Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (5)

V. В СИРОПИТАЛИЩЕТО

По петербургските улици пътуваше кола. Тя беше черна и от двете й страни имаше по един бял кръст. Въздух и светлина влизаха в нея само отгоре, от единствения прозорец, приличащ на отвор, преплетен с телове.

Полека, съвсем полека се движеше тази кола и всички други коли й правеха път. Тя обиколи почти целия град и най-сетне спря в околностите на Александровския портал, пред едно голямо здание.

От седалката скочи един старец с бяла брада, гордо спря пред високата затворена порта и дръпна металическата дръжка, поставена вдясно. Иззвъня звънец; след малко вратата се отвори и се показа един човек с дълга дреха, кожен калпак и широки обуща, който добродушно попита:

— Пак ли водиш някого?

Кочияшът кимна утвърдително и след това додаде:

— Едно хубаво петгодишно дете, извадено от един пожар полумъртво. Доста работа ще имате, докато оздравее.

— Опасно ли е ранено? — попита човекът с антерията.

— Не, но е полумъртво от страх и е нагълтало доста пушек.

— Тогава ще повикам доктора — каза човекът с антерията и натисна звънеца. След това помогна на кочияша да изнесат от колата дюшека, върху който в една вълнена завивка лежеше бледното като мъртвец дете.

Това бе Владимир. Очите му бяха затворени, изглеждаше като че спи.

Но трескавото дишане, което постоянно повдигаше гърдите му, беше най-доброто доказателство, че сънят му не беше сън на почивка и спокойствие, а на слабост и умора.

Предпазливо отнесоха Владимира в малката, но добре наредена стая.

Сиропиталището бе построено със средствата на един богат столичанин. Спомняйки си за младите години, когато бе скитал без подслон по петербургските улици, той преди смъртта си завеща своите милиони на държавата. Чиновници от това сиропиталище обикаляха из града и щом намереха някое дете, го довеждаха в тоя приют. Детето, измито и облечено с нови дрешки, бе подлагано на преглед от доктора, за да бъде лекувано, ако е болно, и хубаво хранено.

След като Петровна спаси малкия Владимир от пожара, един чиновник от сиропиталището намери детето и го взе.

Докторът, който веднага го прегледа, каза, че няма опасност за живота му, но че е нужно добро гледане, защото поради недохранване е съвсем изнемощял. Малкият Владимир се чувствуваше много добре, сякаш се намираше при родителите си, и беше обсипан с техните грижи.

Особено много се грижеше за Владимир един млад учител, който често си играеше с него. Немец по произход, този учител, който бе напуснал кой знае по какви причини отечеството си, избягваше да говори за Германия.

Млад, 28-годишен, висок, развит, без брада и мустаци, Конрад Фелзингер имаше добродушно изражение на лицето. Хубавата му сива коса се спускаше над раменете, а сините му сънливи очи изразяваха благородния му характер.

Той бе способен и можеше да заеме и по-добра длъжност, но бе в твърде лоши отношения с директора, суров и строг русин, който мразеше учителя поради простата причина, че той бе немец.

Един ден Конрад получи заповед да се яви при директора си и поради това беше много разтревожен, предполагаше, че не го очаква нищо добро. Но бе длъжен да се яви и щом свърши обяда, веднага се отправи към канцеларията.

Директорът не го покани да седне.

— За последен път ви правя забележка, господин Фелзингер, че държането ви към възпитаниците не ми харесва. Ние тука не възпитаваме графове, че да ги приемаме с ръкавици. Редът преди вашето идване беше съвсем друг, но откак вие сте тук, липсва оная строгост, която съществуваше по-рано. Ще бъда по-ясен, господине, ако аз заповядвах тук, то да знаете, че нито час не бих ви държал повече. За жалост вие сте на държавна служба и на мен не ми остава друго, освен да докладвам в Министерството.

