Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (41)

XLIII. ЛОВЪТ НА ДИВЕЧ

В една красива горичка, която се намираше на кръстопътя за Петербург, отдалечена около три часа от града, се издигаше прелестна вила за лов. Дълго време тя бе принадлежала на царското семейство, но при царуването на Александър I бе станала притежание на генерал Кнудзон.

Генералът бе роден в Дания, по-късно постъпил в руската армия и помогнал много за военната организация.

Той бе вече старец на седемдесет години и се бе оттеглил за спокоен живот, а царят му бе поставил на гърдите ордена „Св. Владимир“ и му бе подарил замъка за лов, за да прекара в него тихо и спокойно старите си години.

Генерал Кнудзон бе напуснал бурния петербургски живот и се страхуваше да се върне. Хората го смятаха за оригинал, който прекарваше зиме и лете в ловния замък.

Обикновено веднъж в годината посред зима той поканваше старите си познати на лов за мечки. Това се смяташе за голяма чест. Ловът бил прочут още и с това, че тук имало съвсем диви мечки.

Старият ловджийски замък бе пълен с гости. Всички бяха дошли един ден преди лова и сега бяха насядали около масата, както биваше винаги преди лов.

Сред гостите най-много биеше на очи хубавата вдовица Бояновска. Тя носеше кожена яка, която стоеше чудесно на закръгленото й тяло. Тъмнозелената й рокля бе повдигната чак над коленете, тъй че можеха да се видят красивите й ботушки с посребрени шпори.

Особено внимание й оказваше генералът тази вечер. Той бе й определил място до себе си и непрекъснато разговаряше с нея, докато другите гости се забавляваха.

— Пия за ваше здраве, красавице! — каза галантно Кнудзон, като вдигна чашата с шампанско, за да се чукне с нея. — Вижте как всички ми завиждат за честта, която ми оказвате, като седите при мене! Погледнете как злобно ме поглежда господин Ягодкин!

Николай Ягодкин също присъствуваше. Мълвеше се из Петербург, че Ягодкин скоро щял да фалира, но досега плащанията му бяха редовни. Той с големи усилия намираше нари, за да плати на кредиторите си и да се задържи още няколко месеца. Пред ловджийското дружество и пред генерала Ягодкин се мъчеше да се покаже по възможност по-весел, това и правеше, докато ревността не му попречи. Той бе много обиден на Феодора, защото не беше го поздравила и цялата вечер разговаряше само с генерала.

— Не вярвах, че ще се отзовете на поканата ми — каза Кнудзон на съседката си. — Смятах, че ще откажете, защото тъгувате по мъжа си. Без съмнение вашето идване много ме зарадва.

— Сметнах за свой дълг да се отзова на поканата ви. Нали вие бяхте най-близкият му приятел, когото той обичаше като свой баща?

Кнудзон погледна Феодора в очите.

— Да, аз обичах мъжа ви като свой син — каза той — и ако знаех, че ще го сполети такава участ, щях да се помъча да го спася. Дори ако бе нужно, щях да пожертвувам и ордена „Св. Владимир“, който царят ми закачи на гърдите. Кажете ми, Феодора, какви новини имате от мъжа си? Надявам се, въпреки мъчнотиите, вие си пишете.

Феодора пламна. Да каже ли, че е престанала да се интересува от мъжа си, който работи в сибирските рудници, или да признае, че се е отказала вече от него и се е нарекла вдовица?

— Бедният, той работи в рудниците — рече тя тихо на генерала — и е много трудно да му се помогне. Вие сам знаете, генерале, колко строго бдят над заточениците.

— Това е вярно — каза Кнудзон. — Ако вие бяхте заминали и лично се бяхте явили пред чиновника в рудниците, може би щяха да облекчат мъките на мъжа ви.

Феодора много се зарадва, когато няколко души дойдоха да помолят генерала да даде знак за започване на лова и по този начин разговорът се прекъсна.

Генералът се изправи и вдигна чашата си.

— Господа — каза той, — пия за успеха на лова. Нека се чукнем за здравето на онзи, който пръв убие мечка.

Всички весело извикаха и чукнаха чаши. През това време жените се оттеглиха в стаите си, за да се приготвят за лова, а мъжете слязоха долу, където ги чакаха оседлани коне. Генералът предпазливо влезе в стаята си. Затвори внимателно вратата и се приближи до един странник, който го чакаше.

— Какво научи? — попита чужденецът. Старият ветеран му подаде ръка.

— Известията, които ти нося, драги Коля, са печални. Всичко е тъй, както ми каза. Твоята жена те е предала и заслужава голямото наказание, което ще й подготвим.

Бояновски (тъй като това бе той) отпусна рамене.

— Значи и според вас, драги приятелю, моето предчувствие се оказа вярно? Вярвам на проницателния ти поглед. И ако някога се съмнявах в предателството на Феодора, сега всяко съмнение изчезна.

— Какво ще правиш? — попита генералът.

— Ще дойда с вас на лов — каза Бояновски. — Ще ми заемеш дрехи и кон. С тази дълга брада никой няма да ме познае.

— Ей-сега ми дойде една мисъл — каза генералът. — Ела да ти я кажа.

Той хвана Бояновски за ръка, заведе го до един прозорец и му каза няколко думи.

Тези негови думи направиха силно впечатление на Бояновски.

— Планът ти е чудесен и аз ще изпълня всичко, което ми каза преди малко.

Генералът заведе Бояновски в съседната стая, за да се преоблече. А докато Бояновски се облече, ние ще запознаем читателите с отношенията между Бояновски и Кнудзон.

Генералът бе добър приятел на бащата на Бояновски. Той имаше слабост към малкото му дете. Навремето детето не обичаше никого така, както генерала, който му разказваше за войната и го държеше на коленете си.

