Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (44)

XLVI. ИЗЧЕЗНАЛАТА

— Да, на вас ще възложа най-важната длъжност — каза игуменката на манастира „Св. Дева Мария“ на стоящата пред нея Клариса. — С будно око ще наглеждаш дошлата преди няколко дена в манастира болна. Тя е повредена в ума и има нужда от спокойствие. Ти ще я пазиш като светиня, защото е велика княгиня. По-спокойно бих понесла, ако се би срутил манастирът на главата ми, отколкото да й се случи нещо неприятно.

Клариса се поклони На игуменката.

— Заклевам ви се, че ще я вардя като очите си — каза Клариса.

— Добре, ела да ти покажа сега коя е болната. — Тя дръпна Клариса настрана и й каза: — Болната не е никоя друга, а великата княгиня Хела.

— Аз знаех вече това — рече Клариса.

— Толкова по-добре, сега сама виждаш, че те натоварвам с висока длъжност, така че се съобразявай с това и бъди внимателна, за да не се случи нещо лошо. Както вече знаеш, тя е побъркана в ума.

— Ще бдя денонощно над нея — отвърна Клариса.

— Имам доверие в тебе — каза игуменката, — тъй като те приех в тази свещена сграда по препоръката само на един човек. Пристъпи сега към изпълнение на възложената ти длъжност.

Като каза това, игуменката даде знак на Клариса да се отдалечи.

Клариса се поклони на игуменката, целуна й ръка и излезе от стаята.

Няколко минути след това, когато Клариса не беше вече в стаята, там влезе една друга калугерка, която се поклони грубо на игуменката.

— Какво желаеш, сестра Габриела? — попита игуменката.

— Дошла съм да отнема няколко минути от скъпото ви време — каза с почти груб топ калугерката. — Дойдох при вас, за да ви се оплача.

— Но пак ли? Кажи коя е сега причината на оплакването ти?

— Самата ти, сестра Ана — отвърна грубо и дръзко калугерката.

Игуменката застана като някаква царица и наблюдаваше стоящата пред нея калугерка.

— Ти знаеш, сестра Габриела — каза тази горда жена, — че аз съм игуменката на този свят дом, че никому не съм нищо длъжна и че се намирам под непосредственото покровителство на царя. За тази дума, що сега изрече, бих могла да те накажа, но понеже не желая неправдата, позволявам ти да говориш. Кажи прочие какво имаш против мене?

— Научих — каза Габриела раздразнително, — че си поставила Клариса за пазачка на полудялата. Самата ти каза, сестра Ана, че тази длъжност е висока, та дойдох да ви попитам защо не я възложите на мене?

— Понеже намирам, че не си достойна за нея, сестра Габриела — отвърна игуменката студено.

Габриела се разтрепера, тя бе цяла обзета от гняв, но съумя да го овладее и съвсем тихо каза:

— Но с какво сестра Клариса спечели така скоро такова доверие?

— Не съм длъжна да ти отговоря, сестра Габриела, но щом толкова желаеш да знаеш защо не ти възложих тази длъжност, тогава ще ти кажа откровено.

Като каза това, тя се приближи и й рече:

— Мислиш ли, че не зная, че всяваш всред калугерките омраза към мене и че си решила да ме нападаш зад гърба ми?

Габриела отстъпи няколко крачки назад.

— Виждаш ли как съвестта ти те издава! Защо се отдръпна, защо пребледня? Аз можех да те накажа отдавна — достатъчно беше само една дума да кажех на царския изповедник, за да те изгонят от манастира, но аз всякога съм те съжалявала и не желаех да те опропастявам. Но пази се, сестра Габриела, и не поставяй на изпитание търпението ми, защото още при първия случай, когато предизвикаш раздор в тази свята сграда, ще смъкна калугерските ти дрехи и позорно ще те изгоня от манастира.

И тя й даде знак да излезе.

След затварянето на тежките железни врата калугерката сви юмрук и каза:

— Мамиш се ти, горда жено, доста си господарувала в този манастир, сега няма да имам нищо свято и ще постигна целта си.

