Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (29)

XXIX. СТАРИЯТ СИБИРСКИ ЗАКОН

Къщата, където живееше вдовицата Симонова, бе по-добре уредена и това я различаваше от останалите.

Симоновци бяха добри търговци и от търговията се бяха обогатили, та в някои случаи дори даваха коне и коли на общината, която добре им плащаше за това.

Целият този имот бе останал на вдовицата Симонова. По тази причина около вдовицата се въртяха мнозина и й правеха предложения за женитба.

Искаха я и чиновници, ала Симонова не бе само красива, но и много хитра и скоро разбираше мотива за предложенията, тъй че на всекиго отговаряше:

— Не бих се колебала да приема предложението ви, ако покойният ми съпруг не бе оставил завещание, според което, ако аз се оженя втори път, всичкия имот трябва да оставя на роднините си.

При този отговор всеки замълчаваше, не споменаваше повече за женитба и си отиваше, без да каже нищо повече.

Щом си отиваха, вдовицата прихваше да се смее, тъй като такова нещо нямаше в завещанието, но тя желаеше по този начин да разбере дали са я искали заради самата нея или заради парите.

Жените от цивилизована Европа би трябвало да бъдат така разумни, както Симонова в Сибир.

Тогава ще има най-малко женитби.

Никой не е по-беззащитен от нашите жени.

Обикаляха я мъже, които непрестанно говореха за горещата си любов към нея, уверяваха я, че я обичат, а всъщност я мамеха, тъй като никаква любов нямаше, а всичко бе само за парите.

Съдбата на една вдовица не е завидна. Като загуби мъжа си, тя загубва всичко. Бе останала самичка на света, без да има кой да я съветва. Именно сега се нуждаеше от такъв съветник. Като премина мъката по загубата на мъжа й, тя започна да чувствува празнота в сърцето си, самотност — която ние наричаме нужда от мъж.

Без съмнение жени, останали самотни, очакват да се омъжат, те търсят човека, комуто ще се отдадат с душа и със сърце.

Бог е сътворил жената по-слаба, за да търси подкрепа от мъжа. Не са прави хората, когато осъждат вдовиците, които се омъжват повторно. Те не знаят колко е тежка самотата. А, от своя страна, вдовиците добре обмислят втората женитба. Тъй като не са вече млади и хубави, а жени, които трябва добре да изучат мъжа и причината, която го кара да се ожени; има и лоши мъже.

Това ще каже: да си отварят очите.

Много разумно постъпваше Симонова, като разправяше на кандидатите си, че е бедна.

Тя обичаше Бояновски.

Дали това бе нещастие за него? Тя не можеше да разбере с какво я привлече той, дали с мъжественото си лице — как можа от един път да се влюби в него.

За пръв път го видя в клетката, когато лежеше като животно пред жестоките хора. Погледна го, а в очите му нямаше ненавист и злоба, както у мъчителите му; погледът му бе благ. Стори й се, че един глас й казваше: „Ти трябва да спасиш този човек, не бива да го оставиш да умре като животно.“ За себе си? Дали тези думи бяха казани от нейните уста, или го бе казала веднъж, за да не го отрече вече. Думите я издадоха. Тя не спаси Бояновски само от хуманност, а защото хубавото гордо лице на този човек я плени. Мислеше си, че той не може да не отговори на любовта й, още повече че трябваше на нея да благодари за живота си, когато дойдеше на себе си.

Не го ли свали от бесилката с риск за живота си? Не бе ли тя, която по цели нощи не спеше, за да го наглежда? Не го ли спаси тя от смъртта? Колко много се зарадва Симонова, когато Бояновски отвори очи за пръв път и каза няколко думи със слаб глас.

— Спасен е! — възкликна тя и падна на колене до леглото му.

Прочете молитвата, която бе казвала в детството си.

Бояновски печално гледаше тази жена, паднала на колене пред него. Дали това бе сън или пък видение от оня свят? Той се напрягаше да събере мислите си, но едва сега си спомни, че бе осъден на смърт, на бесилка.

Той си спомни, че го бяха обесили и че последната му мисъл бе за Наталия.

А ето че бе жив, буден, не беше в гроба, не беше на бесилката! Той се намираше в добре наредена стая, която вероятно принадлежеше на някой сибирски богаташ. А Бояновски седеше на някакво канапе и в неговите жили течеше кръв — той бе жив!

Щеше да е напълно щастлив, ако и Наталия бе тук.

Огледа добре стаята, но тази, която търсеше, я нямаше. Не Наталия, а друга жена бе коленичила и се молеше пред иконата. Обясняваше си, че по някакво чудо е спасен от бесилката.

