Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (38)

XL. КАЛУГЕРКАТА

В манастира „Св. Дева Мария“ камбаните тържествено звъняха. Отдавна не бяха ехтели тъй тържествено и сякаш искаха да съобщят, че в манастира се е случило нещо радостно — нещо, което се нрави и на Бога, и на хората.

На изток се показа слънцето в най-приятна светлина и сякаш предсказваше, че денят ще бъде толкова хубав — както нито един ден през сегашната зима.

Манастирските врати се отвориха и цял ред калугерки излязоха навън. Гласовете им звучаха в унисон и тържествено. Една добре загърната с черен плащ жена вървеше сред тях. Тя вървеше, като залиташе ту на една, ту на друга страна.

Калугерките се бяха запътили към църквичката, която бе на няколко минути път от манастира. В това време игуменката крачеше неспокойно из стаята си.

Сестра Ана не бе сама.

Един красив мъж се бе навел от прозореца на стаята й.

Това беше Михаил Бакунин.

— Не ми благодарете — каза игуменката, като се обърна към него. — Сторих го не заради вас, а заради момичето, което много ми хареса, тъй като чух от устата му, че е нещастно и че търси тихо прибежище в манастира.

— Благодаря ви много, че взехте в манастира Клариса. Това момиче много ме интересува и ще ви бъда винаги признателен, ако ми обещаете, че ще пазите Клариса при себе си.

— Обещавам — каза игуменката. — Но сега трябва да отида на служба в църквата.

— Мога ли и аз да дойда на церемонията? — попита Бакунин.

— Това е забранено, но аз ще ви скрия така в църквата, че никой няма да ви види, а вие ще можете всичко да виждате.

Те излязоха от стаята и тръгнаха към църквата. Величествено пееше хорът. Игуменката направи знак на Бакунин да влезе в съседната до църквата стая, откъдето можеше да вижда всичко, каквото ставаше.

Клариса бе коленичила пред олтара, току-що бяха отрязали хубавите й къдрави коси. До нея бе коленичила една калугерка, която държеше над главата й иконата на Исуса Христа.

Бакунин силно се трогна и го заболя от видяното. Той се разтрепера. Разбра, че завинаги изгубва Клариса, която бе обикнал с цялото си сърце. Обрекоха я на небето и на Бога. Той трябваше да погребе всичките си надежди. Закри с ръце лицето си и остана като вцепенен. Игуменката разбра всичко, което ставаше, по очите му. Тя го дръпна настрана и му каза, като постави ръце на рамото му:

— Погледни ме, Михаиле! След това тя каза:

— Кажи си, Михаиле, тебе ти е мъчно за това момиче, което се обрича на Бога, защото в сърцето ти има грешни мисли. Ти обичаш Клариса, признай, Михаиле!

— Защо да крия? Аз я обичам — рече той. — Никога не съм виждал по-красиво, по-кротко и по-добро същество от нея и щях да бъда по-спокоен, ако можех да я взема със себе си.

— А защо не сториш това?

— Аз не съм човек, когото щастието може да задържа вкъщи. Ти не знаеш, сестра Ана, каква буря е моят живот и какъв човек съм станал в последно време.

Игуменката поклати глава.

— Всичко зная — каза тя, — зная какъв си и каква цел преследваш и сърцето ми се къса, като помисля за… края.

— За края? — възкликна Бакунин.

— За края — каза игуменката. — Смяташ ли, че ще постигнеш целта си? Ти си станал голям враг както на царе, така и на князе. С нож в ръка ти ги преследваш и подкопаваш престола, но всеки, който се е опитвал да направи това, е загивал. Защо не избереш вместо този несигурен и неспокоен живот друг, спокоен и нормален? Бих искала да те видя, Бакунин, доволен и щастлив.

Бакунин поклати глава.

— Кръвта ми е такава, не мога другояче. Нека не говорим за мене, а за онази, която е така нежна и стана калугерка.

— Нека говорим за нея — рече игуменката. — Искам да те запитам откъде си намерил това момиче и дали тя сама е поискала да стане калугерка, или ти си я принудил да направи това?

— По нейно желание е — каза Бакунин. — Сигурно някой друг я е посъветвал да дойде в манастира, където ще намери мир и щастие.

— А ти къде я откри? — разпитваше игуменката.

— Не ме питай за това — молеше я Бакунин. — Това е тайна, която не мога да ти кажа сега, но по-късно ще се опитам.

Мелодията, която се чу от черквата, прекъсна разговора им.

— Моето присъствие е необходимо там, затова трябва да се разделим. Ти можеш да гледаш всичко оттук.

Като му подаде ръка, тя влезе в църквата.