„Та не мога ли да бъда аз достойна игуменка като нея? — си каза тя, като вървеше през тесния коридор. — Напусто те подслушвах до вратата, когато ти говореше със сестра Клариса, но и аз зная коя е тая полудяла. Какво ли ще каже царят, ако се научи, че снаха му е избягала от лошо гледане?“

Глух смях се изтръгна от гърдите на сестра Габриела при тази демонска мисъл. След това тя закри с воала лицето си и се изгуби в коридора.

В това време Клариса зае новата си длъжност в стаята, гдето бе настанена нещастната княгиня. Стаята й се намираше в партера и прозорците й бяха обърнати към извънредно красивата градина, но болната нищо не виждаше от това. Тя се бе свила в един кът на стаята и неподвижно гледаше пода, сякаш искаше да отгатне световната тайна.

Клариса тихо приближи, хвана я за ръката и я издигна.

— Хела — каза тихо с цел да разбере познава ли царицата името си, но тя отрицателно клатеше глава.

— Не е Хела, а само сянката на Хела — каза тя. — Храбрата Хела я няма вече, не, само една убийца, една презряна жена.

— Нещастна жено, ти се обвиняваш сама, но това не е възможно — то е само въображение на болния ти мозък. Ти да бъдеш презряна! Ти, която си била чиста като сълза! Не, не. Ела сега при мене да се поразходим в градината, да видиш как слънцето грее и да се освежиш от чистия въздух.

Клариса се приближи до пея, като искаше да я потегли, но тя не й позволи.

— Не, аз не искам да изляза навън, защото там са палачите ми — от три дена вече ме очакват. Искат да ме заведат на бесилката, а аз съм толкова млада и не искам още да умра!

Тя падна на пода и започна да кърши ръце.

— Аз убих детето… Хе, виж как горят прозорците! Не чувате ли как вика детето, спасете го, направете го поне заради мене, за да не ме измъчва съвестта. Още не е късно, добра ми сестро, влезте вътре и го избавете, вижте: покривът не е още паднал — гредите пукат — късно е — късно, аз съм убийца! — Тя въздъхна нежно и падна на пода. Клариса коленичи до нея.

„Колко страшна тайна — каза си тя. — Ако сполуча да я науча, надявам се, че ще мога да й помогна.“ Сълзи на съжаление потекоха от очите й.

Изминаха няколко часа, докато Хела дойде в съзнание. Тя беше отпаднала и остави Клариса да я заведе в градината като малко дете. Игуменката наблюдаваше през прозореца как двете се разхождаха в градината. Бе доволна, че бе избрала Клариса за пазачка. Ако Кларисината доброта не можеше да повлияе на княгинята да дойде на себе си, то и най-добрият лекар не може да стори това.

Тя се приближи до молитвеника и коленичи пред него.

Устните й се мърдаха и тя набожно се молеше за успокоение духа и оздравяването на княгиня Хела.

Около осем дена изминаха, откакто Клариса бе назначена за пазителка на княгиня Хела. Игуменката не беше се измамила в надеждите си за доброто влияние на благородната и добра душа на Клариса. Хела остана за късо време тиха. Все по-рядко се повтаряха сцените и дори съвсем изчезнаха.

Когато Клариса ставаше за молитва в църквата, тя обикновено заключваше вратата на стаята, в която бе княгинята. Хела бе свикнала с Клариса. Когато понякога закъсняваше, тя плачеше.

Така бе и днес. Когато Клариса бе станала и се готвеше да отиде в църквата, княгинята я помоли да не отива.

— Стой при мене, защото когато си при мене, не ми се явяват онези черни сенки и тогава не могат нищо да ми направят.

— Аз ще затворя след себе си вратата — каза Клариса, — тъй като ти твърдеше, че когато е затворена, тогава не могат да влязат вътре, и аз скоро ще се върна.