— Надявам се, че в доклада си ще изложите самата истина — прекъсна го Фелзингер, цял разтреперан и с пламнали очи. — Мисля, че изпълнявам добре длъжността си към бедните деца. Според мен ние, техните учители, имаме двояка длъжност: на учители и родители. Бащата не мъчи и не бие децата си. Той ги възпитава и ги възпитава с благост и нежност. Строгостта, която предписвате, оставям за казашките фелдфебели и старшини. Директорът се сепна и заглади брадата си с ръка — признак, че беше вбесен.

— Вие се държите твърде свободно, дори пресвободно с мене. Може би ще се посмутите, като ви заговоря за вашето минало, за което се постарах да науча нещо.

Конрад побледня и се дръпна назад.

Директорът приближи, като го стрелкаше със зачервените си очи през синкавите очила.

— Бях малко по-любопитен — продължи той със задушен глас — и разпитах за вас в Берлин. И тъй узнах, че Конрад Фелзингер е много морален и че е бил учител в една от берлинските гимназии, откъдето е бил уволнен заради някакво престъпление.

Фелзингер притисна с ръка сърцето си.

— Слушайте, господин директор — извика той, — чуйте моята защита, моята…

— Не се трудете толкова, млади ми господине, защото колкото да сте опитен в оправданията си, не можете да се оправдаете за онова, което сте извършили в Берлин. Нима желаете да отречете, че в Берлин ви знаят като социалдемократ, което има същото значение, както тук нашите нихилисти?

— Господин директор, мене презрете, но не и онези стотици хиляди честни хора, които не търсят друго, освен да поправят тежкото си положение.

Като говореше тези думи на своя противник, младежът почервеня до уши.

— Няма защо да се препираме — отговори директорът. — Аз мисля, че водачите на тези партии във всеки случай са честни хора. Те дори показаха това, като изпъдиха един измамник от своята дружина.

Настъпи мълчание. Нищо друго не се чуваше освен дълбоките въздишки на нещастния Конрад.

— Какво искате да кажете с това обвинение, господин директор? — попита той.

— Нима трябва сериозно да ви отговоря на това, господин Фелзингер? — изрече с присмех директорът. — Вие по-добре знаете своята история, отколкото аз. Или може би не се сещате за деня, когато водачът на вашата партия предприел ревизия на общата ви каса? Касата е била в ръцете ви и когато прегледали сметките, излязло, че липсва значителна сума.

— Да, това е истина — каза Конрад, — тези пари липсваха от касата, но аз не злоупотребих с тая сума, а я използувах за благородна цел. Боже мой, Боже мой, откъде да започна, за да отхвърля това обвинение, което ми приписват? Как да оправдая тая клевета, която ме накара да напусна отечеството си, родители и моята годеница? Ах, тази черна змия ме преследва и тук и ще лее смъртоносната си отрова в ранената ми душа, докато най-после не ме умъртви.

Сълзи бликнаха от очите му, а гласът току секваше.

Този строг човек, който така тежко го обвиняваше, или не искаше да разбере душевните мъки и болката на нещастника, или нарочно правеше това.

— Вие твърде добре играете тази роля, млади ми приятелю — каза директорът, — но е голямо щастие, че не отричате това. Социалистическата каса е била празна, а вие не сте искали да кажете къде са парите, нали е така, или може би аз се лъжа?

— Не се лъжете, така е — отговори Фелзингер, — пари нямаше в касата, но на един от членовете на това дружество аз дадох честната си дума, че съм злоупотребил с тях и че съм ги дал за едно добро дело и че подир три дни ще бъдат пак в касата.

— А когато изминаха трите дни — попита подигравателно директорът, — изпълнихте ли дадената дума?

Младият учител гледаше пред себе си, а лицето му побледня като мрамор.

— Аз не я удържах, не успях да я удържа — каза той със задавен глас, — защото онзи, за чиято чест и приятелство дадох живота си, ми изневери; той изчезна.