Искаше да разбере какво се е случило, но един вътрешен глас не му позволяваше да смути молитвата на жената. Тя стана след малко и се приближи до него.

— Страннико, добре дошъл в дома ми. Не се плаши от нищо. Човешката злоба и ненавист не могат да те намерят тук.

— Как се казва мястото, където сте ме донесли, когато не бях между живите?

— Това е мой дом — рече гордо Симонова. — Аз съм вдовицата Симонова и ти си в моя дом. Ако искаш да знаеш кой те спаси, ще отговоря, че аз имах това щастие.

— Как е възможно? Та ти си слаба жена? — възкликна Бояновски.

— Не са слаби жените, както ти мислиш — отговори вдовицата, а очите й светнаха. — Ролята понякога ни дава мъжка сила.

— Нима не ви убиха при опита да ме спасите? Учудва ме това, защото всички се бяха насъбрани около мен като зверове около жертвата си.

Вдовицата мило се засмя.

— Истина е, че са зверове, но не са толкова лоши, щом аз успях да ги излъжа.

Бояновски помисли за минутка.

— Сега си спомням. Ако не се лъжа, това бе една черна верижка.

— Не се мамиш — каза вдовицата, — верижката бе направена от големи черни прешлени. Когато поставиха халката около врата ти, прешлените са запазили врата ти цял. Позволи ми да видя дали прешлените не са ти разранили врата?

Тя се приближи до Бояновски.

— Има само малко кръв, но и това ще оздравее.

Преди Бояновски да вдигне глава, тя целуна мястото, където беше ранен. Дръпна се, като че се засрами от себе си.

Бояновски разбра защо имаше да благодари за своето избавление. Тръпки преминаха по тялото му и пред очите му се яви Наталия с естествената си чистота.

— Но при все това аз трябва да благодаря за живота си. Право да ти кажа, не зная да ти благодаря или не, защото въпреки че се отървах от смъртта, аз не съм нищо друго освен уловен дивеч и в тази клета страна всеки може да си играе с моя живот. Още се усещам отмалял; още треперя, когато помисля за случилото се, и цял настръхвам, краката няма да ме удържат, ако стана от канапето. Още звучи в ушите ми оная дума, която насън или наяве дава могъща сила на беглеца, ако е отслабнал и отпаднал, думата, която ехти из Сибир като проклятие: „Не си почивай, продължавай, продължавай!“ Същото проклятие Исус Христос казал на клетника, когото помолил за малко почивка. Без да си починеш, ще обходиш цялата земя във всички времена до безкрай. Постоянно ме преследва това проклятие. А докога ще ме преследват тия безсърдечни хора?

— Няма да го направят — каза вдовицата Симонова, — защото има начин да им забраня да пристъпят прага на дома ми.

— Мамиш се — рече Бояновски. — Как е възможно да попречиш на тези изроди да преследват жертвата си?

Симонова се засмя някак особено.

— Друг път ще поговорим за това. Сега не бива да говориш дълго, ще ти навреди.

После тя изтича навън и Бояновски чу, че съдовете почнаха да дрънкат и усети приятната миризма на подкрепителната супа. Тази миризма имаше необикновено силно въздействие върху Бояновски. Апетитът му се увеличаваше все повече и повече и той чувствуваше нужда да се подкрепи с храна, за да може да продължи пътя си.

Симонова не се забави и отново дойде, като носеше пълна паница със супа.

— Супата е направена от сибирски зеленчук — каза тя, след като постави пред Бояновски едно малко столче, на което сложи паницата. — Този зеленчук се бере само през определено време на годината и се суши по особен начин.

Бояновски не дочака да го поканят втори път, взе лъжицата и като изяде всичката супа, почувствува се подкрепен и в приятно настроение, в каквото отдавна не се беше намирал.

В това време вдовицата седеше в един ъгъл и радостно наблюдаваше как гостенинът й лакомо сърба супата.

— От колко дни съм при теб? — попита Бояновски.

— Три — отвърна тя. — Аз се бях отчаяла; мислех, че няма да се събудиш, а бях самичка. Страхувах се дори да повикам приятеля ти доктора, понеже някои можеше да разбере, че го викам за болен човек.

Учуден, Бояновски попита:

— Какво? Ти познаваш доктор Белон? — възкликна той разтревожен, защото очакваше да научи нещо и за Наталия.

— Запознах се с вашия приятел, когато отидох да ви снема от бесилката. Той беше дошъл да пререже вените ви, за да не би да ви закопаят жив.

