът, — аз съм и много се радвам, че спасих живота на смъртния си враг!

— На тебе ли трябва да благодаря за живота си?

Кнудзон мълчеше. Офицерът отговори вместо него.

— Ако той не бе ни обърнал вниманието, ние щяхме да отминем.

Кардов се замисли за минута:

— Не се съмнявам, че ти ми спаси живота. Ако не бе чул, щях да бъда жертва. Нещастникът ме нападна и ме завърза с кърпа. Аз не съм неблагодарен. За да облекча живота ти в Сибир, вместо да те изпратя в рудници, ще ти разреша да живееш в някое жилище на полето. Но преди да направя това, ще те попитам нещо.

— Питай — каза Кнудзон.

Директорът на полицията се усмихна сатанински — той намери предлог да се освободи от задължението си към Кнудзон.

— Изгнаниче — каза гордо той, — сигурен съм, че нямаше да отвориш устата си, ако бе уверен, че тук, на снега, се намирам аз. Зная, че ме ненавиждаш и че би се радвал на моята смърт. Ако това, което казвам, е истина, то тогава излишно е да правя нещо за облекчение на живота ти в бъдеще.

Кнудзон гледаше нямо и хладно.

— Ти желаеш да узнаеш цялата истина? Тогава слушай! Никога нямаше да издам глас, както тези, които минаха преди мене. Щях да обърна главата си, като минавах край тебе, тъй като ти си лъжец и клеветник.

Бесен вик се изтръгна от устата на Кардов.

— Стига толкова! — каза той. — Господин офицер, дайте заповед за тръгване, аз свърших с моята благодарност. Може би заточеникът ще се разкае в сибирските рудници, задето не е приел моята благодарност.

Офицерът заведе Кнудзон при другите и го завърза в общата верига. След това офицерът даде своята тройка, предназначена за пътя, на Кардов.

Кардов се качи на тройката и не след дълго бе у дома си.

Колоната на заточениците се отдалечаваше все повече и се губеше в мрака.