Той го люлееше, милваше го и го наричаше свой любимец. По-късно, когато Бояновски порасна, генералът се стараеше да му помага, за да направи добра кариера. Бояновски бе назначен в министерството по препоръка на генерала и когато младият човек имаше нужда от съвет, винаги се обръщаше към Кнудзон, който умееше най-добре да го съветва.

На генерала не се хареса само женитбата на Бояновски. Веднага разбра от лицето на Феодора, че има лошо сърце. Но за да угоди на любимеца си, винаги се отнасяше добре с нея. Правеше това заради своя Коля, който с възторг говореше за любовта си.

Вечерта, когато неочаквано нещастието сполетя Бояновски и го арестуваха, генералът не бе в Петербург — бе пратен да открие границата в Кавказ — и затова не успя да помогне на любимеца си. По тази причина Кнудзон не можа да спаси Бояновски от нещастието, което го сполетя. Когато се върна, бе вече късно — за изпратения в Сибир спасение нямаше.

Когато Бояновски се върна, първата му работа бе да потърси генерал Кнудзон. Старият вратар му каза, че генералът живее в ловджийския си замък и той веднага отиде и падна в обятията на стария си приятел. И двамата решиха да поканят на лова и Феодора и така Бояновски да получи възможност да се яви пред жена си като съдия и като отмъстител.

Коля и генералът излязоха от спалнята в чудесно, фантастично облекло.

Да, той бе прав, с това облекло никой от старите му познати не можеше да се сети кой е. Дори и самата Феодора щеше да се усъмни, ако го бе видяла.

— Като излезеш на двора — каза му Кнудзон, — качи се на тъмнозеления кон, който ще бъде оседлан за тебе, и тръгни за гората по друг път. А аз ще се погрижа да се срещнете с Феодора при Мечешката стена. Щом чуя уговорения сигнал, ще напусна Феодора под някакъв предлог, а другото е вече твоя работа.

И генералът отиде на двора, където другите ловци го очакваха с нетърпение.

— Да тръгнем веднага — каза министърът на полицията. — Мечките може вече да са избягали, дълго няма да ни чакат.

— Ще ги потърсим, господин министре — каза генералът. Засвири рог и всички се качиха на конете си.

— Сега едно весело „хола“ — каза Кнудзон, чиито очи светеха от удоволствие. — Разрешете ми да яздя до вас, госпожо Бояновска, възможно е ние да бъдем щастливците и първи да убием мечката.

Копитата на конете зачаткаха и цялата дружина тръгна към гората.

Бе един от най-хубавите зимни дни. Дърветата бяха замръзнали и приличаха на корали, а студената зима отваряше охота за лов.

Когато ловците навлязоха в гората, разделиха се двама по двама и всеки тръгна да търси следи на животни.

Кнудзон яздеше до Феодора. До тях се бе прилепил Иван Кардов, който днес се бе запознал с генерала.

— Добър ловец ли е господин директорът? — запита генералът.

— Зависи от лова, който гони Иван Кардов — каза вместо него Феодора. — Ако се касае за откриването на някой престъпник, където и да е скрит — друг като него няма. Кардов се поклони ниско.

— Ще се опитам да си представя мечката като престъпник — каза той.

— Опасен ли е ловът? Може ли да се стигне до човешка жертва? — запита Феодора, като се обърна към генерала.

— Страхувате ли се много за живота си? — попита Кнудзон. — Без да се брани, мечката не се предава; когато разбере, че е в опасност, става зъл звяр, с който човек трябва да се бори. Важното е да я улучиш или най-малкото да я нараниш тежко. Щом куршумът я улучи, тя напада и трябва да се браниш с нож.

— Трябва с ножа да я нараниш право в сърцето.

Те навлязоха навътре в гората. Големите дървета ставаха все по-гъсти, тъй че колкото по-навътре отиваха, ставаше все по-тъмно.

Настана чудна нощ, като че се намираха в някоя вълшебна гора.

— Тази гора има своите тайни — рече генералът. — Не сте ли чували, че тази местност се казва Дивият ловец?

Кардов и Феодора погледнаха генерала.

— Дивият ловец? — възкликнаха и двамата. — Какво съмнително същество!

— Значи вие не знаете за дивия ловец? — попита Кнудзон. — Интересно, всички тука наоколо знаят тази история. Едно време дивият ловец бил болярин, който имал голям имот. Но поради разгулен живот изгубил всичко и станал просяк. Когато проиграл и последната си рубла, казва преданието, той се хвърлил в пропастта, която се намира при така наречената Мечешка стена. Оттогава се говори сред народа, че душата му не може да намери покой. Когато се случи нещо на ловците, той се явявал като „летящия холандец“ и който го види, знае, че е изгубен и скоро ще го настигне смъртта в морето. Ако някой види в тази гора дивия ловец, трябва да бяга вкъщи, защото го очаква грозно нещастие.

— Това е страшно — каза Феодора, — но аз бих искала да се видя с този див господин. Нима не може да се опитоми?

— Навярно е възможно да бъде опитомен — каза ласкателно Кнудзон.

В същата минута Кардов извика:

— Наблизо има мечка!

— Коя ли стара мечка е излязла от дупката си?

— Все едно коя е, нека идем към гъсталака да потърсим. — Генералът тръгна към гъсталака. Феодора и Кардов вървяха след него. Но щом конят на генерала направи няколко стъпки, спря се като вдървен и започна да трепери.

Генералът веднага разбра причината за това.

— Мечката трябва да е наблизо.

Така и беше: от гъсталака се показаха две големи лъскави очи и ако се вгледаше човек добре, щеше да забележи рошавото тяло на мечката.