Когато всички калугерки коленичиха и започнаха да пеят, шуменката влезе в църквата. Заведоха Клариса до олтара. Тя коленичи пред игуменката.

Игуменката се доближи и постави ръка на рамото й.

— Решена ли си, Клариса, да се откажеш от моминския живот и да се обречеш на Бога? — попита тя с приятен глас.

— Да — каза Клариса, без да се колебае.

— Размисли добре, преди да отговориш, дъще моя. Не е лесно да убиеш душата си и да живееш за вярата. Може би ще дойде време, когато ще съжаляваш, по тогава ще е късно. Знай, че който се посвети на Бога веднъж, не може да се върне назад. Трябва да му посвети целия си живот и не може никога да се разкае.

Клариса наведе глава в знак, че добре е разбрала всичко, което й каза игуменката.

— Аз не ще се разкая никога, защото няма нищо, което да ме свързва със света.

Тези думи трогнаха Бакунин.

— Нищо не ме свързва със света — повтори той и ако не бе скрит, щеше да изскочи, да прегърне скъпото същество и да каже: — Да, има нещо, което те свързва със света — това е любовта.

Но вече бе късно.

Игуменката даде едно наметало на Клариса и каза:

— Раздери това наметало, за да покажеш, че се отричаш от света. И както раздираш това наметало, така ще се простиш с всяко земно щастие, със себе си и със съществуването си. И ще принадлежиш не на себе си, а на Бога и църквата.

Клариса взе наметалото и с един замах го скъса, а след това игуменката постави един воал на, лицето й.

— Сега се закрий, за да не те виждат грешните хора. Стани и ела да ме прегърнеш, сестра Клариса, мила обреченица на небето.

Клариса се хвърли в обятията на игуменката. Очите на Бакунин се изпълниха със сълзи. Той плачеше, защото видя как му отнеха най-любимото същество на земята.

— Тя сама пожела това — шепнеше той на себе си. — Ако имаше поне малко влечение към мене, щеше да се откаже в последния миг и да се хвърли в обятията ми.

Калугерките пак запяха и една по една започнаха да се изреждат да я наричат „сестра“. Клариса бе вече калугерка. Игуменката и Бакунин се върнаха в стаята.

— Какво искаш от мен, сестра Ана? — попита той, когато вече бяха насаме в стаята.

— Искам да ми дадеш само едно обещание — каза игуменката.

— Обещание ли?

— Обещай ми, че никога няма да се опиташ да възвърнеш сестра Клариса към света, защото в очите й се четеше страстна любов. Видях как потрепера, когато й сложих воала на главата.

Бакунин й подаде ръка.

— Обещавам — каза колебливо той. — Ще те моля само да ми позволиш да се срещна още един път с нея, а след това тя никога вече не ще види Михаил Бакунин.

— Позволявам ти — каза игуменката.

Бакунин изтича навън, за да намери Клариса. Тя беше в своята килия.

— Клариса, само една думица още.

Тя се навдигна и болезнено го погледна.

— Дошли сте да ми кажете сбогом. Идете си с пълната увереност, че не ви се сърдя и че ще опазя клетвата си. Каквото и да се случи, никой няма да чуе от моите уста коя съм била и никога няма да помисля да се върна между хората.

— Аз не съм дошъл при вас, Клариса, за да чуя това каза Бакунин. — Дойдох да се сбогувам с вас. Подайте си ръката.

Клариса нерешително сложи ръката си в неговата. Като почувствува нейната ръка в своята, той я привлече към себе си и я притисна до гърдите си.

— Не се отдръпвайте, Клариса. Тази прегръдка — първа и последна — трябва да ви покаже какво изпитвам към вас. Чуйте ме, Клариса! Аз живях необуздан живот — живот без любов. Това, което проповядвах досега, не бе любов, а омраза. Омразата ме бе завладяла и така изтръгнах и вас от бащината ви къща. Но откакто ви видях, Клариса, разбрах, че е по-добре човек да люби, отколкото да мрази.

— Оставете — каза Клариса. — Грешни са тези думи и аз не мога да ги слушам, с манастирски стени сме заобиколени.

— Зная това — каза Бакунин, — но зная също, че тези стени ще ни разделят цял живот, а аз искам да ви кажа какво изпитва към вас моето сърце. И прощавайки се с вас, аз се прощавам с щастието на живота си. За мене вече няма да грее слънце. Сбогом, Клариса, и ми простете, че ви причиних нещастие.

— От все сърце ви прощавам, защото от мрачна нощ ме доведохте на светлина.

— Няма ли да ми поръчате нещо? — попита Бакунин. Клариса помълча няколко минути, а след това каза:

— Баща ми е лош, нека ме смята за мъртва — това ще е най-хубаво.

