Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (82)

LXXXIV. НА ПАЗАРА ЗА РОБИ

Въпреки че Елисавета бе под закрилата на Мортиго, животът й между киргизите не бе много за завиждане, тъй като всички я гледаха неприятелски, всеки търсеше случай да й отмъсти. И затова Елисавета помоли Мортиго да я остави да си отиде.

Една заран Мортиго влезе в палатката на Елисавета и й каза:

— Виждам, Елисавета, че най-добре за тебе е да си отидеш. Не е нужно да ти разправям, че тази раздяла е много тежка за мене, но имам предвид, че може да се случи нещо с мене и ти ще останеш тук беззащитна.

— Ще ме придружиш ли? — запита Елисавета.

— Не, не мога, защото неприятелски племена се приближават до нас. Вместо мене, ще те придружи един добър човек, на когото ще можеш да се довериш напълно. Той се казва Абас, млад е и по-скоро би паднал мъртъв, отколкото да позволи някой да се допре до тебе. Аз спасих живота на този младеж и затова той ми е много благодарен.

— Мислиш ли, че ще мога напълно да се доверя на него? — запита Елисавета.

— Той е като мои брат и ако не ми вярваш, ще го повикам.

Мортиго излезе и след малко дойде с Абас. Той беше едър и висок момък.

— Аз те избрах, Абас, да придружиш тази жена до първото пристанище, откъдето ще се качи на някой параход. Ще я пазиш като очите си и по-скоро ти ще загинеш, отколкото тя да пострада.

— Ще изпълня всичко, каквото заповядваш.

Абас протегна ръка и Мортиго я стисна сърдечно.

— Утре заран — каза Мортиго, — още тази вечер се приготви за път. Вземи със себе си най-добрите борци, на които би могъл да разчиташ.

— Заклевам се във вярност — каза Абас, като вдигна ръката си, преди да се поклони на Елисавета. — Нито косъм от главата ви не ще липсва — добави той и излезе.

— Абас е верен, на него напълно се уповавам.

— И аз също — каза Елисавета, — той ми хареса още от пръв поглед.

— Остава още тази вечер да си между нас, а утре ще отпътуваш. Нека боговете те пазят.

После той излезе, за да скрие сълзите в очите си.

На Елисавета й стана мъчно, че този толкова добър човек се намира между тия диви хора.

Тази бе последната нощ при киргизите. Всичко бе тихо. Мъртва тишина цареше в цялата околност. Само един човек, приличащ повече на демон, се промъкваше от палатка на палатка.

Това бе Шаури. Бе се облякла пялата в бяло. Тя се покачи на едно издигнато място и свирна. По този знак дойдоха четирима.

— Всички ли сте? — запита Шаури. — Чуйте какво ще ви мажа — каза пророчицата. — Мортиго ви избра да придружите тази чужденка. Открива ви се прекрасен случай да я хвърлите в първата пропаст, срещната по пътя.

— Да, но Абас не ще се съгласи на това, той се закле, че ще я закриля до пристанището.

— В какво се закле? — запита Шаури.

— Че ще я защитава с живота си.

— Тогава премахнете и него.

Те се спогледаха.

— Шаури има право — казаха си те помежду си.

— Добре — отвърнаха всички.

— Така ви искам — мъжествени! — насърчи ги Шаури. — Сега нека се разпръснем да не ни види някой. Ето че почва да се зазорява.

Всички си отидоха тихо, както и бяха дошли.

Още преди слънцето да изгрее Елисавета стоеше пред палатката си. Тя се наслаждаваше, гледайки върховете на Алтайските планини, които първите слънчеви лъчи бяха озарили.

— Ще видя още веднъж Европа.

Колко силно биеше сърцето й при тази мисъл! Там се намираше Владимир, нейният син, когото щеше още веднъж да прегърне!

— Какво мислиш? — чу тя глас зад гърба си.

Като се обърна, видя Мортиго.

— Дойдох да се сбогувам, преди да отпътуваш, — каза той. — Желаеш ли да имаш един спомен от мене, когато си отиваш оттук?

Елисавета даде знак на съгласие.

Той свали златна гривна от ръката си.

— Вземи това и го носи като спомен от мене. На вътрешната й страна има написано нещо с моя меч — то е: Твой до гроб. Бих искал вместо така, да го напиша със собствената си кръв.