Бояновски си спомни за обещанието, което му бе дал докторът. Сега му стана ясно какво щеше да го сполети, ако докторът бе прерязал вените му. Ако беше дошъл само няколко минути по-рано, преди Симонова, той щеше да пререже вените не на мъртвец, а на жив човек. Тогава щеше да умре не от ръцете на палача, а от ръцете на свой приятел.

— Да не би изчезването на моя труп да е предизвикало някакво съмнение? — попита Бояновски.

На лицето на вдовицата се появи весела усмивка.

— Тъй е. Наивните селяни по различни начини си обясняваха това. Предполагаха, че Бог е сторил някакво чудо и никой нямаше да те търси, ако не беше онази никаквица Марушка, която е разпратила навсякъде потери да те дирят.

— Марушка значи е мой смъртен враг! Тогава аз съм изгубен, защото тя ще ме търси, докато ме намери.

— Възможно е да дойде — съвсем тихо рече вдовицата. — Ала няма да те вземе. Мисля, че след като се е уверила, че те няма никъде, най-после е престанала да те дири.

Още не беше произнесла последната дума и на вратата тихичко се почука.

Вдовицата се стресна и лицето й пребледня.

— Богородичке, кой ли идва сега?

Като събра сили, Бояновски стана прав и попита:

— Трябва ли да се скрия? Тя се замисли за минутка.

— Не — каза решително. — В случай, че са шпиони, те не могат да обискират къщата ми.

Отново се похлопа. Вдовицата изтича навън. След като въздъхна още един път, тя извика:

— Кой желае да влезе при вдовицата Симонова?

— В името на Бога, това съм аз, госпожо. Имам да ви съобщя една важна новина.

На вдовицата се стори, че този глас й е познат, ала за да се увери, още веднъж попита:

— Кажете си името, искам да зная името ви.

— Аз съм доктор Белон — чу се отвън.

Сибирската селянка веднага отвори вратата и пусна доктора да влезе.

Лицето му показваше, че носи някаква важна новина.

— Къде е Бояновски? — попита той.

Вдовицата мълчаливо посочи стаята, в която се намираше Бояновски.

Докторът затвори вратата и заедно с вдовицата се отправи към Бояновски.

— Това сте вие, приятелю — рече Бояновски. — А аз помислих, че са дошли моите убийци.

— Какво чудо наистина! Простих се с умиращ, а сега е жив и се здрависвам с него.

Бояновски протегна ръце към доктора. Последният сърдечно ги стисна и с колеблив глас каза:

— Трябва да ви съобщя нещо неприятно. Марушка и убийците ви на всяка стъпка ви преследват.

Бояновски се разтрепера.

— Тогава те знаят, че съм тук.

— Всичко знаят и тази нещастница е дала клетва да ви отмъсти. Въоръжила е и всички селяни и им е обещала богата награда, ако ви намерят и ви заведат при нея. Вие не знаете какво въздействие упражняват парите над тези жалки хорица.

Преди Бояновски да отговори, Симонова решително пристъпи. Никакъв признак на страх не се появи на лицето й. Тя тихо приближи и рече:

— Как е узнала тази блудница, че Бояновски е тук?

— Едно парче от въжето е останало в колата, с която бе доведен Бояновски — каза докторът. — Това намерили шпионите на Марушка и са й го занесли. Веднага на мястото, където отишли, било намерено парчето и понеже наблизо няма друга къща освен вашата, решили, че Бояновски е при вас. Тя въоръжила веднага своите хора. Имат намерение да претърсят всички кътчета на къщата и в случай, че го намерят, той е загубен. Но ето ги, идат.

Една група хора шумно приближаваше. За да ги направи по-решителни, Марушка им беше дала да пият доста ракия и почти всички селяни от групата бяха пияни.

— Ще ги дочакам — каза Симонова, — но първият, който прекрачи прага ми, ще бъде мъртъв.

Тя отиде в кухнята и след малко се върна с една цепеница в ръка.

— За Бога, какво мислите да правите? — извика докторът. — Вие, една слаба жена, искате да се борите с тази тълпа? От това не само че няма да има никаква полза, а наопаки, ще има вреда.

— Ако се страхувате, докторе, скрийте се — рече вдовицата. — И на двама ви ще покажа къде да се скриете, за да бъдете сигурни.

Бояновски поклати глава в знак на отказ. Силите и буйността му се възвърнаха.

— Да се скрия? Не, никога. Да оставя да убият тебе, моята спасителка! Не! Аз ще бъда с тебе, докато дойдат ония нещастници и ако не може друго — нека с тебе да умра.

Благодарният поглед на Симонова бе отговорът. Тя беше от ония жени, които се възхищават от геройските постъпки.

Времето минаваше. Шумът и крясъците се чуваха отблизо; лесно можеха да се различат отделните гласове.