— Ето къде лежи — каза Кнудзон на приятелите си. — А сега се надига и се кани да се нахвърли върху нас. Оставете ме да гръмна, аз имам точна ръка и вярвам, че ще улуча.

Той вдигна пушката и я насочи към главата на мечката, която сякаш предчувствуваше, че я дебне опасност и се приближи до неприятелите си. Генералът я остави да се приближи и се канеше да я удари в челото. Кардов, жаден за лов, не дочака генерала, а гръмна преди него. Изстрелът не бе сполучлив и куршумът почеса ухото на мечката, което я раздразни. Тя с необикновена бързина се втурна към коня на Феодора и я свали на земята. Подобно нещо Феодора не очакваше; тя изпищя.

Малката пушка, която държеше в ръката си, не бе пълна, тъй че Феодора обезоръжена лежеше на земята. Помисли, че е загубена. Генералът се поколеба за минутка дали да спаси Феодора, или да я остави в лапите на мечката. Ако я оставеше в лапите на мечката, тя щеше да я разкъса и тогава приятелят му бе отмъстен. Човеколюбието надделя. С голяма бързина той се прицели. Разнесе се гърмеж; на шията на мечката се появи рана. Кнудзон не й позволи да се приближи до него, а извади ножа си й го забоде в гърдите й. Мечката се строполи. Конят на Феодора бе наранен, а тя не можеше да се помръдне от мястото си, тъй че Кардов слезе от своя и го отстъпи на Феодора.

— Идете бързо в замъка ми, господин директоре, и си вземете друг кон.

Кардов тръгна тичешком, а генералът и Феодора останаха сами.

— Нека да вървим сега по следите й, които видяхме — обърна се генералът към тази, която го съпровождаше. — Мечката не е самичка в дупката си, ще намерим навярно цялото й семейство.

И двамата се втурнаха напред. Той я водеше все по-навътре и по-навътре в гората, сигналната тръба не се чуваше вече, а Феодора не забеляза колко много се отдалечиха от другите. Старият генерал много я заинтересува с разговора си, така че тя на драго сърце го слушаше.

— Това е Мечешката стена — каза генералът. — Оттук дивият ловец е скочил в пропастта. Това между впрочем е една ужасна приказка и никои не се осмелява да пренощува на това място.

— Аз обаче не се страхувам — каза на генерала тази мила амазонка. — Ако този див ловец се появи случайно, аз ще отида при него и ще му кажа да бъде по-галантен към дамите.

Тези думи сякаш извикаха духа на скочилия в пропастта ловец, защото още в същия миг се чу цвилене на кон и от гъсталака с необикновена бързина излезе ездач.

— Всесилни Боже, помогни ми! — извика генералът, като видя появата на дивия ловец. Без да погледне повече Феодора, той удари коня, който полетя напред, сякаш бе гонен от духове.

— Генерале — извика след него Феодора. — Генерале, моля ви, не ме оставяйте самичка! Генерал Кнудзон!

Но генералът не искаше и да чуе. След една минута той вече се беше загубил между дърветата и Феодора остана сама с дивия ловец.

Дивият ловец полека приближаваше към Феодора и чудното бе, че колкото повече това видение приближаваше, толкова повече на Феодора й се струваше, че вижда своя мъж, заточен в Сибир.

Той беше облечен със средновековни дрехи, но пушката му беше от новите. Имаше дълга брада, достигаща до седлото, а очите му светеха като въглени. Лицето му беше необикновено бледно — нямаше никаква следа от кръв. Феодора не искаше да повярва, че дивият ловец се приближава към нея. Той спря коня си пред нейния. Толкова се приближи до нея, че тя усещаше дъха му. Той нищо не продума.

Феодора започна да става нетърпелива. Трябваше по всякакъв начин да сложи край на това мълчание.

— Господине — каза тя, — вие дойдохте тъкмо навреме. Можете да бъдете полезен на една дама и да й направите една голяма услуга.

Очакваше отговор, но той мълчеше. Дивият ловец стоеше като статуя и наблюдаваше тази красива жена.

Феодора бе готова да даде всичко, за да узнае какво й готви това бледно, неподвижно лице.

— Аз се заблудих — каза тя, — изгубих пътя. Устните му се раздвижиха и със задавен глас той каза:

— Възможно е.

Като чу тези думи, Феодора цялата затрепера и ако не беше се уловила за гривата на коня, щеше да падне.

Къде й бяха умът, очите и ушите? Това не беше дивият ловец, а друг някой, чието появяване я хвърли в по-голям ужас, от чийто поглед потрепери повече, отколкото от погледа на какъвто и да било див ловец. Този, който седеше пред нея на големия кон, бе нейният мъж — Коля Бояновски.

Първата й мисъл беше, че е дошъл да я убие, а втората — да се спаси чрез бягство.

„Тук да ме убие, в тази гора, и да ме закопае под снега! Той няма да си позволи да извърши такова убийство. Не, това не може да бъде.“

По някакъв начин тя трябваше да избяга от това омагьосано място. Дръпна тъй силно юздата си, че още малко и щеше да пререже езика му. После го удари с шпорите и конят с всички сили полетя напред.

Стана така, както очакваше дивият ловец. Той вдигна камшика и удари коня на Феодора, после удари и своя, който се понесе след Феодориния и го настигна.

Сега настъпи същински лов на дивеч.

Феодора биеше коня, за да препуска по-бързо, но и ловецът не оставаше назад. Дивият ловец удряше непрекъснато коня си и радостно подвикваше, като поглеждаше Феодора.

Обзета от смъртен страх, тя здраво се крепеше на коня, за да не падне. Това беше езда на живот и смърт, тъй като по пътя постоянно имаше препятствия.