— Ще рече, че вие хвърляте вината на едно непознато лице, за което предварително знаете, че няма да се намери. Докажете, че дадената дума ви пречи да откриете името на този човек.

Конрад повече не му отговаряше. Напълно съкрушен, стоеше пред обвинителя си и след няколко минути запита:

— Защо ме принуждавате да кажа името на този човек?

— Ще ви пощадя — каза директорът, след като прекоси два-три пъти стаята. — Аз няма да разкрия вашето съучастие и да съсипя бъдещето ви само ако в срок от три дни напуснете това заведение.

Конрад започна да трепери.

— Вие знаете, че договорът ме свързва с държавата — каза той. — Според него трябва да остана тук още три години и не мога да наруша този договор.

— Добре, тогава почакайте, докато хвърлят договора в краката ви, защото настоятелството не ще посмее да държи тук един вагабонтин.

— Стига! — прекъсна го Фелзингер. — Виждам, че сте безжалостен и че сте решили да ме лишите от положението, което заемам. Без съмнение аз доброволно напускам службата си. След три дни ще ви освободя от моето присъствие и позволете ми да ви кажа причината, която ви кара да се отървете от мене. Вие се боите да не ви смъкна от вашия пост.

И без да дочака отговор, той сърдито и презрително погледна човека, който го лишаваше от сигурно поприще, излезе от канцеларията и се запъти към стаята си. Там се хвърли на кревата, покри лицето си с ръце и остана в това положение цял час.

Младият човек се бореше със себе си.

— Нима и занапред да живея така! — извика той в отчаянието си. — На моето чело е изрязан белег, който не мога да унищожа, а Бог ми е свидетел, че съм невинен. Не е ли по-добре да сложа край на живота си? Но пък аз не мога да направя това — добави той плачешком. — Животът не ми принадлежи — той е чуждо притежание, притежание без стойност, но на което сериозно разчитат. Горката ми стара майка! Не чуваш ли, че синът ти мисли да свърши със самоубийство? А ти, Елено, моя мила Елено, нима не искаш от мене да живея дотогава, додето намеря човека, който ще докаже моята невинност и ще измие моята чест?

Фелзингер скочи и се приближи до писалищната маса, където в една изрязана рамка се виждаше ликът на младо прелестно момиче. Малък увехнал венец красеше този портрет, което беше знак на вярност и спомен.

Също като престъпник, който търси спасение при олтара, когато го гонят, така Фелзингер започна да целува портрета.

— Далеч от мене, черни мисли! — извика той. — Не, не, моя Елено; не, не, стара ми добра майко, това няма да направя. Доброволно ще понасям неправдите и играта на лошата съдба, но само това не, няма да се покажа страхливец.

С поглед, пълен с любов, гледаше той портрета на милата си годеница и докато все повече и повече се вдълбочаваше в чертите на любимата си, пред очите му се представи целият му досегашен живот…

Родителите му бяха бедни, но честни. Баща му дълго време въртеше дребна търговия, но не можа да издържи.

С малкия си капитал не можеше да противостои на богатите и затова един ден съвсем пропадна.

Като приписваше на себе си вината на този банкрут, той постепенно вехнеше, додето не легна от лошата гръдна болест и почина в кръга на семейството си.

Вдовицата му трябваше сама да се грижи както за себе си, така и за детето. Конрад едва бе навършил 10 години. Добрата жена не се срамуваше и от най-тежката работа. Тя переше дрехите на някои добри семейства; и тъй като и нощно време работеше, успя да даде завидно възпитание на сина си.

Конрад учеше в гимназията. Той бе най-прилежният ученик. Когато подкара 15-та си година, майка му се разболя и повече не можеше да се грижи за него. Конрад трябваше да дава уроци, за да издържа себе си и майка си. Това беше постоянната му борба в живота — борба в грижи и лишения; борба, в която преждевременно позна човека. Единствен слънчев лъч озаряваше тъй печалния му живот — прелестната мома, с която Конрад бе прекарал своето детство.

