Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (26)

XXVI. В ТИФУСНАТА БОЛНИЦА

За човек, който живее в Сибир, няма нищо по-ужасно от думата „Сибир“, ала и тя не е нищо пред думите „болен в Сибир“. Беди, нещастия и болест в Сибир, където никой не може да те наглежда, никой не мисли за теб, нито пък го е грижа дали ще умреш, или ще продължаваш мъченическия си живот — това е наистина живот, пълен със скърби и нещастия.

Когато в Сибир някой се разболееше, не му оставаше нищо друго, освен да отиде в една от тези болници, което бе наистина цял ужас. Те бяха нечисти. Поради оскъдицата там чиновниците неохотно влизаха в такава болница. Намирахме се в болницата в Красноярск. Тя се състоеше от три ниски палатки. От три години правеха опити да се построи нормална болница.

Имаше няколко готови плана, но те с години бяха затрупани между канцеларските книжа и в края на краищата се оказа, че и пари няма за строежа, поради което трябваше да се изчака още няколко години. Дотогава болните трябваше и в най-лошо време да лежат в палатки, а болниците бяха винаги претъпкани. Влагата и нечистотиите правеха въздуха непоносимо задушлив. Самият лекар — човек доста стар — се отвращаваше от това. Болните постоянно му се оплакваха.

— Тука, господине, от детски писъци и от студ човек не може да дремне — каза един от болните.

— Е, братче — каза с приятния си глас лекарят, — аз с нищо не мога да ти помогна. Но ще те изпратим по-нататък, където ще ти бъде по-добре.

Където и да минеше, лекарят виждаше все бледи лица и чуваше по-тъжни въздишки.

Едно младо момиче лежеше на дървено легло. От треската то бе поруменяло и като въртеше глава ту наляво, ту надясно, постоянно повтаряше името на Бояновски. Това беше Наталия.

Срещу нея имаше един друг болен, който непрекъснато се надигаше на леглото си. Лицето му бе бледно, чертите изопнати. Той беше свил юмруци и постоянно викаше: „Кръв! Кръв!“

Подир това се приближи към мястото, където лежеше Наталия, и малко оставаше да я хване за шията.

Но тъкмо в този миг един млад човек се притече на помощ на Наталия и отблъсна лудия. Той беше младият княз Понятовски, който лежеше близо до Наталия. Младият поляк се надвеси над главата й.

— Колко е красива — каза той. — Никога не съм виждал такова миловидно, такова красиво женско лице. Като си помисля само, че преди малко можеше да бъде удушена, просто цял изтръпвам! Ала ненапразно случаят ме доведе при тази прелестна девойка. Досега е била сама, но отсега нататък няма да бъде. Заклевам се в този час, че отсега нататък ще я пазя, дори да трябва да жертвувам живота си.

Болната започна да се мята в леглото и в бълнуването си повтаряше името на Бояновски. С жален глас повтори повече от десет пъти името на Бояновски. Княз Феликс чуваше всичко и помисли, че Бояновски трябва да й е брат или роднина.

На другия ден в Красноярск се разнесе слух, че от Петербург е пристигнал един знаменит лекар. В Петербург често пристигаха оплаквания. По тази причина там бяха решили да изпратят човек на самото място, който да узнае същността на работата.

Часът за спасението на тези окаяници значи бе ударил. Щяха да ги преместят от палатките в някоя къща от здрав материал. Нетърпеливо очакваха те този час.

Тъй дълго очакваният господин най-после пристигна. Един ден преди обяд в болницата заедно с познатия лекар влезе един изящно облечен господин с очила. Зад тези очила се криеха две студени очи.

— На самото място сме, господин професоре — каза лекарят, щом прекрачиха прага. — Сам ще се уверите в печалното ни положение. Не могат ли от Петербург да помогнат с нещо да се поправи това?

През цялото време, докато беше в болницата, професорът държеше кърпичка на носа си.

— Наистина тук мирише нетърпимо — каза той. — Няма да остана много, тъй като не бих желал и аз да се заразя от сибирски тиф.

Обикновеният лекар с презрение изгледа професора.

— Аз съм принуден по цели часове да прекарвам тук като лекар.

— Цял ад е — каза професорът. — Но какво да се прави? Държавата няма пари. Няма значение, казват в Петербург, дали заточениците ще умрат един месец по-рано от тиф или един месец по-късно в рудниците. Но какво искат тия хора от мен, че така страшно ме гледат?

— Те навярно искат да ви покажат мъките и теглилата си — вие виждате, че има такива.

Неколцина от болните паднаха на колене и заприказваха:

— Милост, имайте милост над нас, господине!