— Прощавай, добри ми и благородни приятелю! Нека Бог те възнагради за всичко, което си сторил за мене. Аз винаги ще те обичам като сестра и винаги ще си спомням за тебе, дори в смъртния ми час твоят образ ще е с мене. И тогава ще ти бъда признателна.

Мортиго се обърна бързо и през сълзи каза:

— Сбогом, сбогом, не мога повече да изтрая. Трябва да избягам в гората и да излея тъгата си на тигъра.

Той изтича и не можа да чуе гласа на Елисавета, който му напомняше, че е нужен за своя народ.

В определеното време Абас дойде и попита дали Елисавета е готова за път и дали да тръгне с него. След потвърждението на Елисавета те напуснаха палатката и се упътиха към края на палатките, където конниците ги чакаха с другите борци киргизи. Като дойдоха тук, те се качиха на конете и потеглиха. Абас вървеше напред, без да говори нещо.

Те пристигнаха на другия ден до Алтайските планини, откъдето почваше трудният път, понеже трябваше да се качват нагоре. Вечерта се спряха да преспят в една пещера, откъдето продължиха пътя си.

Една вечер Абас се приближи до Елисавета и й каза на ухото:

— Господарке, аз съм твой роб и считам за свой дълг да те предупредя, че ни застрашава опасност — нямам доверие в моите хора.

— Как? Нима е възможно храбрите и благородни киргизи, за които Мортиго ми разправи, да не са верни?

— Страхувам се, че Мортиго се е мамил в мнението си за тях, понеже преди малко чух, че кроят план, който ме е страх да ти кажа.

— По-добре е да го знам, тъй че в случай на нужда и двамата да се браним.

— Чух ги, че искат да те хвърлят в някоя пропаст в Алтайските планини.

Елисавета пребледня, но си даде вид, че не се плаши.

— Не се уповавайте, господарке, на силите си, нашите сили са безполезни и ние ще бъдем загубени. Какво мога да направя аз, когато отсекат краката на коня, който ти яздиш, и го хвърлят в пропастта? Всичко, което мога да направя, е да се боря до смърт с тях. Аз съм сигурен, че те ще ме победят и когато си отидат, ще кажат, че съм избягал с тебе в Русия.

— Мислиш ли, че тези хора са толкова подли, та ще си послужат с такива низки средства?

— Шаури е забъркана тук, тя ги подучва на това.

— И аз така мисля — каза Елисавета.

Когато дойдоха до най-високите върхове на Алтайските планини, изведнъж пред тях застана старата Шаури. В миг Абас извади ножа си.

— Как се намери тука, зла жено? Защо дойде след нас? — каза сърдито Абас. — Мислиш ли, че не зная подлото ти намерение? Не ще тържествуваш, проклетнице! Този нож ще бъде наградата ти.

Като каза това, Абас се втурна с кинжала си към нея и безмалко щеше да я прободе, ако лукавата жена не се бе отдръпнала настрана.

На свирването на Шаури четирима борци застанаха пред Абас и Елисавета.

— Нима ти се вижда чудно, жено — запита Шаури, като погледна строго Елисавета, — че се отърва така лесно от ноктите ми?

— Какво искате, хора? — каза Абас, като погледна презрително останалите. — Ако казва истината тази жена, нима между храбрите борци има лукави убийци?! Нима искате да предадете жената, която предводителят Мортиго ви предаде?

— Шаури ни каза, че ако тази жена остане жива, то нашият бог Астрод ще ни отмъсти.

— Шаури ви е измамила, храбри борци, и аз ви съветвам да не цапате ръцете си с толкова подло дело. Нека зачитаме заповедите на вожда ни и тогава Бог ще ни помогне. Да не би да се мамя, че сте се заклели да я закриляте!

— Ние наистина се заклехме — каза един от тях — да я пазим, обаче ако някоя опасност се случи на пътя, ние не отговаряме.

— Ти говориш двусмислено — каза сърдито Абас. — Само през моя труп можеш да се докоснеш до тази жена.

— Щом е така, и тебе ще те убием, Абас — извикаха всички в купом и извадиха ножовете си. Абас също извади своя и се втурна към киргизите.

Един от тях стана жертва на неговата храброст. Абас прободе неприятеля си и той умря. Щом видя неговата храброст, Шаури скритом отзад го промуши с ножа си.