Тя излезе и не след дълго бе в църквата. Не бе дошла нито една калугерка там — тя бе първата. Клариса седна на мястото си и когато се канеше да се помоли на Бога, погледът й се спря на едно писмо, което се намираше на стола пред нея. Тя прочете учудено надписа:

„За сестра Клариса“

„Какво значи това? Как е могло това писмо да дойде тука, стените на манастира не са го оставили тука, трябва някой отвън да го е поставил. Ако е така, т.е., ако е отвън, то аз не трябва да го отварям, а трябва да го предам така запечатано на игуменката, която ще го хвърли в огъня, като го отвори. Една калугерка не трябва да получава писма от външни лица; всичко, що става зад стените на манастира, е мъртво за нас, също така и това, което сме обичали, и онова, което ще обичаме.“

Последните думи изговори съвсем тихо, не, тя не ги изговори, тя ги само помисли; но при все това тя се изплаши.

— Което още любим — повтори тя. — Ах, бедна Клариса, нима не можеш да забравиш образа на онзи човек, който е твой неприятел, който те грабна от света и те изтръгна от светските радости?

„Не, той не ми е неприятел — помисли си тя, — на кого другиго трябва да благодаря, че съм тука, на това свято място, ако не на него?

Не, аз не те имам, Михаил Бакунин, за мой неприятел, аз те благославям хиляди пъти и всякога ще ти бъда признателна — и вечно ще те любя. Възможно е това писмо да е от него, затова не ще го дам на игуменката, преди да го прочета. Сам Бог знае за какво ли ме моли, може би има нужда от мене да му помогна, как бих могла да откажа на молбата му и как ли ще мога да го изпратя, ако не го изслушам предварително?“

Тя отпечата писмото и почна да го чете:

„Клариса, една личност, която ти е била много близка, те моли да дойдеш на среща, тъй като има нещо много важно да ти съобщи. Ще те очаквам в олтара на малката църквица. Срещата ще бъде съвсем къса и ако имаш сърце, не ще откажеш на молбата на един нещастник.“

— Михаил Бакунин — извика Клариса, като прочете тези редове. — Само той може да бъде, тъй като само той знае, че съм тука.

„Как ще мога да направя топа, и то в полунощ — да се срещна с един мъж? Не, хиляди пъти не. Това не трябва да стане. Трябва да предам писмото на игуменката.“

Тя скри писмото в пазвата си, а сълзите на очите й показваха, че страда от взетото решение.

Клариса не знаеше, че тези сълзи бяха забелязани от една личност, която тържествуваше. Тя мислеше, че е сама в църквата, но една друга калугерка се беше скрила през това време зад една пейка.

Сестра Габриела. Тя беше поставила това писмо на пейката на Клариса с цел да види какво впечатление ще произведе то.

Тя имаше за цел на всяка цена да измами сестра Клариса, та да я отстрани от длъжността й към полунощ, а после да приложи коварните си планове спрямо княгинята.

Клариса скри писмото. Останалите калугерки две по две почнаха да влизат.

Сестра Габриела издебна момент да излезе от църквата. Клариса бе много нервна, коленичи пред иконата на св. Богородица и не забеляза кога свърши службата в църквата.

— Какво има, сестра Клариса — чу се кротък глас зад нея, — какво мислиш, че устните ти постоянно шепнат молитва, макар че службата е свършила отдавна?

Клариса стана и коленичи пред игуменката:

— Простете големия ми грях!

Игуменката я погледна радостно.

— За големия ти грях? Надявам се, че не си направила никакъв грях?

Клариса не отговори нищо. Нямаше смелост да се изповяда на игуменката. Ръката, която искаше да извади писмото, се спусна веднага. Тя помисли, че ще предаде Бакунин и затова не даде писмото.

— Нищо не ми е — каза тя, — това е следствие от трудната ми длъжност.

— Желаеш ли да те сменя за няколко дена?

— В името Божие, не, аз ще остана при нея и ще се моля на Бога да й върне здравето.

— Върви тогава, драго дете, тъй като всеки час, който прекарваш тук, е загубен.