Елена бе дъщеря на неговия съсед, който също не беше богат, но въпреки това се стараеше да даде добро възпитание на дъщеря си. Конрад беше с 5 години по-възрастен от Елена, но в детинството си той на драго сърце си играеше с нея, а по-късно, когато порасна, почувствува гореща любов към хубавата си другарка.

В деня, когато Конрад получи назначение като учител в Берлинската гимназия, те се сгодиха и взеха решение да се венчаят след две години, за да могат да се понаредят.

Но човек мисли едно, а Бог прави друго. Между буйния цвят и червената му главичка стои гъсеницата, която прегризва стъблото, както се казва в песните. Преди Конрад и Елена да постигнат желаната цел, едно грозно приключение унищожи надеждите им.

Конрад се впусна в политически борби; стана водител на социалдемократите. По собствено убеждение воюваше явно и открито за правата на угнетените класи и искаше да се подобри положението им.

Поради това лесно можеше да изгуби службата си, но тъй като бе отличен учител и се очакваше да стане добър специалист и учен, не го уволниха от службата.

Фелзингер имаше малко приятели, защото обичаше уединението. Само с един беше в по-близки отношения, тъй като го познаваше напълно. Но щом намереше приятел, на когото можеше да повери всичко, той откриваше сърцето и душата си и доказваше приятелството не само с наставления и съвети, но и на дело. Такъв бе той.

Един от другарите му, който можеше да се нарече близък приятел, учеше в Берлинския университет.

Казваше се Хуго фон Пал. Той бе потомък на барони, човек от благороден произход, познат като истински немец и върл неприятел на Русия.

Хуго бе наследил характера на баща си.

Той твърде често спохождаше народните партии в Берлин и там се запозна с Фелзингер. За кратко време двамата завързаха добро приятелство и курландският благородник често прекарваше вечерите си в бедняшкото жилище на своя приятел, където последният живееше заедно с майка си и годеницата си Елена.

Това бяха прекрасни дни, изпълнени с буйни фантазии и въображение.

Хуго винаги разполагаше с големи суми, получени от баща му, предлагаше на Фелзингер да му даде пари, за да се ожени, но Фелзингер отклоняваше предложението. Той искаше сам да спечели и сам да сложи основа на новия си живот.

В един зимен ден, късно следобед, Хуго съвсем разтревожен дойде при приятеля си и му каза:

— Трябва да поговоря насаме с тебе, но съвсем насаме, никой да не ни чуе!

Фелзингер се затвори с него в своята стая. Младият човек стисна ръцете на приятеля си и треперейки, каза:

— Конраде, днес поставям на тежко изпитание приятелството ти.

— Което лесно ще издържи на него — отговори Фелзингер.

— Ще видим — рече Хуго. — Трябва ми една сума от 2000 талера и ти трябва да ми я заемеш.

Фелзингер се дръпна назад.

— Ти знаеш, че не бих се колебал нито за минута — каза той, — стига само да съм в състояние да ти помогна. Но аз нямам толкова пари.

— Не са твои, но са в ръцете ти — каза Хуго. — Знам, че държиш касата на твоята партия. Тя е у вас и в нея има най-малко 2000 талера.

— Какво? — извика Фелзингер, цял побледнял. — Какво искаш от мене? Касата на партията ми е поверена и аз не смея да я пипна, а камо ли да вземам пари от нея и да ги давам назаем. Не, не, Хуго, избий това от главата си.

— Тогава аз съм съсипан! — извика отчаяно младият курландски болярин. — Конраде, ти не знаеш каква услуга можеш да ми направиш. Тогава аз ще ти кажа. Ако ми дадеш пари, ще спасиш живота ми, не ми ли дадеш, по-добре ми направи още една приятелска услуга да закопаеш трупа ми пред черковните врати.