— Да излезе обесеният! — крещяха селяните. — Искаме да ни го дадат в ръцете, да убием това животно.

— Вървете след мен — каза Симонова, — ако не се предадем, ще запалят къщата.

Тя даде знак на доктора да се приближи. Когато той беше вече наблизо, пошепна му на ухото:

— Качете се на покрива, вземете една главня и като видите, че падна мъртва, подпалете къщата.

— Ще го направя, защото искам по-скоро да умра в пламъците, отколкото да падна жив в ръцете им.

Докторът тръгна. Бояновски и вдовицата се запътиха към вратата. Крайно време беше, защото чуха хлопане.

— Разбийте вратата — извика в този миг Марушка. — Щом не ни пускат с добро, трябва насила да влезем. Вие с брадвите — напред!

Но преди да изпълнят заповедта, Симонова отвори вратата и се изправи на прага.

— Селяни, какво искате от мене? — извика тя. — Защо сте дошли в къщата ми и защо искате да ви пусна да влезете?

Любовницата на капитана я прекъсна:

— Аз ще отговоря на този въпрос, госпожо.

— От тебе нищо не искам да зная, аз питам моите съселяни. Това се понрави малко на селяните и те започнаха да си шушукат.

— Оставете Симонова да говори!

— Приятели — подхвана тази хубава жена. — Всеки един от вас ми е драг и е добре дошъл в моя дом. Не сме ли селяни от едно и също село? Между вас има и мои роднини и никой не може да се оплаче, че съм му причинила зло или пък, че съм отказала да изпълня някоя негова молба.

— Истина е — в един глас извикаха всички. — Вдовицата Симонова е била винаги добра към нас.

— Нищо лошо няма да й направим — рече Марушка в този миг. — Искаме от нея само да ни предаде обесения, когото е скрила в къщата си.

— Ами ако не е при нея? — викна един от тях. — Това още не е доказано.

— Трябва да се докаже — извикаха всички. — Симонова е честна жена.

— Глупаци! — рече Симонова. — Насмукали сте се с ракия и не знаете какво вършите.

— Добре, госпожо, но се закълнете, че Бояновски не е у вас.

— Защо мълчите? — попита Марушка, след като вдовицата не отговори нищо.

Един старец отиде до нея и й каза:

— Симонова, аз съм те носил на ръце, когато беше дете. Закълни се в името на всичко, че обесеният не е при теб.

— Да направя това, значи да се закълна в неистина — каза вдовицата.

Марушка нададе радостен вик.

— Видяхте ли? Не може да се закълне, защото не е права. Ужасна глъчка се вдигна след това, но старецът ги сгълча и после пак попита вдовицата:

— Значи ти си скрила човека, когото ние дирим? Тогава ти си го свалила от бесилката и си го довела тук. Ти си го избавила от справедливото наказание.

— Против правдата не извърших нищо — отвърна тази храбра жена. — Само отнех от гнусните убийци тяхната жертва. Да, клетникът, когото дирите, е в къщата ми. Какво искате, хора, от този човек? Какво ви е сторил? Да не е сгрешил към някого от вас? Който докаже такова нещо, ще му го предам.

Всички мълчаха.

Не след дълго пак се чу гласът на Марушка.

— Пред мен е сгрешил и аз имам право над него, защото искаше да убие моя мъж.

Вдовицата се изсмя.

— Слушайте, приятели мои, това е лъжа — извика тя. — Казва, че Бояновски искал да убие мъжа й, а тя няма никакъв мъж. Тя е само държанка на човека, когото наричат Сибирски тигър.

Марушка побесня от гняв.

— За тези думи скъпо ще заплатиш — крещеше тя. — Капитан Николин къщата ще ти запали.

— Нека се опита — скромно отвърна Симонова. — Но трябва да знае, че за пас, бедните сибирски селяни, има правда. Очите на царя виждат всичко, дори и в най-затънтените сибирски краища.

— Царят не ще търпи да обиждат един негов верен служител. Аз съм ти сега цар, защото избавлението ти е в моите ръце. Не препречвай пътя ни, защото ще запалим къщата пред очите ти.

— Няма да ви пусна и няма да ви го предам, докато съм жива — каза Симонова.

— Влизайте тогава в къщата! — извика Марушка. — Защо сте взели тези брадви и тези сопи? Защо се двоумите? Запалете къщата и нека цялата лумне в пламъци!

Като видя, че селяните още се двоумят, тя добави:

— Славен ще бъде този пожар, защото ще утоля жаждата ви с ракия.

Казаното от нея стигаше, за да накара селяните да се нахвърлят върху къщата. Започнаха като бесни да се катерят по стълбите.