— Аз съм ранен — извика Абас и падна на земята.

Той погледна Елисавета и каза:

— Прощавай, не мога повече да те закрилям. Мортиго, аз спазих клетвата си.

Тези бяха последните думи, които бедният изговори. После той се протегна и издъхна.

Шаури се втурна с нож в ръка към Елисавета, за да я убие, обаче киргизите й се противопоставиха.

— Пази се, Шаури — каза един от тях, — не ни принуждавай да станем клетвопрестъпници. Да не си посмяла да я докоснеш!

— Затова ли дойдох тука, за да остане жива тя?

— За това нито дума. Бяхме се уговорили да я хвърлим в първата пропаст, която срещнем по пътя. Ще я вържем за коня и ще я хвърлим в някоя бездна.

Шаури се опита да им се наложи, но като разбра, че е невъзможно, отстъпи. Тя не се съгласи с тях да се върже Елисавета за коня и да се хвърли в някоя пропаст, понеже мислеше, че е по-добре да се закара на някой пазар за роби и там да се продаде на висока цена. След като се спогледаха и като не подозираха, че това желание на Шаури е от ненавист към Елисавета, киргизите се съгласиха с нейното предложение.

На следващия ден заровиха телата на двамата убити другари и после си тръгнаха за Теран, където стигнаха след дълго мъчително пътуване.

Теран бе търговски град и днес се бе необикновено раздвижил. Търговците купуваха и разменяха разни стоки. Имаше и търговци от Персия, които купуваха роби. Определен бе третият ден за продажбата на роби. Тука имаше различен свят: мъже, жени и деца. Най-голямо внимание обръщаше Шаури на търговците със своята робиня. Не след дълго се разнесе из целия пазар новината за красотата на Елисавета, която като европейка правеше изключение от останалите.

Шаури не можеше да се нарадва на цената, която се качваше все повече и повече.

Елисавета не се мръдна от мястото си — тя бе застанала като статуя. Поглеждаше презрително хората, които обикаляха наоколо й.

— Тя е красива и висока — говореха си купувачите наоколо й. — При това е и европейка! Те не са като туркините и персийките, които могат само да се любят. Красива е, но цената й е много голяма, само някой богаташ, който има излишни пари, ще може да я купи.

Изведнъж на пазара се вдигна шум, предизвикан от пристигането на Тимур ефенди. Той се отправи към мястото, където се намираше Шаури с Елисавета.

— Дали е толкова добра, колкото е красива? — попита той Шаури.

— Какво искате да кажете?

— Мисля дали ще се противопостави, ако я взема със себе си.

— На това ще ви отговоря аз сама — каза Елисавета, като се изправи. — Всяка копейка, дадена за мене, е изгубена. Не само това, вие заедно с мене ще занесете у дома си убиец, който ще ви убие, щом се приближите.

— Нещастнице! — извика Шаури, като вдигна ръка.

— Да не смееш да удариш тази жена в мое присъствие. Радвам се, че е откровена. Казвай бърже колко искаш за нея. Това писмо ще те упъти да получиш желаната сума за робинята, която ще взема още сега със себе си. Утре ще я заведа у дома си с първия керван. Забравих да те попитам за името й.

— Казва се Елисавета, немско име — каза Шаури.

— Това име не ми се харесва, аз ще я наричам Мирза, ще я накича с чисто злато, понеже аз съм Тимур ефенди, главният доставчик на персийския шах. Аз имам голям имот немного далеч от Шираз. В моята градина растат рози и други цветя, такива, каквито никъде по света ги няма. Ако бъдеш добра и кротка, ще те направя щастлива, понеже Тимур ефенди знае да възнаграждава всеки, който му услади живота.

Като каза още няколко ласкави думи на Елисавета, той се отдалечи, а Елисавета остана пак в първото си положение, като статуя. Със скръстени ръце и с дълбока въздишка гледаше тя след отдалечаващия се персиец.

Грубият глас на Шаури я стресна. Злата жена я ритна и й заповяда да върви.

Елисавета бе обзета от други мисли и всичко, каквото правеше, бе машинално; тя мислеше за своето дете — за малкия Владимир. Той беше единственото богатство, което й беше останало.

Не можа да заспи пялата нощ. Устните й непрекъснато помръдваха и се чуваше само: „Продадена!… Продадена…“