Феодора непрекъснато удряше коня, който хвърчеше с неимоверна бързина. На пътя й се изпречи един трап — ако не успееше да го прескочи, щеше да бъде загубена. Тя затвори очи, удари коня в слабините и в миг се намери на отсрещната страна. Дивият ловец също прескочи, като се смееше подигравателно.

— Но докога, Боже мой, ще се продължава този лов на дивеч? — каза си тя.

Там някъде напред се виждаше светлина. Там във всеки случай гората се свършваше, нямаше съмнение, че той щеше да се откаже да я гони по-нататък. След няколко минути Феодора щеше да излезе от гората.

Но какво се случи!

Като излезе от гората, тя изпищя колкото й сили държаха. Конят й се уплаши, Феодора погледна напред и видя голяма пропаст. Конят спря на самия край на пропастта.

Феодора страшно се колебаеше: дали да удари коня и заедно с него да се намери на дъното на пропастта, или да се предаде на дивия ловец. Главата й натежа, кръвта нахлу в нея, започна свят да й се вие. Усети, че силите я изоставят. Ръцете й пуснаха гривата, за която се държеше, и тя падна на земята. Последният глас, който чу, докато беше в съзнание, бе зловещият смях на дивия ловец. С изменени черти на лицето се беше навел над нея и строго я наблюдаваше.

Вечерта ловците се бяха събрали пак в трапезарията и всеки разказваше за лова на мечки. Единствен генерал Кнудзон мълчеше. Загрижено гледаше събраната дружина, струваше му се, че сякаш някой липсва, ала за това не проговори нито думица.

Беше девет часът вечерта. От огнището се носеше приятна миризма. Виното в големите шишета аленееше, а добре сготвеният дивеч издаваше приятна миризма.

— А къде е нашата хубава амазонка? — попита един от гостите. — Къде е Феодора Бояновска?

Всички се спогледаха особено, но никой не се осмели да отговори на този въпрос.

— Може да е отишла в стаята си — отвърна Кнудзон. Но гласът му звучеше някак несигурно.

— Ако това е истина — каза Иван Кардов, — предлагам тържествено да я дочакаме.

Всички се съгласиха с това.

Двама мъже и една жена се запътиха към стаята на вдовицата.

Не след дълго те се върнаха и съобщиха, че Феодора още не се е завърнала от лова и че слугинята се страхувала да не би да се е случило нещо лошо с госпожата й.

— Трябва да й се е случило някакво нещастие. Какво друго би могло да я задържи в гората? — каза Кнудзон.

Всички решиха, че се е случило нещастие.

Генералът стоеше до прозореца и гледаше в градината.

„Страхувам се да не би Бояновски да я е убил в гнева си, за да измие опетнената чест на къщата си. Кой знае къде ще намерим трупа в гората.

Ако Коля е извършил това, то няма да се нарече убийство, а отмъщение. А това значи, че тази, на която е дал името си, повече няма да петни честта му. Но въпреки това не ми се иска той да е убиец.“

Генералът се изплаши от тази мисъл.

— Любезни генерале — чу се един глас зад гърба му, — само за минутка, моля.

Кнудзон се обърна и попита Кардов какво желае.

— Мисля, че е необходимо всички да отидем заедно и да подирим заблудената в гората жена. Ще вземем фенери и на групи от по трима или четирима ще тръгнем из гората по разни посоки. Мисля, че по този начин ще я намерим.

 

— Времето е много лошо — каза Кнудзон — и може би снегът да ни затрупа. Но ми е все едно, стига само да можем да намерим Феодора.

Цялата дружина стана и започна да се готви за тръгване.

Не ще и съмнение, този път оставиха конете в конюшните, а взеха кучетата със себе си. Всеки носеше и един фенер, бе нарамил пушка, а в другата ръка имаше шише с подкрепително маджарско вино.

Кардов и генералът вървяха един до друг, а пред тях подскачаше кучето на генерала.

— Внимавай, Нордстерн, в гората има заблуден човек, гледай да го намериш.

Кучето наостри уши и веднага изчезна в гората.

— Няма ли то да се изгуби? — попита Кардов.

— Не, щом подсвирна и на минутата ще се намери при мен. Но нека го оставим да търси само. Ако то нищо не намери — ние още по-малко.

Снегът непрестанно валеше на едри парцали, но въпреки това те вървяха напред, осветявайки пътя с малките фенерчета. Двамата вървяха така цял час, без да си проговорят. Най-после генералът прекъсна мълчанието и каза:

— Страхувам се, че няма да намерим Феодора жива.

— Но какво може да й се е случило по пътя?

— Всичко — каза Кнудзон, като сви рамене. — Много е възможно да я е срещнала някоя мечка и да е загинала.

— Мисля, че в гората едва ли има разбойници и злосторници — каза директорът на полицията.

— Досега не съм видял в гората подобно нещо — каза генералът, — макар че лятно време цели нощи съм прекарвал на открито. Може на Феодора да се е случило нещо, което на нас няма да се случи.

— Какво искате да кажете?

— Знаете — каза генералът, — че Феодора не живя нито като вдовица, чийто мъж се намира в Сибир, нито като обикновена жена. В Петербург тя има много обожатели, които се въртят около нея. Може някой, когото е отхвърлила, да я е срещнал в гората и от ревност да я е убил.

— В такъв случай тук, в гората, на мястото, където е извършено престъплението, ще трябва да съставим акт, а това ще ни отвори работа. Но аз все още се надявам, че ще я намерим жива.

Кучето се върна с най-голяма бързина и се изправи пред генерала, като лаеше, сякаш искаше да каже, че е намерило изгубената жена.