— Назад! — извика Симонова. — Не знаете ли старите сибирски закони?

— Кои закони? — викнаха селяните.

— Оня закон — подхвана вдовицата, — който казва: ако заточеник успее да намери убежище в къщата на някоя вдовица и ако тя иска да му стане жена, наказанието му се отменя. Забравихте ли този толкова познат закон?

Старецът вдигна ръка в знак, че иска да говори.

— Известен ни е този закон, дъще, и не ще се намери никой в Сибир, за когото да не е свят.

— Добре тогава, няма да прекрачите прага на къщата ми, щом законът е свят за вас. Слушайте, приятели, аз реших да стана жена на Бояновски.

След като изрече това, Бояновски излезе от къщата и се приближи до нея.

Щом го видяха, селяните отново се раздвижиха.

Симонова сключи ръце около врата на Бояновски и сложи глава на гърдите му.

— Вървете хора, убийте го, след като убиете и мене, защото още преди залез слънце ще бъда негова жена.

Тя отправи към Бояновски поглед, пълен с неизказана нежност, и в този поглед Бояновски можеше да прочете само желанието й да има неговата любов.

Старецът, когото всички слушаха, обясни на селяните, че Бояновски вече е свободен и никой да не смее косъм да откъсне от главата му, докато се намира в къщата на вдовица.

Марушка все още се опитваше да ги разколебае.

Тя обещаваше голяма сума на онзи, който предаде Бояновски жив в ръцете й. Много работи обещаваше, ала нищо не помогна, защото всички тачеха сибирските закони като светиня.

— Нищо не можем да ви помогнем, госпожо — казваха селяните, като свиваха рамене. — Сега той е наш, свободен е вече.

— Всички ви ще съсипя! Ще видите какво мислят в Петербург за вашите стари сибирски закони. На тях там се надсмиват и се подиграват.

Селяните се начумериха.

— Тъй, а! Подиграват се с нашите закони! Нека, нека се надсмиват, но ние няма да им позволим да оскърбяват нашите закони. И ако някой от Петербург посмее да ни нападне, ей Богу, ще има да помни. Ние си живеехме мирно и тихо. Ти и твоят капитан Николин докарахте нещастие в нашето село.

— Та и сам бог е против вас, защото, ако не беше тъй — каза един белобрад старец, — Бояновски нямаше да се спаси от бесилката.

Това тъй силно подействува на селяните, че почти всички вече бяха на страната на Бояновски.

Като разбра, че нищо не ще й помогне, Марушка се обърна и негодувайки, си тръгна по пътя, по който бе дошла.

— Каня всички ви на сватба — каза вдовицата. — Сватбата ще бъде тъй весела, както никоя досега в нашето село.

Всички селяни радостно се развикаха и се разтичаха да й целуват полите.

Не след дълго всички се пръснаха и около къщата на вдовицата утихна.

— Спасен си! — извика тя, след като затвори вратата. — Спасен си. Ти си свободен!

Видяла го най-после спасен и свободен, тя не можа да се сдържи и започна да плаче.

Бояновски сложи ръка на пълните й рамене.

— Аз съм спасен и кому след Бога трябва да благодаря, ако не на тебе? Наистина ти стоеше сред онази навалица почти като някаква богиня. Но как да ти благодаря и за това, че си направи шега с тях, като им каза, че си ме избрала за свой мъж? И го стори само за да ме избавиш от смърт. Заради мене ти излъга, но Бог прощава такава лъжа.

Вдовицата стана от стола си.

— Как? Шега? Ти мислиш, че говоря лъжи? Не, Бояновски, между нас не трябва да съществува никаква тайна. Като казах, че те любя и че ще ти стана жена, не излъгах. То идеше от моето сърце. Признавам: аз те любя. Казвам ти, че моето сърце заби за тебе още от първата ни среща, когато те видях в нещастие. Отначало това беше състрадание, но скоро се превърна в любов.

Отмаляла, тя падна пред него на колене.

— Значи не си говорила на шега, а всичко е излизало от дълбочината на душата ти? Къде бяха очите ми, за да видят твоя поглед? Поглед, пълен с копнеж, който тъй много говори.

Той поиска да я вдигне от пода, но тя държеше да остане на колене.

— Не стой пред мене на колене. Стани!

— Както сега стоя на колене, така ще стоя през целия си живот пред тебе, пред твоята воля и твоя ум, любими мой! Каквото ми заповядаш, ще бъде за мен свят завет. Твоята воля ще господствува в нашата къща. Ще се старая да подсладя колкото мога повече твоя живот. Зная, че сърцето ти не копнее за богатство. Изведнъж да ме обикнеш не можеш, защото едва от вчера се познаваме. Преди да се решиш да ме вземеш за жена, ти трябва добре да ме опознаеш.