— Но какво искате от мене? Аз с нищо не мога да ви помогна.

— Че как да не можете? Нали са ви изпратили от Петербург, за да чуете за нашите мъки и да видите ужасите и грозотиите, сред които живеем?

Професорът вдигна рамена.

— Те съвсем не са луди, защото говорят умно — каза той. — Те се мамят, тъй като аз съм дошъл тук по собствено желание, а не по заповед на някаква висша власт.

— Как, вие не сте ли изпратен за ревизия?

— Не, ето защо съм дошъл. Известно ви е, че в Русия всяка година се появява азиатска холера.

— Няма нищо по-ужасно от това.

— Несъмнено — каза професорът. — Тъкмо затова властта определя награда за онзи, които изнамери лек срещу това зло и както виждате, аз съм определен, за да открия този лек. Съгласях се и оттогава непрестанно работя над това, нощем лампата ми не угасваше и най-после открих този лек. Да, приятелю, аз мисля, че съм изнамерил вече средство против тази болест, остава ми още да направя някои опити. За нещастие обаче тази година холера не се яви… Напразно я очаквах цяло лято Реших най-после да дам голяма награда на този, който се съгласи да му поставя серум срещу тази болест, но никой не се съгласи.

— Какво, и вие наистина бихте сложили този серум на някой здрав човек? — попита обикновеният лекар.

Това никак не се хареса на професора.

— Сам аз зная какво дължа на науката. Какво е един живот в сравнение със славата, която ще спечеля от тези опити? Повече не искам да говоря с вас. Затова по-добре е да ви кажа защо съм дошъл.

Аз помолих министъра на полицията да разреши да ми дадат един осъден на смърт престъпник, когото да използувам за опитите си. Той ми отговори, че ако замина за Сибир, ще ми даде двама. Без много колебание аз, разбира се, се съгласих да предприема това пътуване.

Обикновеният лекар побледня като платно.

— Тук, тъкмо тук значи сте решили да правите опитите си? Право да ви кажа, аз не бих се съгласил доброволно да ви дам мои болни за такива опити.

— По ваше желание или не, това ми е все едно. Ето разрешението, четете! От него ще узнаете дали имате право или не — каза той и подаде документа на колегата си.

Той го прочете и рече на професора:

— Когато заповядват по-силните, по-слабите трябва да слушат. Ала аз ви уверявам, господин професоре, че няма да присъствувам на тези ваши опити. А сега заповядайте и си изберете когото обичате.

След като премина покрай всички болни, професорът най-после се спря пред леглата на Наталия и Понятовски. Няколко минути преди това Наталия бе отворила очи за първи път, откакто е пренесена тук.

Най-напред видя Понятовски.

— Къде се намирам? — попита тя.

— На добро място сте — отговори младият княз, който не искаше да й каже самата истина.

— Къде е Бояновски?

В това време професорът се приближи до нея.

— Тази е най-тежко болната тук — каза докторът.

— Как е могла да дойде?

— По един много странен начин. Нощният стражар я намерил и я доведе.

— Това момиче ще ми послужи за опитите — заяви той.

— Бедното дете, толкова красиво и толкова младо да умре — каза докторът на себе си, а след това изрече високо: — Моля ви, господин професоре, съжалете тази жертва.

— Милост, жертва, не ви разбирам, господин колега. За жертви говорите, като че човек ги води на смърт. Аз съм в състояние да я разболея, а също и да я излекувам.

От тези несвързани думи младият княз разбра, че опасност грози Наталия. Той схвана, че професорът ще извърши страшния опит с Наталия и затова побърза да улови ръката на доктора.

— Какво казвате? Искате да погубите това младо същество, за да удовлетворите суетата си? Вие се мамите, господине. Макар да сме сибирски заточеници, ние няма да позволим да погубите един човешки живот без всякаква вина, само и само защото ви се иска да си играете с живота на човека.

— Можете ли да четете? — запита студено професорът, като му даде своя документ.

— Тази клетница е загубена и вие ще бъдете нейният убиец, ако извършите това, което пише в документа.

Професорът се разгневи.

— Още днес ми изпратете това момиче, господин колега, а заедно с него и този човек. И двамата ще използувам за своите опити — каза подигравателно той. — Съмнявам се дали опитът ще бъде напълно сполучлив.

Погледна го още веднъж с омраза и излезе. Докторът разбра какво искаше професорът — отмъщение святкаше в очите му.

— Клетнико, какво стори? — възкликна тихо докторът. — Вие разсърдихте този човек и знайте, че животът ви е в ръцете му. Помолете го за милост!

Младият княз се изправи гордо и каза:

— Един Понятовски никога не моли; по-скоро ще умра.