— Чувате ли? — каза генералът. — Кучето ми съобщава, че е намерило тази, която дирим. — И той помилва кучето си. — Заведи ни, Нордстерн, заведи ни и ни покажи какво си намерил.

Кучето сякаш разбра господаря си, изтича в гъсталака, ала този път по-бавно, за да могат да го следват. То така криволичеше по пътя, че Кардов помисли, че ги е измамило.

— Струва ми се, че това куче не знае какво прави — каза Кардов. — Вижте, то ни води в още по-голям гъсталак.

— Стой, какво е това? — извика Кнудзон и се прицели. От гъсталака се чу някакво шумолене.

— Добър приятел — отвърна в същия миг един мъжки глас и се показа Ягодкин. — Ах, това сте вие, любезни господа — рече той. — Аз помислих, че са някакви разбойници и затова се скрих в гъсталака. Позволете да се присъединя към вас.

— Ще ни бъде много приятно, ако ни придружите — каза генералът. — Ние търсим Феодора и както виждате, на прав път сме, защото кучето е неспокойно и не иска да чака.

Нордстерн непрекъснато се умилкваше около господаря си, въртеше опашка и лаеше.

— Води ни, Нордстерн — заповяда му Кнудзон. Кучето вървеше напред, а те след него. Ала не бяха изминали и пет минути, и те стигнаха до пропастта, която Феодора не можа да прескочи.

— Ужасна местност, Кардов. Косите на човек просто настръхват само като се огледа наоколо си — какво ли ще е на този, който се е губил сам по тия места.

— Вижте, кучето души нещо в снега — каза Кнудзон. — Нещо трябва да е намерило. — Той тръгна след кучето, но неочаквано извика: — Тук е тази, която дирим.

Ягодкин и Кардов затичаха с всичка сила. Нордстерн ровеше в снега и го трупаше настрана, докато най-после се показа черен предмет, след което тримата вдигнаха от земята едно вкочанясало тяло.

Това бе Феодора Бояновска.

Ръцете и лицето й бяха студени като лед.

— Да налеем по-скоро в устата й малко вино — каза Кнудзон. Без да продума, Кардов отвори шишето с вино и наля няколко капки в устата на Феодора.

От гърдите й се откъсна тиха въздишка.

— Жива е — извика Ягодкин, като едва скриваше радостта си.

— Има ли някаква рана? — попита директорът на полицията.

— Изглежда, че няма. Види се, уплашила се е и е паднала от коня. Ако бяхме дошли един час по-късно, Феодора нямаше да бъде вече между живите. Трябва първо да я затоплим. Кардов, идете и съберете съчки, за да запалим огън.

Кардов веднага се завтече, а след него и Ягодкин. За минута генералът остана насаме с падналата в несвяст Феодора.

„Той не я е убил значи — каза си генералът. — Слава Богу, че Коля не е станал убиец на жена си. Но какво е станало между тях, че Феодора е чак тук?“

Феодора се понадигна и започна да диша по-свободно.

— Къде е той, генерале? Пазете ме от него, пазете ме, пазете ме от този ужасен човек, пазете ме от дивия ловец.

Генералът бе доволен, че Феодора се беше изплашила толкова много от дивия ловец.

— Но за какъв див ловец говорите? — попита генералът.

— Та нима не го видяхте сам! — възкликна изплашено Феодора. — Нали избягахте, когато той се приближи до нас?

Генералът отрицателно клатеше глава.

— Избягах ли, мило дете? Много бих се обидил, ако тези думи не бяха казани от най-хубавата уста на света.

— Но, генерале, вие сам видяхте дивия ловец.

— Дивият ловец! — каза Кнудзон. — Едва ли ще твърдите, че дивият ловец се е появил пред вас. Дивият ловец съществува само в приказките и във въображението на народа, но образовани хора като вас не трябва да вярват в такива неща.

— Не, генерале, аз го видях и зная кой е този див ловец. Пред мен той свали маската си. Когато паднах от коня изнемощяла, той се наведе над мене и с демонски смях ме гледаше страшно. Последната му дума беше… беше…

Нещастницата не успя да изрече последната дума, защото се задави от плач. Генералът я хвана за ръката и я попита:

— Какво ли е било това страшно нещо, което ви е казал дивият ловец?

Феодора веднага се опомни и разбра, че е казала много на генерала.

— Нищо — каза тя, — и аз самата виждам, че това е само въображение. На, виждате ли, че сега сама се смея на всичко. Ха, ха, ха, гледайте, генерале, аз се смея, смейте се и вие заедно с мене, Кнудзон, смейте се, моля ви, смейте се.

Но този смях разкъсваше Феодориното сърце, което още трепереше от страшното приключение, както вейка от силна буря.

— Вие вдигнахте на крака цялата дружина. Всички са в гората и ви дирят, но нам се падна щастието да ви намерим.

— Вие казахте, че не сте сам?

— Не, с мене са директорът на полицията и вашият приятел Ягодкин. Вие не можете да си представите колко се зарадва Ягодкин, когато видя, че сте още жива.

— Глупак! — възкликна Феодора. — Той може да си е въобразил, че го любя.

— И на мен тъй се струва — каза генералът. — За това обаче пак вие сте си виновна, защото не сте му дали явно да разбере, че не искате да знаете за него.

Феодора се канеше да отговори на това, но Ягодкин и Кардов пристигнаха. Всеки носеше наръч сухи съчки. Не след дълго огънят пламна.

Ягодкин и Кардов побързаха почти едновременно да я запитат как се е заблудила. Красивата вдовица им разказа цялата история на страданията си.

— Трябва да установим точно мястото на страданията и — каза Кардов, — за да издигнем там по-късно паметник с надпис:

Кардов и Ягодкин се отправиха към пропастта. След няколко минути те се върнаха и Ягодкин сложи в скута на Феодора една кожена ръкавица, без да каже нито дума.