Тя се доближи до един голям сандък и като го посочи с пръст, гордо каза:

— Всичко, което Симоновци са спечелили с труд и постоянство за шейсет години, се намира в този сандък. Тук има такова богатство, че с него може да се живее охолно в Петербург. Не го направих, защото не исках да живея самичка в Петербург. Може би някой щеше да се заслепи от това богатство и заради него щеше да ме вземе. Дойде часът, когато мога да го сложа в нозете на един способен човек.

Казвайки това, тя извади от пазвата си ключ и отключи сандъка.

Бояновски остана учуден: не му се вярваше, че сандъкът е препълнен със злато.

Вдовицата разтвори страстно ръце.

— Любими, вземи това богатство! — каза тя. — Вземи го заедно с мене и където пожелаеш, ще те последвам, дори и на края на света. Не ни отказвай, мили, смили се над нас и ни вземи.

Една красива, изпълнена с любов жена стоеше пред него, а освен това в сандъка имаше толкова много злато. Бояновски ненавиждаше парите, но откакто бе в Сибир, той разбра значението и необходимостта от парата.

Ако тези пари бяха негови, той би могъл да се върне в родината си. Желаеше да стане почтен човек; искаше да отстрани както красивата жена, така и златото.

Той беше женен.

Чуден беше този руски закон, който разрешаваше на жените, чиито мъже са в Сибир, да минават за вдовици и да се женят повторно, а на мъжете не бе разрешено.

Това не бе справедливо.

Покрай всичките мъки в Сибир заточеникът оставаше верен на жена си и ако някой неочакван случай му помогнеше да се върне в родината си и да прегърне жена си, можеше да я намери в чужди ръце и децата си с нов баща.

Образът на жена му този път не му се яви, а друг един — този на Наталия, която бе застанала между него и жена му.

Той си спомни за Наталия. Като че виждаше образа й, нейното мило лица и като че тя му казваше тихо:

— По-добре пожертвувай живота си, Бояновски, за да спасиш сърцето си.

Той въздъхна тежко.

Наведе глава, приближи се до Симонова:

— Много щастлив би се чувствувал оня — промълви с разтреперан глас, — който с гореща страст и пропито с любов сърце може да се хвърли в прегръдките ти и да се свърже за цял живот с една такава благородна и възвишена жена. Аз не съм от щастливците, моята съдба е такава, че трябва да носи със себе си нещастието където и да съм. Длъжен съм, мила, да се смиля над тебе, в чиито очи блести гореща и искрена любов. Не мога да приема това сладко блаженство!

— Ти не искаш? Ти ме отблъскваш? — извика Симонова.

— Не казвам това, драга Симонова. Човек трябва да е най-голямото нищожество, за да го стори, да не е достоен да го грее слънцето. Можех да уважавам тази любов и струва ми се, бих могъл да й отговоря. Аз трябва да ненавиждам себе си. Изслушай ме, бедната ми. Ти ме свали от бесилката и ме направи свободен човек. Но ти не можеш да ме имаш за мъж, защото съм женен — имам си жена.

Симонова изпищя с пълен глас:

— Женен, женен!?

Тя объркано гледаше пред себе си. Бояновски се извърна, защото сърцето му се късаше. Подир малко той почувствува, че на рамото му се опряха две нежни ръце, а един нежен глас му шепнеше:

— Дори да принадлежиш на друга, аз пак те любя и не мога да се разделя с тебе. Ще дойда при тебе като прислужница, вземи ме със себе си и ме обичай.

Като се разплака, тя падна на гърдите му.

— Бях горда жена, един поглед само ме обиждаше; откакто умря мъжът ми, никого не съм обичала. Но тебе обикнах и за твоята любов съм готова и държанка да ти стана.

Бояновски я погледна със съжаление.

— Аз бих могъл да използувам слабостта ти — рече той. — Но зная, че с това ще те направя нещастна за цял живот. Аз съм ти толкова признателен, че не бих могъл да ти сторя зло, нито да те изложа на безчестие. Още утре може би ще се разкайваш за онова, що днес направи.

Вдовицата сключи вежди.

— Значи ме презираш! Не ме искаш, в твоето сърце няма място за мене. Добре тогава, зная какво ме очаква.

В тази минута влезе доктор Белон. Той беше ням свидетел на тази изповед. Пошепна на Бояновски:

— Какво направи, клетнико?

— Това, което сърцето и честта ми налагат — отговори той също така тихо.