В очите на Клариса светнаха сълзи. Тя много се смути.

Бакунин хвърли още един поглед, пълен с копнеж, на девойката, която стоеше пред него в калугерско одеяние. После каза още един път сбогом и си отиде.

Щом излезе от вратата и се запъти към стълбите, насреща му изникна гърбава фигура.

Това бе един хамалин, който от големите тежести, що всеки ден мъкнеше, се беше прегърбил. Бакунин бръкна в джоба си, за да му даде някоя и друга копейка, но в този миг просякът се изправи и каза:

— Тебе диря, Михаил Бакунин.

— Кой си ти и какво ми носиш? — попита Бакунин.

— Братята на смъртта те поздравяват, Бакунин, и ти изпращат скръбни новини: аптекарят Яники е арестуван.

— Яники е арестуван? А как е станало това?

— Не зная. Страхуваме се да не би между нас да има предатели.

— Яники арестуван! — извика Бакунин. — Те ще го изтезават, докато изкопчат тайната.

— Другарите се уплашиха от това и твоето присъствие в Петербург е много необходимо сега. Имах големи затруднения, докато узная къде си. Самият случай ме доведе тук, за да те намеря.

— Маската ти е превъзходна, толкова превъзходна, че никой не би могъл да те познае.

— На сигурно място ли си? Да не би да ни познае някой? — попита странникът.

— Съвсем сигурно е — отвърна Бакунин.

С едната си ръка непознатият улови неговата и го отведе настрана, а с другата свали маската си.

— Значи това е Хуго, който ми носи известия от Петербург?

— Да, аз съм. За щастие направих една опасна услуга на братята на смъртта. Бакунин, ти повече не трябва да се бавиш тук, а веднага трябва да тръгнеш за Петербург. Яники е затворен в една изба в Петропавловската крепост, където слънце никога не може да проникне, а Кардов му готви най-жестоки мъки, за да ни издаде. Как да го изтръгнем от ръцете им?

— Щом искаме да попречим на някого да стори нещо, което не е по волята ни, най-добре ще е да го отстраним оттам. Защото тогава няма да може нищо да направи.

Очите на Хуго светнаха с необикновен блясък.

— Добре ли те разбирам? — каза Хуго. — Значи ти искаш да убием Кардов, но аз се боя, че и неговата смърт не ще ни помогне; на мястото му ще дойде друг, който не ще бъде по-добър от него.

— Остава ни тогава само едно средство, а то е да спасим Яники от затвора.

— Как да влезем обаче в Петропавловската крепост, когато тя от всички страни е обградена с пазачи? — попита Хуго.

За минутка Бакунин се замисли.

— Да, добре, че се сетих — с хитрост. Но остави ме, Хуго, да отида до манастира и след това заедно ще тръгнем за Петербург.

— Добре, ще те чакам в падината, където започва пътят за Москва.

— Сбогом, брате съзаклятнико! — каза Бакунин. — Докато се срещнем, аз ще измисля как да избавим Яники.

Бакунин бързо закрачи към манастира. Читателите знаят, че ковачът Волков — вторият баща на Бакунин — се бе оженил за неговата майка. Майката на Бакунин беше слугиня в едно графско семейство. Тя бе млада и слаба, но хубава жена. Графът, който беше женен и вече баща на малка дъщеря, успя да спечели сърцето на слугинята си и да я прелъсти. Когато нещастницата видя, че не може да скрие греха си, падна на колене пред графинята и всичко й призна. Графинята бе от ония жени, които са готови да прощават всекиму, щом признае грешката си и се разкае.

В замъка живееше един стар вратар, който защитаваше хубавата слугиня. Той се наричаше Бакунин. Графинята повика този Бакунин при себе си и му разправи за случилото се с нейната слугиня. След известно време вратарят се съгласи да се ожени за нея. Сватбата стана и след това графът го освободи, като му даде един хубав хотел в съседния град.

Когато на младоженците се роди син, когото кръстиха Михаил, графинята изпрати на майката още много подаръци.

Не се мина много време и графът умря, без да спомене в завещанието си малкия Михаил. Графинята заповяда да доведат Михаил Бакунин в дома й; детето беше добро и хубаво и скоро спечели любовта на графинята и дъщеря й.

Младата жена трябваше много да тегли от мъжа си, тъй като в последно време той бе станал заклет пияница и комарджия, поради което не след дълго загуби всичкия си имот. Съвсем пиян, един ден той се спъна на стълбите и тъй лошо се подхлъзна и падна, че умря на място.