Беше й мъчно на Клариса, че не каза тайната на игуменката. Сестра Ана познаваше добре хората, та тя веднага схвана държането на Клариса.

„Трябва да се е случило нещо необикновено на Клариса — помисли си тя, след като Клариса се отдалечи. — Може би е работа на Габриела; трябва да я пазя добре от нея.“

Пред нея застана сестра Габриела.

— Драга сестра Ана — каза тя, като се поклони дълбоко.

— Какво искаш от мене, сестро?

— Искам да ти благодаря, че си била винаги добра към мене. Чувствувам се всяка минута голяма грешница към тебе, разкайвам се за това и дойдох да искам прошка.

Игуменката знаеше, че това са преструвки, но нямаше право да я накаже.

— Добре че съзнаваш грешката си — каза игуменката, — затова ще те пратя за известно време вън от манастира.

Габриела се уплаши, но не издаде страха си, а се засмя:

— Ти искаш да ме отдалечиш от себе си?

— Получих известие — каза игуменката, — че в една болница в Кавказ имало нужда от милосърдна сестра и тъй като там е много усамотено, намерих тебе за подходяща, тъй като призна, че си сгрешила — да идеш там, за да се разкаеш за греха си. Ще можеш да отпътуваш след три дни.

Без да чака отговор, игуменката се обърна и след малко бе в стаята си.

„Не се знае кой от нас по-напред ще отиде в Кавказ. Горда жено, тази вечер ще се реши коя от двете ни ще победи. Ти не ще бъдеш игуменка вече в този манастир, щом се научат, че не си могла да опазиш великата княгиня Хела. Изчезне ли тя, същото ще стане и с тебе и аз ще заема твоето място.“

Клариса бе целия ден нервна. Причината бе това писмо. Тя се колебаеше и не знаеше какво да стори. Най-после чувствата й към Бакунин победиха.

„Не трябва да го оставя да чака, той не заслужава това. Около полунощ ще му кажа, че законите на манастира забраняват да се срещаме с него. Ще го помоля да не ме изкушава в манастира. Само това ще му кажа и смятам, че не е грешно.“

Нощта наближаваше. Всички в манастира бяха заспали. Глухите удари на часовника показваха дванайсет без петнайсет. Клариса стана от леглото, облече черните си дрехи, турна черната покривка на лицето си, не запали свещта, за да не събуди княгинята.

Но как се изненада тя, когато забеляза, че княгинята я гледаше с големите си очи!

— Нима се съмна — попита тя Клариса, — дали за утринна се звъни?

— Не, Хела, спи си — отговори Клариса.

Също като дете Хела наведе глава на възглавницата и започна да плаче.

— Защо плачеш? — попита я Клариса.

— Нима искаш да избягаш от мене? Зная, че не ще те видя повече.

— Не казвай това, след няколко минути ще бъда пак при тебе.

— Но те ще дойдат и ще ме грабнат, когато ти няма да бъдеш при мене. Аз знам това. Те и сега дебнат зад вратата и очакват само да ме напуснеш. Ах, остани при мене, Клариса, остани, за да не би и двете да ни постигне някое нещастие!

Не беше така лесно Клариса да напусне стаята. Как искаше тя да удовлетвори молбата й, но не можеше повече да отлага, защото в тоя момент часът удари 12. Настъпи полунощ и Бакунин я очакваше в църквата.

Клариса тихо излезе из коридора и когато влезе в градината, започна по-свободно да диша. Тук тя се спря, защото прозорецът на сестра Ана беше осветен. Навярно четеше, защото на всички в манастира беше известно, че тя е учена жена.

Клариса се зави добре с наметката си и забърза, понеже се страхуваше да не би игуменката да отвори прозореца и я види.

Благополучно тя успя да стигне до вратата на църквата и само няколко крачки още й трябваха, за да бъде вътре.

Там беше твърде хладно. Клариса започна да трепери от студ. Тъмнината беше толкова голяма, че едва би могъл човек да види на една крачка пред себе си. Нямаше жива душа. Тя решително приближи до олтара.