— Не знаеш ли, нещастнико, че отхвърлената жена не забравя никога да си отмъсти на онзи, който я е отблъснал? Тя ще ти отмъсти, още повече че ти си в нейни ръце.

Бояновски понечи да му отговори, но някой похлопа на прозореца.

— Ей, хубавичка вдовичке, отвори. Ще ти съобщя нещо важно — обади се отвън един глас, който бе познат на всички.

Беше на околийския началник.

— Какво ли иска този човек? — каза вдовицата, като се опомни. — Скрийте се, докторе; не трябва да ви види тука.

Докторът влезе в съседната стая, а тя отвори вратата на капитана, който влезе, като се смееше.

— Не се плашете — рече капитанът, като забеляза Бояновски в ъгъла. — Дойдох да се посъветвам с госпожа Симонова. Прерових стария сибирски закон и открих, че беглецът не може да живее в къщата ви, докато не се венчаете, а това трябва да стане преди залез слънце. За това и дойдох. Държанката на Николин прерови всичките закони и може да намери тази точка. Трябва да побързате да се венчаете, за да не стане късно.

Той улови вдовицата за ръката и я заведе настрана, за да не чуе Бояновски онова, което щеше да й каже.

— Аз ви дължа много, но дълг за дълг, гласи поговорката. Ще ви помоля да ми услужите с още 400 рубли.

— Ще ви дам — рече вдовицата. — Само бързайте да ми изпратите свещеника.

Капитанът се почеса по ухото.

— Ще ми дадете тогава вашата кола, тъй като на идване видях свещеника в една кръчма. Беше се понапил.

— Излей тогава една кофа вода на главата му. Венчавката трябва да стане след един час.

— Ако трябва, и на гръб ще го донеса. Той излезе, като се смееше.

Вдовицата остана с Бояновски, приближи се до него и с наведени очи каза:

— Съдбата ни свързва насила. Аз не бих могла да те покровителствувам, ако не станеш мой мъж. Насила няма да те принуждавам, трябва да се съгласиш, ако ти е скъп животът.

— Не се двоуми, Бояновски — обади се докторът. — Днес имаш един случай да станеш свободен гражданин в Сибир, а утре ще бъде късно.

Бояновски започна да скубе косите си.

— Аз съм женен човек и не мога да се съглася, защото ще бъде голям грях. Вие, Белон, знаете какво очаква оня, който има две жени.

— В това положение друго не ти остава. Можеш да се ожениш само формално и след като се венчаеш, ще бъдеш свободен човек.

— Ще се съгласи ли на това вдовицата Симонова? — попита Бояновски.

— Съгласна съм — реч е вдовицата с кротък глас. — Щом свещеникът ни венчае, на другия ден това ще се забрави и аз ще те придружа през Сибир като свободен човек. Когато стигнем до границата между Европа и Азия, ще се разделим завинаги. В широкия свят ти ще забравяш жената, която чезне за тебе в Сибир!

Гласът й се задави в сълзи.

Преди да вдигне глава, Бояновски взе ръката й и горещо я целуна.

— Хиляди пъти ти благодаря за великодушието. Никога не ще те забравя и винаги когато си спомня за тебе, ще те благославям.

Изминаха няколко минути в мълчание. Зачу се трополене на кола, след малко двама души слязоха от нея. Това бяха капитанът и свещеникът, но влезе само първият.

— Свещеникът остана навън, защото се страхува да не го видите пиян. Той има едно условие.

— Условие? Какво? — запита вдовицата.

— Иска да ви венчае в тъмна стая. Вдовицата се изсмя на това.

— Ще изпълня това негово желание — каза тя. — Като затворя капаците на прозорците, стаята ще стане тъмна.

Каза това и начаса го изпълни.

Веднага в стаята стана много тъмно.

Капитанът доведе свещеника, който с колебливи крачки се доближи до младоженците.

Свидетели на венчаването бяха капитанът и доктор Белон.

С глас, който звучеше по-скоро като бучене, отколкото като пеене, той изчете обичайните молитви на церемонията, след което хвана ръцете на двамата и ги благослови.

То беше някаква особена венчавка, каквато никъде по света не бе ставала. Тия, които се венчаваха, не можеха да се видят.

Бояновски усещаше, че ръката на Симонова трепери.

След като чуха и последното амин, капитанът хвана свещеника за ръката и го изведе от стаята. Мимоходом прошепна на Симонова:

— Утре ще дойда за парите, а сега ви пожелавам щастие и дълъг живот. Ти наистина попадна на много добър човек.

След няколко минути колата потегли.

Свещеникът сне расото си и ако го беше видяла Симонова, щеше просто да се уплаши, това не беше свещеник, а писарят на капитана. Последният се смееше весело.