— Такава ли е работата? — извика Фелзингер като попарен. — Тогава трябва да помисля. Аз ще ти дам тази сума, която е в касата, но ми кажи крайния срок, когато можеш да ми я върнеш?

— Ще пиша на баща си — извика Хуго радостно. — До три дена ще имаш парите в касата. Давам честната си дума, че ще бъда точен.

— Не се съмнявам в това — отговори Фелзингер, — защото мисля, че няма да бъдеш неблагодарен към мене и към нашата партия. Ти знаеш, че този капитал принадлежи на бедняци. Събиран е пара по пара и във всяка пара се вижда сиромашката пот. Тези пари трябва да ни служат за святата цел.

— Знам — каза Хуго, — но знам и това, че през целия си живот ще ти бъда благодарен за благородното ти дело.

Прещастлив, младият барон излезе с парите. От този час Фелзингер бе разтревожен и невесел. Самата мисъл, че всеки час ще дойдат на проверка да прегледат сметките, го смущаваше.

От ден на ден съмнението все повече го мъчеше. Хуго не се виждаше. Той не дойде в уговореното време да върне парите.

Цяла нощ Конрад не мигна и щом се пукна зората, бързо се отправи за дома на Хуго, очакваше, че приятелят му е болен и ще го намери на легло.

Кръвта се смръзна в жилите му, когато научи от хазайката, че младият барон от три дни не се е прибирал вкъщи. За неговото отсъствие тя бе съобщила и в полицията; страхувала се, че му се е случило нещо лошо.

Фелзингер се върна като луд у дома си. Майка му отвори вратата и му съобщи, че някакви хора го очакват в стаята му.

Негови съмишленици бяха дошли да прегледат касата. Тя беше празна. Всички се изсмяха, когато каза, че бил заел парите на един приятел, но името му не можел да съобщи.

Изключиха го от партията, а след няколко дни го принудиха да си даде доброволно оставката, за да не бъдат принудени да го изключат и от колегията.

Съкрушен, той напусна своето обиталище, своите мили и драги и отиде в Русия, където започна нова кариера. Но ето че директорът на училището му отнема всичко и го прави жалък като просяк.

Цялата тази история той мислено преживя отново, като целуваше портрета на Елена, и по лицето му течаха сълзи.

Но ето че изведнъж се стресна в своя унес, защото чу електрическия звънец; знаеше, че нещо извънредно се е случило, щом се звъни така.

Той слезе сърдито в големия салон, който се намираше в партера. В коридора срещна директора.

— Внимавайте — пошепна му директорът, — не се показвайте неразположен. Сега ще имате едно забележително посещение. Великият княз Константин, братът на царя, и младата му жена, гръцката принцеса Хела, с която се е венчал преди осем дни, идат да посетят нашето заведение.

Щом каза това, той тръгна към големия партер, където тъкмо в тази минута се появи младата хубава княгиня.

Великият княз изглеждаше сериозен и бледен, така сериозен, както не прилича на човек в първата седмица на брачния му живот. В петербургския палат се знаеше, че тази женитба с гръцката княгиня бе станала насила, по заповед на царя.

Директорът се поклони ниско, а великият княз и княгинята тръгнаха след него към големите стаи на училището.

Великата княгиня — жена, пълна с дух и жизненост — се интересуваше от всичко. Тя посети спалните, готварниците, пералните и задаваше твърде много въпроси на директора, който любезно й отговаряше.

На младата Хела не се хареса този човек: тя набързо го оцени колко струва. Но тя на драго сърце се обръщаше към Конрад Фелзингер, който вървеше заедно с другите учители.

Въпреки душевните си болки, Фелзингер трябваше всичко да й разправя. Очароваха го любезните обноски на княгинята и той забрави за няколко минути ядовете и болките си.

След като разгледаха навсякъде, запътиха се към големия салон, където децата-възпитаници любезно ги поздравиха.