— Това ще е била някоя странна мечка — каза шеговито Кардов. — Тази майстор-мечка е загубила едната си ръкавица. Вижте, генерале, мечката е имала много малка ръка, тъй като ръкавицата е седми номер.

По лицето на Феодора полази руменина. Тя се надигна, сякаш обидена, и каза:

— Занесете ръкавицата там, където сте я намерили. Тя съвсем не ми трябва.

— Отказвам. По-добре е да я запазя за спомен.

— Нямате представа — обърна се Кардов към генерала — как такива дреболии могат да послужат за разкриване на важни работи. За нас, криминалистите, е достатъчно да намерим само една четчица, за да узнаем чии зъби е чистила тя.

— Вярвате ли — попита Феодора, — че и с помощта на тази ръкавица ще откриете нещо такова?

— Не зная това — отвърна той, — но тази ръкавица ми подсказва, че по време на нашия лов тук се е намирала някоя странна личност.

Ягодкин мълчеше. По лицето му се изписа ревност. Нему не се искаше да вярва, че край тази пропаст Феодора е имала среща с някого.

Феодора изказа желание да се върне при дружината. Тя благодари на всички за услугата, а на генерала подаде ръката си, за да я целуне. След това всички се отправиха към замъка. Скоро Феодора отиде в спалнята си, а Ягодкин успя да нагласи работата така, че да бъде до нейната стая. Когато се разделиха, той й прошепна:

— Още днес трябва да говоря с теб.

— Много съм изморена, да отложим за утре — каза тя.

— Не може — отвърна той. — Ти трябва да ме изслушаш и ако не искаш да направиш това, ще разбия вратата и насила ще вляза при тебе.

Феодора цяла се разтрепера.

„Този влюбен глупак е готов да извърши насилие, затова трябва да се съглася“ — помисли си тя.

— След един час ще те очаквам в стаята си — каза Феодора, — но трябва да наредиш работата така, че никой да не види.

— Не се грижи — каза той. — Ще бъдеш доволна от мен. „Трябва да се приравня с него — помисли си тя, след като затвори вратата. — Той вече е пропаднал и още малко ще банкрутира. Ха, ха, ха, и аз ще бъда любовница на един банкрутирал милионер.“

Ягодкин съвсем не предполагаше това, което го очакваше. Когато угасиха лампите и в замъка всичко затихна, Ягодкин се прокрадна по стълбите. С развълнувано сърце той спря пред вратата, зад която се намираше жената, която любеше до полуда.

Имаше да й казва много неща. Искаше да й каже, че днешното й държане е било непоносимо за него. Не биваше с никого да кокетничи, а да бъде само негова — съвсем негова. С трепереща ръка той похлопа три пъти на вратата и тя веднага се отвори. Феодора изглеждаше прекрасна, както бе облечена неглиже. Стаята беше полуосветена, на масата гореше свещ, а през стъклото на прозореца светеше месечината.

Феодора заключи вратата и след това се приближи със скръстени ръце до Ягодкин.

— Имам нещо да ти казвам и те моля да ме изслушаш. Феодора, ти се подиграваш с мене. Случилото се днес ме засегна силно. Аз не мога да понасям кокетството ти, то ще ме накара да полудея.

Феодора се изсмя.

— Нима галантността ми към стария генерал те прави ревнив? Но имаш ли право да ми искаш сметка — каза Феодора, като го погледна строго с големите си очи, — не си ми мъж, нещо повече: не си ми и любовник, защото не можеш да се похвалиш, че съм те удостоила с вниманието си.

— Имаш право, Феодора. За съжаление това е вярно. Позволих да ме водиш за носа, но Бога ми, вече съм решил да сложа край на тази комедия, в която аз играя такава жалка роля. И то още днес. Феодора, ти трябва да бъдеш моя пред целия свят, защото реших по какъвто и да е начин да скъсам с жена си.

— Но какво ще ми обещаеш, ако ти се отдам?

— Всичко, каквото имам и ще имам, Феодоро. Феодора се засмя иронично.

— Страхувам се, че това, което имаш, е малко, а това, което ще имаш, е още по-малко, та може да направя лоша сделка.

Лицето на банкера побледня, той се отдръпна.

— Какво искаш да кажеш?

— Че си разорен, господин Ягодкин, че скоро ще фалираш.

— Който ти е казал това, те е измамил.

— Съвсем не, това е цялата истина, уверена съм. А това, че не си спрял плащанията си през последните 14 дни, се дължи на умението ти да лавираш.

— Значи, когато касата ми се изпразни, тогава и приятелството ни свършва, така ли, госпожо? Нали ви разбрах добре?

— Точно тъй — каза Феодора, без да се замисли. Ягодкин вдигна ръка заканително.

— Вие сте си играли подло с мене, но не можете да си представите как любовта се превръща в злоба. Вие искате да ме оставите сега, та да си намерите някоя друга плячка и с парите й да удовлетворите суетата си, ала сте се измамили. В това отношение Николай Ягодкин е твърде постоянен и когато си намисли нещо, не го изпуска из ръцете си, докато не успее.

— Какво ли ще сторите? Надявам се, че няма да ме накарате насила да ви обичам?

— Бъдете сигурна, аз ще ви изнасиля. — Лицето му стана мораво. — Нима искате да ме влудите? Ще паднеш на колене пред мене и ще ми кажеш, че ме обичаш. Казвам ти, че трябва да направиш това.

Той се приближи до нея и я улови за пълната ръка. Събори я на земята с един замах. Феодора не продума нищо, скоро се опомни и стана от пода.