— Ха, ха, ха, хубавата вдовица сега ми падна вече в ръцете. Твоето венчаване не чини счупена пара. Сега ще имаш да ми даваш парици — толкоз, колкото искам, а моето искане е голямо. Че вдовицата има много пари, в това съм напълно уверен. Те се намират в сандъка в нейната стая. А зная и това, че когато я поисках за жена, тя ме отхвърли и ми се подигра. За всичко ще съумея да й отмъстя. Заклех се още тогава, че ще й върна мило за драго и ето че днес му дойде времето. Може би тя сега е в обятията на този човек и го целува и му се любува, като мисли, че е неин мъж. Държанка си ти, вдовице Симонова, и нищо друго. На челото ти утре, когато станеш, ще има петно — петното на греха.

Като говореше така на себе си, той мушна ръка в джоба си, извади една банкнота от пет рубли и я подаде на писаря. — Това е за тебе, братле. Ти изигра така добре ролята си, че заслужаваш да пиеш едно шише хубаво винце за здравето на младоженците.

— Да са живи младоженците за дълги години! — извика писарят.

Надалеч, много надалеч се разнасяше гласът му, изпълнен с подигравка и злоба…

— Накъде? — запита Бояновски Симонова. Симонова се изчерви от срам.

— Отивам да приготвя леглото.

Тя изтича от стаята и от горния етаж се чуха стъпките й.

— Благородна жена, но не смятам да отговоря на любовта й, макар че сърцето ме боли за това. Заради един час удоволствие не бива да я погубя завинаги. Не, не, това няма да го бъде — аз съм длъжен да й бъда благодарен за живота си. Аз съм цял глупак, като се представям за светец пред жената, която ме люби — каза Бояновски. — Но не съм ли венчан за нея?

Подир малко пак добави:

— Не, не, аз няма да живея под тази стряха. Може един ден да надвият чувствата и да се отдам на страстта си. За да не се кая после, аз трябва да напусна тази къща.

— Леглото ти е вече готово — чу се глас зад него.

Със запалена свещ в ръце Симонова стоеше на вратата. Бояновски се приближи смело до нея.

— Вие искате тъй скоро да си вървите?

Тя потрепера, сякаш бе ударена с нож в сърцето.

— Искам да си ходя, защото присъствието ми те обижда. А като не ме виждаш, скоро ще ме забравиш.

Тя поклати глава в знак на отрицание. Сълзи потекоха от очите й.

— Вярваш ли, че ще те пусна да пътуваш сам през Сибир — добави тя. — Това няма да стане. Не, аз ще изпълня обещанието си. Ще те изпратя до границата на Европа.

Каквото и да кажеше Бояновски, тя държеше на своето.

— Лека нощ — рече Бояновски, — утре ще се разделим. Той притисна ръцете й и я целуна горещо по лицето. Бояновски не мигна цяла нощ, защото слушаше непрестанния й плач, който идеше отдолу.

Току-що бе задрямал на съмване и вдовицата го събуди, защото колата бе готова за път. Той стана и бързо се облече Долу намери доктор Белон. Той беше дошъл да се сбогува с него. Сърдечно се прегърнаха и се сбогуваха.

Докато вдовицата оправяше юздите на конете, Бояновски дръпна доктора настрана и му пошепна:

— Как е Наталия? Ти не знаеш, приятелю, какво бих дал на онзи, който ми я доведе тук да се сбогуваме.

Докторът се колебаеше дали да му съобщи истината, но след малко реши да не му казва за случилото се.

— Защо ли пък да стоварвам още една болка на сърцето ти? — каза докторът. — Тя е още на легло тежко болна — добави той, като видя, че Бояновски настоява да узнае нещо за Наталия. — Но надявам се, че с божията помощ ще я спася.

— Ако не знаех, че Наталия се намира под вашата закрила, не бих се реши да тръгна.

— Конете повече не могат да стоят спокойно — рече Симонова. — Време е да се тръгва.

Белон сърдечно стисна ръката на приятеля си.

— Завиждам ти, Бояновски, че се връщаш в милото си отечество. Аз оставам в пустия Сибир, но мъчно бих се решил да замина, защото онова, което ми е най-скъпо, се намира в тази земя. Самотният гроб на сибирския път ме спира. За него ден и нощ ще мисля.

Те си стиснаха още един път ръцете, целуваха се, след което Бояновски се качи на колата. Симонова плесна с камшика и конете тръгнаха.

Дълго, много дълго докторът стоя на пътя, гледаше след колата, която все повече и повече се губеше от очите му. После се извърна и тръгна към гроба, в който беше погребано всичкото му богатство. Там отиваше да изкаже болките си.