Княгинята погледна децата и я обзе съжаление, очите й се напълниха със сълзи.

— Нямат родители — каза тя топло и притисна ръката на великия княз. — Константине, не е ли пълна с болка мисълта, че тези деца няма никога да усетят целувката на майчината любов, нито пък ще изкажат болките си на майчините гърди?

Великият княз гледаше тъжно пред себе си, сви рамене и пошепна на княгинята:

— Такава е човешката съдба, драга ми Хела! Нещастието и сиромашията не могат да изчезнат от света. Но всеки благороден княз е длъжен да смекчи и облекчи това положение колкото може.

— Какво прекрасно дете! — извика в този миг Хела и отдели едно хубаво дете от групичката на другите.

Детето гледаше прекрасната и добра госпожа. Княгинята се бе загледала във Владимир.

— Боже — извика тя, — това дете има чертите на Романовец. След това погали детето по копринената коса.

— Как му е името? — попита тя Фелзингер.

— Владимир — отговори Конрад. — Фамилното му име не зная, защото е намерено в един пожар и оттогава нито една жива душа не се е интересувала за него. А когато питам детето, то започва да плаче.

— Какво ти е, Константине? — извика княгиня Хела, тъй като мъжът й беше бледен като платно.

Великият княз посърна, сякаш че бе видял някакъв зъл дух.

Константин изтри челото си, което се бе обляло в пот.

— Няма ми нищо — отговори той. — Това беше минутно неразположение, което вече премина. Но ти имаш право, Хела, детето е извънредно хубаво. Неговият хубав профил много прилича на нашата фамилия. Дай ми ръката си, малък…

Малкият Владимир протегна ръчичката си, но щом я допря до Константиновата, тя затрепера и великият княз се обърна настрана, за да скрие сълзите си.

После бързо се приближи до директора и го помоли да отидат по-нататък, защото имат още много да разглеждат в салона.

Княгинята даде знак на Фелзингер да тръгне с нея.

— Има ли добър нрав детето? — питаше тя.

— Доколкото може да се съди досега, то е дори най-възпитано, има благородни обноски. С една дума истински ангел е — отговори младият учител.

— Тогава заслужава да се заемем с него. Ние ще го вземем от сиропиталището и ще го дадем в друго заведение, където по-добре ще го възпитават и ще получи по-широки познания за бъдещия си живот.

— Без съмнение, Ваше Царско Височество — отговори Фелзингер, като гледаше детето. — Аз се занимавах повече с Владимира, отколкото с другите деца, и дойдох до убеждението, че детето е от благородна фамилия.

— Аз се интересувам от това дете — каза великата княгиня Хела. — Възможно е да ми се удаде случай да променя неговата съдба, но ето че мъжът ми си взема сбогом. Сбогом, мое дете, може би скоро ще чуеш нещо за мене.

На тръгване тя погали малкия Владимир, прости се с останалите деца, след това взе под ръка мъжа си и двамата излязоха от сиропиталището. Директорът ги изпрати до вратата.

Знатните съпрузи влязоха в елегантната руска тройка, която ги очакваше, и поеха към двореца, който бе подарен от брата на княза в деня на сватбата и който, можеше да се каже, бе чудо на модерната архитектура.

Хела се стараеше да поразговори мъжа си, да го поразсее, но великият княз мълчеше. Той отговаряше кратко на княгинята и изглеждаше, че е потънал в мисли.

Щом пристигнаха у дома си, Константин веднага се усамоти в стаята, където се занимаваше с военни работи. Влезе и започна бавно да крачи, говорейки си сам. По челото му преминаваха тъмни облаци и отразяваха бурята, която бушуваше в гърдите му.