Току-що бе пристъпила, и около нея се зачу шушнене. Вратата на църквата силно се затвори. „Дали човек я затвори?“ — си помисли Клариса.

Отначало тя не мръдна от мястото си. Сърцето й силно биеше. Обърна се и тръгна към изхода. Хвана бравата: натисна я, но какво бе това? Вратата беше затворена! Тя се сепна, защото й се стори, че чува ироничен смях.

Вратата беше затворена; тя можеше каквото иска да направи, но това нямаше да й помогне. Беше затворена в черквата. Само тази мисъл я довеждаше до ужас.

Значи видели са я, когато е влизала в черквата. И затвориха след нея вратата.

Изведнъж тя се сети за сестра Габриела. Тя трябва да е сторила това. Изтича към олтара, гдето искаше да потърси утешение.

„Но Бакунин — помисли си тя, — ако той дойде, ще намери вратата затворена. Ще си помисли, че аз съм направила това с цел да осуетя срещата си с него.“

Младото момиче започна да трепери, свят му се виеше, не можеше повече да мисли. Тя падна в несвяст. И като дойде на себе си, помисли какво ли ще кажат другите калугерки, като я намерят в черквата? За друго тя не мислеше, но приближи до олтара и започна да се моли, догдето, уморена за сън, заспа.

Докато Клариса спи, нека проследим сестра Габриела, която сега скритом се измъкна от църквицата.

„Тя не видя — мислеше си тя, — няма какво да се страхуваме от нея, а сега трябва да отида направо при болната, защото утре не бива да е в манастира.“

Заета с тия мисли, тя изтича напред и след няколко минути беше пред стаята на Хела. Извади едно малко ключе, което пъхна в ключалката. Съвсем тихо тя отключи и вече беше в стаята.

— Ти ли си, Клариса? — попита болната, като чу шума.

— Не, убийците са това — каза с променен глас Габриела.

Болната изпищя и скочи от леглото.

— Милост — извика тя, — милост, аз не го убих, не, аз не съм, аз не заповядах, детето изгоря в огъня.

Като извика това, тя изтича към вратата, понеже лудостта наново я завладя.

Габриела й показа с ръка вратата:

— Бягай там, бягай, докато не е късно, догдето още не са дошли да те откарат.

Клетницата не почака да й се повтори още веднъж, взе набързо шала си, в което й помагаше калугерката, и припна по стълбите. Калугерката тичаше след нея, докато се отдалечиха на двеста крачки от манастира. Сега тя приближи и й каза:

— Пази се, Хело, да не би да се върнеш в манастира, защото всички сега знаят греха ти. Всички знаят, че си съучастница в убийството на онова дете.

Полудялата не отговори нищо. Тя покри лицето си с ръце и горко заплака.

Габриела се върна в манастира и след малко беше в леглото си.

Хела тичаше по снега — не знаеше какво да прави. Пред нея се показа река. Вдигна крак да влезе във водата, но в тая минута, когато искаше да стори това, се чу писък и гърмеж. Княгинята се спря и обърна глава по посока на гърмежа.

В нощната тъмнина към нея тичаше тъмна фигура.

Игуменката на манастира прекара твърде неспокойно тая нощ. Постоянно мислеше за брата си, Бакунин, чиито известия не бе получавала от дълго време.

Когато камбаната би за утринна, тя пишеше на масата писмо — дълго писмо от шест страници за Михаил.

Тя стана и в момента, когато се гласеше да отиде на утринната, вратата се отвори и тежко въздишайки, влезе една калугерка.

— Какво има, как така влизаш без позволение?

— Защото имам нещо важно да ти съобщя — отговори тя. — Вратата на черквата е затворена и никой не може да я отвори.

— Навярно е замръзнала, но аз имам ключ, за да я отворя. — Игуменката взе шала си и се запъти към черквата.

Щом постави ключа в ключалката, една от калугерките я възпря и й каза:

— Не отваряйте, понеже тая работа изглежда да не е чиста. Трябва нещо необикновено да се е случило, защото, струва ми се, някой пъшка вътре.