— Махни се оттука, ти си луд — каза тя. — Караш ме да се гнуся от тебе. Надяваш ли се, че ще останеш ненаказан, задето обиди една беззащитна жена, и то в чужда къща? Или си мислиш, че няма да смея да викам за помощ, за да не се компрометирам? Ти се мамиш, любезни Ягодкин! Иван Кардов утре ще ти отговори.

— Иван Кардов! — извика Ягодкин. — Аз не се плаша от него. Нека само дойде, не се плаша и от дуел.

Зад завесата се чу шум. Ягодкин се огледа уплашено.

— Не сме ли сами тук? — попита той.

— Не сме. Счетох за нужно да имам един свидетел. Свидетелят ми е Иван Кардов, директорът на полицията.

Иван Кардов се показа и иронично се поклони на Ягодкин. Поглади черната си брада и му рече с приятен глас:

— Мога ли да разчитам, господин Ягодкин, утре да ви намеря в Екатерининския парк? Оставям на вас да изберете оръжието, аз бих предпочел черкезки ками.

— С такива смъртоносни оръжия не съм научен да си служа, много съжалявам.

Кардов сви рамене.

— Смъртоносни оръжия — каза той, — като че ли черкезките ками са по-опасни от револвер! Ако желаете, може да намажем с отрова върховете им, за да станат още по-опасни.

Ягодкин се изсмя с глас.

— Значи директорът на петербургската полиция иска да извърши убийство в Екатерининския парк!

— Да вземеш участие в дуел е почтена работа. Но аз считам за унижение да се бия с един фалшификатор.

Николай Ягодкин побледня и се отдръпна няколко крачки назад. Като че гръм го удари.

— Фалшификатор! — извика той, като понечи да нападне Кардов.

Кардов го отстрани и бързо мушна ръка в джоба на горното си палто.

— Познавате ли това? — попита той, като му показа документ, който приличаше на полица.

Ягодкин гледаше ту Феодора, ту Кардов, който каза:

— Драги господине, тази полица е на известната петербургска фирма „Росинов и син“. Вие трябва да сте били в близки отношения с тази фирма, тъй като полицата е издадена от вас.

— Мисля, че срокът на тази полица не е изтекъл — рече Ягодкин.

— Прав сте за това — каза Кардов, — но за жалост господин Росинов е бил уведомен за това по-отрано и останал учуден, когато се научил, че е за такава голяма сума. Казал, че никога не е подписвал полици за такива големи суми. Какво смятате да правите? — запита Кардов, като видя, че Ягодкин се готвеше да скочи от прозореца.

— По-далече от прозореца! — извика Феодора. — За да не узнаят и другите в тази къща. По-добре ще е никой да не разбере нищо.

Кардов каза на Ягодкин, че знае чия е тази полица.

— Знаете ли какво ми каза Росинов? Той каза, че тази полица е фалшифицирана и че фалшификаторът сте вие. Вие сте в моите ръце и ако искам, мога веднага да ви арестувам, без дори да ви разпитвам.

— Какво смятате да правите тогава? — Това прозвуча така жално и умолително, като че Ягодкин в един миг се бе променил.

— Ще зависи от разговора ни, затова утре в дванайсет часа елате в моя кабинет. Сигурен съм, че ще дойдете.

— Помислете си сега, господин Ягодкин — каза Феодора, като отвори вратата, — дали можете да ме накарате насила да ви обичам.

Ягодкин се спря на прага като човек, който обмисляше дали да направи нещо важно.

Той излезе и като гонен престъпник изтича по стълбите.

„Изгубен съм! — каза си той. — Изгубен! Този Кардов носи в джоба си моята смъртна присъда.“

— Една чаша шампанско! — извика Ягодкин на слугата, като се завърна у дома си. Той почна да се разхожда като луд из стаята.

Очите му блестяха като два въглена. Той ту подскачаше, ту викаше от яд.

— Уловен съм! — извика той. — Те ме държат в ръцете си. Феодора и любовникът й Кардов ще ме принудят да правя това, което искат. Кардов желае да говори с мене, навярно има нужда от пари. Какво друго може да иска от мене? Трябва да се унижа пред него, трябва да го моля, трябва да падна на колене пред този просяк. Няма да мога дълго да търпя — каза Ягодкин. — Предпочитам да умра, отколкото да се моля на това нищожество.

— Ето шампанското — обади се слугата зад гърба му.

— Остави го на масата и си върви.

— Да напълня ли чашата?

— Напълни я и излез.

Слугата напълни чашата с шампанско, погледна господаря си въпросително и излезе от стаята.

Щом Ягодкин остана сам, той извади от джоба си една измачкана хартия и я разгърна.

Зелен прах имаше в нея. Цял потрепера, като видя този прах.

„Отрова — каза си той. — Значи предстои ми да се отровя.“

Изсмя се и постави праха в чашата.

„Често, когато бях на върха на успеха, си мислех за смъртта. Оттогава нося тази отрова със себе си. Добре тогава — каза си той, — не бива да се двоумя, след като изгубих всичко. Ще ти объркам сметките, Феодоро, аз ще избягам от тебе. Не тържествувай преждевременно, Ягодкин. Никой не е бил унижен от Ягодкиновците като тебе.“

Той вдигна чашата, но веднага я дръпна настрана, като че си спомни нещо.

— Клариса — бе последната му дума, — не искам да умра, без да те видя още веднъж. Като си помисля за тебе, не мога да умра в тази къща.

Той изтича напред.

— Трябва да се простя с нея, а после да отида в парка и там да свърша с живота си.

Той излезе от стаята си с тихи стъпки и се отправи по стълбите към стаята на дъщеря си.

Франциска още не беше се облякла, та бе по сутрешна роба.

— Не мога да ти отворя, тате — каза тя през открехнатата врата, като разбра, че той иска да влезе вътре.