— Не, не е възможно да се лъжа — каза той. — Природата не може да се прояви в една и съща форма. Това е Владимир, това е моят син, моето дете, намерих го в сиропиталището. В сиропиталището?! Синът на наследника на царския престол се намира в онова заведение, в което приемат нещастни деца, деца без семейство, без защита и без права? Ако един Романовец измисли такова нещо, ще кажат, че е преминал границата. Но животът, животът всъщност описва онова, което най-изкусната ръка не може да опише, онова, което човешкият разсъдък не може и да си представи. Изпитах го и аз, и то горчиво — добави великият княз. — Отнеха ми Елисавета, която така страстно любех и която ще любя до последното си издихание! До днес още нищо не съм научил за нея. Кой знае в какъв снежен гроб прекарва тя вечния си сън!

Обзет от тъга, нещастният княз падна на едно канапе и горко заплака.

Даде воля на тъгите и болките си и когато най-сетне дойде на себе си, мъката изчезна от хубавото му мъжко-лице.

— Елисавета е изгубена за мене — каза той, — аз няма никога да я видя. И по-добре така! Защото ако сега я видя, какво ще стане с нея? Нима не принадлежа на друга? Не съм ли свързан с брачни връзки? Не, не, аз трябва да забравя Елисавета, трябва да я залича от всичките си спомени, но на детето й, моето дете, трябва да бъда защитник и покровител.

Той бързо натисна електрическото копче. Влезе неговият личен адютант. Великият княз му заповяда да повика градинаря Стефанович.

Стефанович беше постъпил на служба още когато великият княз бе съвсем невръстен. Отначало му бе като придружител, а после, като поостаря, го пенсионираха и го направиха градинар. Стефанович се зарадва, че князът го повика, защото отдавна не беше имал случай да говори с него.

— Стефанович — каза великият княз, когато градинарят влезе в стаята му. — Ела по-близичко, имам нещо да поговоря с тебе.

Градинарят падна на колене и целуна десния крак на княза.

— Стани, старче, и чуй какво ще ти кажа — добави князът. — Искам да изпитам твоята вярност и преданост.

— Трябва ли да си дам живота за тебе? — извика Стефанович. — Ти знаеш, че няма да се поколебая, защото винаги съм те обичал, велики княже Константине!

— Това го зная, старче; зная, че ти си ми верен. И затова в най-важния случай се обръщам към тебе. Още тази вечер ще вземеш едно дете, което ще ти предадат от мое име. Ще го пазиш при себе си, докато не ти дам други нареждания. Ти и жена ти ще го гледате като собствено дете, като зеницата на окото си.

Стефанович скръсти ръце на гърдите си и дълбоко се поклони.

— Бог да те благослови, бащице — каза той. — Детето ще бъде под моя покрив така осигурено, както е при тебе. Аз ще кажа на жена си да слее своя живот с живота на детето.

— Няма да говорим повече за това — прибави великият княз. — Ти ще мълчиш като гроб и преди всичко ще кажеш на жена си, че ако си позволи да говори с други жени за това, ще изпита моя гняв. Никой не трябва да знае, че детето е у вас и че аз го посещавам.

Стефанович се усмихна; с това искаше да каже, че добре е разбрал княза.

— Жена ми ще мълчи, бащице, защото аз ще й запуша устата. Ти трябва да речеш: Върви, Стефанович, така трябва да бъде…

— За Бога, стига си ми бърборил разни врели-некипели — каза князът. — Сега върви и се приготви да приемеш детето, защото преди да се мръкне, то трябва да е при тебе. Още нещо. Ти едва ли имаш подходяща мебелировка, затова иди при адютанта и му кажи да ти набави нужната мебел. Кажи му, че аз заповядвам така.

Стефанович повторно се поклони пред княза, целуна му краката и излезе от стаята.

Великият княз седна на писалищната маса и написа няколко реда. След това адресира писмото до директора на сиропиталището.

Същата вечер някакъв призрак, увит в черно наметало, премина през градината на замъка и се запъти към къщичката, в която живееше градинарят. Неговото жилище беше разположено в един ъгъл на това величествено здание, в самото начало на изкусно направения парк.