— И вие ме въздържате да не отворя, вместо сами да побързате да помогнете на клетника, който е вътре?

Щом каза това, тя отключи вратата и влезе. Последваха я и останалите калугерки.

— Има ли някой вътре, комуто да е нужна нашата помощ?

Вместо отговор се чу тих плач.

Щом приближи до олтара, игуменката изпищя от изненада.

— Сестра Клариса! — извика тя.

— Сестра Клариса! — повториха и другите калугерки.

Наистина това беше Клариса, която лежеше полумъртва на пода.

— Какво ти е, Клариса? — извика игуменката. — И коя е причината да прекараш нощта в черквата?

Загрижена, тя се надвеси над нея и я хвана за ръката. Но Клариса не можеше да продума.

— Бързо донесете топли кърпи и я отнесете в стаята й — извика игуменката. — Но не в нейната, а в моята килия, защото тя е полудяла, клетата. — Игуменката изтръпна при мисълта, че Клариса не е прекарала нощта с лудата, а в черквата. При тази мисъл страх я обзе.

— Отведете я в манастира, а аз ще навестя лудата, за да разбера как е прекарала нощта без пазач ката си.

Тя изтърча колкото бе възможно по-бързо. Когато отвори вратата на килията, остана втрещена, щом забеляза, че леглото на полудялата беше празно.

— Боже всемогъщи — извика тя, — кой лош дух е влизал в твоя свят дом? Клариса, Клариса, какво направи, как посмя да пренебрегнеш задълженията си? Хело, Хело, велика княгиньо! Где сте? Няма я, не е тук, отишла си е. О, Господи, това ще ме опропасти!

След като напразно претърсиха манастира, тя разпореди всички калугерки да я търсят из околността, а сама тя се запъти към стаята, гдето беше отнесена Клариса.

Срещна сестра Габриела, която, щом се приближи, набожно й каза:

— Чух за нещастието, което ви се е случило, понеже случайно спрях. Коя ли беше тази болна?

— Слушай — с намръщени вежди каза игуменката, — предполагам, че си подслушвала.

— Аз презирам тия, които подслушват зад вратите, но има случаи, когато се налага.

— И това беше един от тия случаи, когато узна тайната за полудялата княгиня?

— Беше тази вечер — отговори тя.

— Тази вечер? Тогава навярно ще ми съобщиш за тази вечер онова, което сега не ми е ясно.

— Може би ще ви помогна да се доберете до истината. Цяла нощ не можах да заспя, майко достойна, и веднага си помислих, че причината за това е, че забравих венеца от цветята в черквата. Отидох до капелата, но щом приближих вратата, чух шепот. Погледнах през отвора на ключалката и видях в черквата сестра Клариса заедно с един мъж, който я уверяваше, че я обича.

„Лъжеш!“ — желаеше да й отговори игуменката, но въздържа гнева си и я прекъсна с думите:

— Не искам да слушам това, по-добре нея самата ще попитам — тя ще ми каже истината. — И като се изправи гордо, отмина Габриела и я остави сама.

Последната пък, свивайки юмруци, избъбри:

— Скоро ще узнаеш, а други ще ми повярват, ако ти не желаеш.

Сестра Ана влезе и седна при Клариса.

— Познаваш ли ме, Клариса?

— Сестра Ана — каза тя.

— В такъв случай аз те моля да ми кажеш истината, дори ако с това би се обвинила.

— Питай и аз ще ти отговоря.

— Какво търсеше снощи в черквата?

Клариса скри лице във възглавницата си.

— Щом не отговаряш, кажи поне не е ли било това любовна среща, която те е накарала да пренебрегнеш задълженията си? Не мълчи, а отговори: да или не?

— Да — каза безгрижно Клариса.

Игуменката покри лицето си с ръце и заплака.

— Значи и ти, и ти си като другите?

Но игуменката нямаше много време за разсъждения, тъй като в тази минута се чуха стъпки в коридора и след малко вратата се отвори.