Младата слугиня прекара няколко години като вдовица в града, в който живееше, а после се пресели в Москва. Кредиторите на мъжа й и тук започнаха да я преследват, като й взеха и последния стол от къщата. Само едно писмо трябваше да напише на майка си, за да се избави от бедата, но гордостта не й позволяваше да стори това.

В тези часове на оскъдица, които прекарваше младата жена със сина си Михаил, я срещна ковачът Волков, който от дълго време я следеше, и й предложи да му стане жена.

По такъв начин Михаил — синът на графа — се сдоби с един способен човек за баща и, както знаем, той никога не се разкая за това.

Дъщерята на графа всъщност беше игуменката на манастира „Св. Дева Мария“.

И тъй, значи Бакунин отиде при сестра си, за да се сдобие със средства да спаси Яники.

Той намери игуменката да се разхожда в градината, макар че снегът беше до пояс.

— Навярно си дошъл да се сбогуваш с мен, Михаиле — каза тя, като го видя. — Няма да те моля да останеш повече, защото знаеш, че мъж не може да прекрачи прага на манастира. За тебе направих изключение, но го сторих, защото дойде гладен, уморен и жаден, а за такива хора ние не затваряме вратата.

— Дойдох да ти кажа сбогом — рече Бакунин. — Но преди да се разделим, искам да те помоля за една услуга. Имам един приятел, който няколко пъти е жертвувал живота си заради мене и който всякога и навсякъде ми е бил верен. Невинен го затвориха в най-дълбокия зимник на Петропавловската крепост, и то именно заради мене. Ти много добре знаеш, че никой — освен съдия, стражар или свещеник — не може да влезе там. Решил съм твърдо да спася този човек, преди да го умъртвят от мъки. Ти, мила сестро, само ти можеш да ми отвориш пътя, за да вляза там.

— Аз? Лъжеш се, драги приятелю. Ръката ми не може да достигне чак до Петропавловската крепост, за да ти помогне.

— Ръката ти може да стигне и до най-отдалечените кътчета на света, защото си сестра на милосърдието. Само една препоръка до свещеника и това е достатъчно да ме направиш щастлив. Друго не искам от тебе.

— Страхувам се, че е напразна надеждата ти, защото свещеникът, който има право да влиза в крепостта, мъчно ще се реши да ти услужи, като изведе затворника оттам.

— На мен остави това. Аз ще се погрижа. Тебе моля да ми дадеш едно писмо до свещеника, с което да ме препоръчаш като лорд под името Рочестър, богат човек, който желае да се запознае с тайните на Петропавловската крепост.

— Михаиле, ти ли ме караш да лъжа?

— Да, да излъжеш, за което ще ти бъде благодарно и небето! Защото ти не можеш си представи колко е отчаян и в какъв ужас се намира моят приятел, а и какви мъки още го очакват.

— Разбирам те, Михаиле. Ти искаш с една геройска постъпка да спасиш приятеля си и аз се колебая дали да излъжа, за да ти помогна.

— Сестро, това е първата ми молба, а може би и последната. Но ако много се колебаеш, аз няма и да настоявам; ще се простя с живота си, защото не мога да не умра заедно с моя приятел.

Бакунин се обърна и искаше да си тръгне, но викът на сестра му го задържа.

— Зли човече — каза тя, — нима наистина мислиш, че сърцето на сестра ти е от камък? Не, Михаиле, ти се лъжеш, ще получиш нужното ти писмо.

Тя хвана ръката му и дълго я държа в своята.

— Ах, как щях да бъда щастлива, ако можех да те виждам по-често. Че ние сме от един баща деца, макар че имаме различни майки, все пак една кръв тече в жилите ни. Сега се разделяме и ти пак отиваш там, където те застрашават хиляди опасности, а аз, аз оставам тука самичка да мисля за тебе с препълнено от болка сърце!

— Ние може би ще се видим при по-добри и по-щастливи обстоятелства.

— Дай Боже! — каза тя и даде знак на Бакунин да тръгне подир нея.

След един час Бакунин излезе от задната манастирска врата, носейки скъпоценното писмо.

— Яники е спасен — извика Михаил, когато дойде на уговореното място, където Хуго Пал го чакаше. — Ще отида сам в зимника, за да спася приятеля си.

Пал го изгледа.

— Как, вие искате да идете в Петропавловската крепост? Ами ако не се върнете?

— Тогава, тогава приятел за приятеля ще се жертвува — извика Бакунин съвършено спокойно. — Това е най-главната цел в живота ми и аз ще я постигна.

— Вярвам, че не ще закъснеем да го спасим — каза Хуго. Бакунин се начумери.

— Късно ли? — извика той. — Аз мисля, че Иван Кардов няма да пожелае, щото със смъртта на Яники да дойде и неговата.