— Трябва да поговоря с тебе по много важни работи. Няма защо да се срамуваш от баща си, Клариса, пусни ме.

— Тогава днес ще направя изключение. И тя отвори вратата.

Когато Ягодкин влезе вътре, улови за ръката Клариса, или по-право казано — тази, която мислеше за Клариса, и започна да я целува.

— Аз дойдох да се простя с тебе, дете мое — каза най-после той.

— Да се простиш с мене? Нима смяташ да заминеш някъде!

— Много важни работи ме принуждават да напусна Петербург за дълго време. Ще си спомняш ли за мене, Клариса, в случай че се забавя по-дълго време.

— Но къде ще отпътуваш? — запита тя. — Нима е толкова далеч, че не можеш да вземеш дъщеря си със себе си?

— Много далеч е — каза Ягодкин. — Ти си още много млада за такъв път.

— Искаш значи да ме оставиш съвсем сама — каза Клариса.

— Времето тогава ще минава много бавно за мен.

— Ти ще намериш с какво да се забавляваш. Прощавай, дете мое, спомняй си за мене и бъди добра и благородна, каквато беше досега.

Без да дочака отговора й, той излезе от стаята и напусна къщата. Носеше в джоба си пълен револвер и го стискаше здраво в ръката си.

Денят беше един от най-красивите през тази зима. Смразеният сняг блестеше като брилянт, а по замръзналите стъкла на прозорците играеха бели отражения.

— Сякаш и сам Бог иска смъртта ми да е тежка, светът никога не ми се е виждал така хубав, както днес.

На ъгъла на улицата той взе една тройка и заповяда на кочияша да кара в Екатерининския парк.

Когато остана сам, Ягодкин избра най-скритото място и извади револвера от джоба си. С трепереща ръка започна да го проверява.

„Пълен е — каза си той. — Сега само трябва да подложа челото си и да натисна спусъка и тогава всичко е свършено.“ Ала преди да направи това, извади часовника си и каза:

— Единайсет, в дванайсет трябваше да бъда при Кардов. Но тогава аз ще бъда при мъртвите.

Той повдигна револвера и го доближи до челото си.

— Трябва само да натисна и всичко ще бъде свършено.

Тъкмо в минутата обаче, когато мислеше да направи това, някой го хвана за ръката отзад и куршумът удари в отсрещното дърво.

— Това не е играчка, брате Николай — каза комедиантът. — Твоята ръка е свикнала да държи перото или да вдигне два пръста и да се закълне лъжливо, но не и да си служи с такова опасно оръжие.

— Откъде те доведе тук дяволът тъкмо когато исках тихо да се простя с този свят!

— Не, доведе ме не дяволът, а добрият ангел, който не позволи да умреш тъй унизително. Помисли колко мръсно щеше да е да умреш тук, на снега, ако не бях ти попречил аз. Не, брате Николай, така унизително ти не трябва да умреш. Но какво си вперил така поглед в мене? Ти трябва наистина да ми бъдеш благодарен, че удължих живота ти.

Николай Ягодкин въздъхна тежко.

— Братко — каза той. — Признавам, че съм бил несправедлив към тебе. Аз трябва да умра и тази мисъл ми даде кураж да посегна сам на собствения си живот. Сега обаче, когато ти ми попречи, не ще имам вече куража да го направя.

— Толкова зле ли вървят работите ти? — попита комедиантът. — Ако мен заплашваше опасност, отдавна щях да гния в земята, но ти винаги си бил щастлив, за теб е нещо необикновено да живееш в нещастие.

— Нещастие! Ти не можеш да си представиш каква опасност ме застрашава.

— Не само че предчувствувам, но зная, че касата ти е празна и за да поправиш злото, подписал си чуждо име на една чужда полица.

Ягодкин учудено го гледаше.

— Но откъде знаеш всичко това? Не вярвам да си се сдружил с дяволите.

— Не с дяволите, а с мъдрия господин Ашинов, заместник-директора на полицията — каза комедиантът. — Виждаш ли сега, брате? Ако по-рано беше в добри отношения с мене, щях да дойда и да ти кажа какво те чака.

— Късно е вече да се говори за това. Загубен съм. За мене няма спасение — каза Ягодкин.

— Не — отвърна комедиантът. — Кажи ми колко пари ти трябват на първо време, за да издържиш? Един милион рубли достатъчни ли са?

— Милион рубли! С такава сума мога на първо време да си помогна, а след това трябва да търся други източници.

— Ще ти дам тази сума, и то в банкноти от по 1000 рубли. Трябва обаче да внимаваш при пласирането им.

— Млъкни, не говори повече, сатана — извика Ягодкин, — остави ме на съдбата. Искаш да пласирам фалшиви пари, които може би сам си правил.

— Не, аз съм член на дружеството, което прави тези банкноти, но те са тъй изкусно изработени, че и най-силното човешко око няма да се усъмни, че не са истински.

— Мене ли избра да ги пласирам?

— Да, защото в теб никой няма да се усъмни. Когато милионер дава хилядарки, никой не би се усъмнил, че са истински, както ако ги дава сиромах. Е, най-после, реши ли се, братко Николай?

— Не, това не, предпочитам да умра, отколкото всяка минута да треперя от страх, че могат да ме заловят в такова мръсно дело.

Комедиантът му подаде револвера, но Ягодкин решително го отблъсна.

— Знаеш, че вече нямам желание за това. Ще дойда с теб, братко Андрей. Къде мислиш да ме заведеш?

— В работилницата, гдето се правят фалшивите пари — каза Андрей и хвана брат си под ръка.

Те вървяха полека по алеите на парка и изглеждаше така, сякаш никога не са били скарани.