Това бяха двама мъже, а заедно с тях и сестра Габриела, която едва прикриваше радостта си.

Единият свали наметката от лицето си и игуменката позна царския изповедник.

— В манастира „Св. Дева Мария“ цари ужас — каза той. — Виждам да са се разтичали всички калугерки из манастира, а чух също, че тази нощ е изчезнала и оная личност, която ви беше поверена за пазене. Надявам се, че всичко, що научих, не е истина.

— Напразно се надяваш, брате Евстатий, истина е, но преди да ти дам сметка за действията си, съгласно законите на този дом, които забраняват влизането на мъже в манастира, аз трябва да зная кой е човекът, който те придружава.

— Аз мисля, че достатъчна гаранция е това, че той е с мен.

— Лъжеш се, брате Евстатий, и заповядвам ти веднага да изпъдиш този човек от манастира.

— Не се сърди, игуменко, защото не ти е известно кой в този час е влязъл тук. Затвори само вратата — каза той. След това, обръщайки се към неизвестния, каза му твърде учтиво: — А сега ти, най-висшият покровител на църквата ни, без колебание свали маската си.

Непознатият веднага махна маската си.

— Царят, това е той — учудено извика игуменката. — Той е дошъл да види нещастната княгиня. — Тъкмо сега игуменката беше заставена да му каже, че тя вече не се намира в манастира.

— Ти си сестра Ана. Зная — каза царят — миналото на твоя живот и какво те е принудило да дойдеш в манастира. Сега отведи ни при нещастната княгиня, която ти е поверена и която дойдох да видя!

— Ваше Височество — каза безгласно тя, — не мога да изпълня желанието ви, защото тази, която желаете да видите, не е тук. Тази вечер тя е избягала, без да остави следа.

На лицето на царя се появи червенина.

— Хела избягала! — сърдит каза той. — И това ми казвате вие, игуменката? Как е възможно подобно бягство от този манастир, приличен на крепост, и как една луда може да измисли това бягство? Всичко това ми е неясно.

— И аз не можех да повярвам, но истината е точно такава, каквато ви я предавам.

— Истина? — извика в тая минута сестра Габриела. — Ако Ваше величество благоволи да прочете тия няколко реда, които, струва ми се, и игуменката не ще посмее да отрече, ще научите същността на работата.

Сестра Ана се обърна и видя, че Габриела държи писмото, което преди малко тя беше написала на Бакунин.

— Какво е това? — попита царят. — Какво иска с това писмо да каже милосърдната сестра и какво е съдържанието му?

— Може би това писмо би обяснило къде се намира великата княгиня Хела — каза Габриела.

— Прочетете писмото! — заповяда царят на своя изповедник.

Брат Евстатий погледна писмото и колкото повече четеше, толкова повече се намръщваше.

— Това навярно е ужасно — извика царят. — Аз трябва да узная самата истина.

— Истината е твърде жалка както за нас, така и за тази, която е пред нас, Ваше Величество. Съдържанието на това писмо е равно на смъртната присъда на игуменката.

— За кого е адресирано писмото? — попита царят. — Говорете ми за истинското му съдържание, а не с тия загадки.

— Писмото е адресирано до Михаил Бакунин.

— Не е възможно! До Михаил Бакунин? Главатаря на нихилистите, моя смъртен неприятел? Но кой е, кой е авторът на това писмо, който е във връзка с Михаил Бакунин?

— Аз съм, Ваше Величество. — Сестра Ана се приближи към царя, а той се отдръпна няколко крачки назад.

— И вие се решавате да ми кажете откровено това, игуменко, без да се помъчите да отхвърлите ужасното обвинение? Навярно вие не знаете кой е Михаил Бакунин? Отговорете ми, че не познавате смъртния ми неприятел!

Сам царят желаеше да й посочи пътя на извинението, но тя беше достатъчно горда, за да скрие истината.