Едно почукване на вратата и тя се отвори. Старият Стефанович измери с остър поглед странника, който искаше да влезе вътре.

Но изведнъж лицето му се промени и той радостно извика:

— Това си ти, княже Константине. Да бъде благословено идването ти в къщата ми и нека света Богородица да ми подари още много щастливи дни като днешния.

— Тихо, старче, тихо — каза той. — Никой не трябва да знае, че съм тук. Донесоха ли детето?

— Тук е — отговори градинарят, след като въведе гостенина в добре наредената стая. — То е като ангел, същински ангел, и ако ти позволиш, бащице, бих рекъл: да не знаех, че нямаш малък брат, щях да помисля, че това дете е брат на Романовци.

— Къде е? — попита нетърпеливо князът.

— Там — отговори Стефанович, като посочи съседната стая. — Детето беше така уморено, че щом го доведоха, заспа и жена ми го сложи на креватчето му. Сега тя стои над него и го пази. Да, при нас ще му бъде много добре.

— Искам да го видя — каза Константин с разтреперан глас. — Ти остани тука, Стефанович, а аз ще отпратя жена ти. Искам да съм насаме с детето.

Съвсем полека той отвори вратата и влезе вътре.

Стефанович беше украсил стаята, както му бе заповядано. Зад копринената завеса беше сложено твърде елегантно нареденото легло на детето. Недалече от него, на една маса, имаше разпятието на Исуса Христа и две свещи. От тавана се спускаше кандилце, което разпръскваше слаба светлина. Стъпките на Константин не се чуваха поради дебелия килим, с който беше застлана стаята.

До креватчето стоеше жената на градинаря, сериозна и кротка.

Бабата като че ли бе позаспала. Твърде възбуден и раздразнен, Константин се наведе над леглото. Вик на радостна изненада се изтръгна от устните му, когато забеляза златния кръст на голите гърди на детето.

— Този кръст! — извика той. — Аз го познавам много добре. Елисавета го носеше. Това е моето дете, което намерих в сиропиталището.

Сега той беше напълно уверен, че Владимир е неговият син.

Беше потресен. Неговото дете, детето на Елисавета, пак беше намерено. Когато се наведе над детето си, очите му бяха насълзени, започна да шепне:

— Ти си при баща си, мило ми дете. Аз ще те гледам като розата на моята младост. С тебе ще поправя грешката си към твоята нещастна майка.

Целуна бялото чело на детето и с наведена глава излезе от стаята. Щом вратата се затвори, бабата, която се преструваше, че спи, се повдигна и с тъп поглед гледаше ту вратата, от която бе излязъл князът, ту детето, което лежеше в постелката. След като се увери, че князът е излязъл от градинката, извика:

— Стефанович, ние не се лъжем. Това дете е негово.

— Негово дете? Значи наистина е негово дете? — смееше се доволен Стефанович. — Жено, това значи, че трябва да внимаваш; хубави парици ще паднат.

— И аз това мисля — отговори тя. — Младата княгиня ще ни бъде особено благодарна, ако й съобщим за детето. Старче, аз чувам как рублите звънтят. Разтвори си двете ръце, за да можеш да сграбчиш повече.

— Значи ти мислиш да кажеш за това на великата княгиня? — попита жена си Стефанович, който бе научен да й се подчинява. — Не е ли по-хубаво да съобщим на самия цар?

— Луда главо! — извика жена му. — Царят ще се разсърди и детето няма да остане повече при нас. С младата княгиня ще бъде по-иначе. И ние дълго време ще я водим за носа. В мътната вода ще ловим риба, рублите ще започнат да валят като дъжд, дори ще ни дойдат до гуша. Стефанович, великата княгиня трябва да научи. Аз ще обмисля как и по какъв начин да се забоде червеният меч, който изкова тази тайна.