— Не, Ваше Величество, аз познавам Михаил Бакунин и зная, че е заклет враг на Романовската династия. Кореспондирам с него, но намеренията му не споделям.

Царят взе ръката на изповедника.

— Нима Бакунин и в манастирите има своите привърженици? Нима и тук е проникнал този човек? Пази това писмо, по-после ние пак ще го прочетем.

— Какво ли ще стане с тази грешница? — попита Евстатий.

— Това по-после, а сега ще я държим под надзор.

Царят позвъни. Няколко минути по-късно всички калугерки бяха там.

— Има ли в манастира някаква изба, от която да не може да се избяга?

Калугерките се спогледаха.

— Нима нашата игуменка ще бъде затворена?

— Тя не е вече ваша игуменка — рече Евстатий.

Ана видя колебанието на калугерките и каза:

— Деца, вие трябва да бъдете послушни, когато по-старите ви заповядват, но аз няма да ви измъчвам, сама ще отида и ще чакам до доказване невинността ми.

Царят признаваше, че тази горда жена, която студено му се поклони, в тоя момент имаше вид на светица.

— Сбогом, цар Александре, и нека Бог те пази! Нека Бог даде да не бъдеш в обкръжението на приятели, по-добри от мене; може би ще дойде ден, когато ще се сетиш за мен и ще се разкаеш за постъпката си.

— Отведете я, иначе е възможно да омилостиви великодушното сърце на царя.

— Не се страхувайте — каза игуменката, обръщайки се към изповедника и Габриела, които стояха с наведени очи. — Аз ви разчиствам пътя. Лесно бих се борила с вас, но не искам, защото се надявам на божията справедливост, която ще помогне за установяването на моята невинност. Целта ти е постигната, Евстатий, след като си послужи с най-долните средства. И сега не се чудя коя ще бъде игуменката. Скъпи ми манастир, клети деца, които не мога вече да защитавам и утешавам! — Побърза да излезе, защото не можеше да изтрае плача на калугерките.

Царският изповедник пошепна на Габриела:

— От днес ти си игуменка. Вярвам, че ще въведеш по-строг ред.

Габриела, покланяйки се, искаше да целуне ръката на царя, но последният я отдръпна и й даде знак да излезе вън.

Щом останаха насаме, царят каза на изповедника:

— Не зная дали справедливо постъпихме; тъй както се раздели с нас игуменката, никоя грешница не се разделя. Само една свята жена, убедена в невинността си, си отива така.

— Но писмото, което имам и което е адресирано до Михаил Бакунин?

— Да, имаш право, това писмо доказва всичко; остави я, нека да линее, нека умре там; по-добре, отколкото да пише на Бакунин.

— Така е — каза Евстатий. — Веднъж завинаги трябва да си разчистим сметките с него. Затова имам една молба, Ваше Величество.

— Говори! — заповяда царят.

— От известно време една личност, която ви е вярно служила, е в немилост пред вас. Това е човекът, от когото всички нихилисти се боят.

— Кого имаш предвид, Евстатий? — попита царят.

— Това е Иван Кардов.

— Кардов — извика царят, — той сам предизвика недоверието ми.

— Но все пак, Ваше Величество, той ви е верен. Той единствен е достоен да се прави е нихилистите. При изпълнение на длъжността си той не познава съжаление.

Царят се замисли, след това добави:

— Имате право, тъкмо сега ми е необходим мъчител.

— В какъв случай Ваше величество ще позволи да му телеграфирам тази радостна за него вест.

— Телеграфирай му, щом толкова настояваш.

В същата минута, когато брат Евстатий отиде към вратата, чу се почукване и сестра Габриела влезе и му съобщи, че калугерките, които бяха отишли да търсят великата княгиня, се върнали.

Макар че това бе тихо казано, царят дочу съобщението и запита:

— Е, какво, намерихте ли я?

— Съжаляваме, Ваше Величество, навсякъде я дириха, но не успяха да я намерят.

— Значи така, и тя изчезна от очите ми, първото ми дете, а сега — Хела. Тежък грях трябва да лежи на Романовския род.