Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Todtenfelder von Sibirien (oder Das Geheimnis des russischen Kaiserschlosses), 1890–1891 (Обществено достояние)
- Превод от немски
- Ив. Димитров, 1932 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 57 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция (том 1)
- NomaD (2008 г.)
- Сканиране, разпознаване и корекция (том 2)
- ultimat (2009)
- Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
- Сергей Дубина (2 ноември 2008)
Том 1: Глави 1–43
Източник: http://dubinabg.eu
Издание:
Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга първа
ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991
Немска, второ издание
Редактор Иванка Петкова
Художник Димо Кенов
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Ирина Йовчева
Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Донка Симеонова
Том 2: Глави 44–106
Издание:
Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга втора
Оригинално несъкратено издание
Немска, второ издание
ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991
Редактор Иван Христов
Художник Димо Кенов
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Ирина Йовчева
Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Боряна Драгнева
История
- — Добавяне
- — Добавяне на втори том
XVIII. КРАСОТАТА ПОБЕЖДАВА
Феодора Бояновска се готвеше да си легне.
Тя седеше на края на леглото и размишляваше.
Чудно нещо, откакто бе съсипала Хуго, някакъв вътрешен глас я безпокоеше.
Феодора не се разкайваше за стореното. Човек като Феодора не е способен да изпитва разкаяние, но като че ли с това бе изгубила едно от най-приятните си забавления. Тя се чувстваше като дете, което е захвърлило играчката си във водата, а после скърби за нея.
Феодора знаеше, че такъв внимателен и мил кавалер като Хуго няма да намери никога. Времето, прекарано с него, бе най-хубавото и най-милото през целия й живот.
— Бедният — каза си тя с въздишка. — Той ме обичаше и само бог знае дали някога някой друг ще ме обича така искрено. Той толкова ме обиди, че не можах да забравя това. Но аз често ще си спомням за него. Бедният Хуго! Как ли си сега и къде ли скиташ в това лошо време, без подслон, като човек, който завинаги е отхвърлен от човешкото общество!
Казвайки това, тя се отпусна на възглавницата; вдигна завивката, която бе отгоре й, и се настани на мекия дюшек.
Дълго лежа с отворени очи, сложи ръка на гърдите си, за да успокои сърцето си, което биеше силно, а буйните й гърди, красиви като на Венера, бурно се повдигаха.
— Днес пак съм много възбудена — каза си тя. — Образът на Бояновски не ме напуска. Веднъж да напусна тази къща! Всеки час ми се явяват духове и от всеки ъгъл ме преследват спомени. Ах, във Вилата на духовете няма да бъде както тука, където всичко ми напомня за Бояновски. Това е поради буйната ми кръв. Само някое хладно питие ще ме успокои.
Изправи се полека на леглото и дръпна звънеца. Надяваше се, че Леония ще дойде, но никой не се появи.
— Къде може да е Леония? — каза си сърдито тя. — За Бога, аз вече не й вярвам. От известно време в погледа й има нещо, което не ми харесва. Страхувам се, че крие нещо. Може би иска да спаси майката на Бояновски. Къде ли е ключът на зимника? Ключът! Аз го сложих под възглавницата, както обикновено.
Тя се надигна и започна да търси малкия ключ. Най-после го намери.
Сега дишаше по-леко; легна си и пак дръпна звънеца.
След малко влезе Леония и попита какво иска госпожата.
Леония наистина се бе променила. Известно е на читателите, че гърбавата шивачка Петровна бе писала писмо на Леония. Като получи писмото, тя отиде в зимника, където живееше Петровна, и оттогава често я посещаваше.
Там Леония намери още един познат човек — Хуго фон Пал.
Хуго искаше да използува случая и чрез нея да си отмъсти на Бояновска, както знаят читателите, Леония обичаше Хуго и му издаде тайната за лудата.
Пред Хуго се откри обширно поле за действие. Той трябваше да освободи майката на Бояновски, а тя щеше да даде под съд снаха си.
Хуго поиска от Леония да го остави да отиде при лудата и да поговори с нея. Тя му обеща да се сдобие с ключа.
По какъвто и да е начин тази нощ Леония трябваше да вземе ключа.
Тя знаеше, че Феодора го крие под възглавницата си, но пак се надяваше да го вземе.
— Донеси ми една лимонада — каза тя на Леония. Французойката веднага стори това и й подаде пълната чаша. Феодора поднесе чашата към устните си, но преди да отпие, погледна недоверчиво Леония.
— Навярно не си ми направила отрова?
— Почитаема госпожо, как можахте да си помислите такова нещо! — каза Леония.
— Знам, аз само се шегувам, ти си ми вярна и искаш да живея дълго. Нали така, Леония? Нали аз не се мамя?
— Не, милостива госпожо, аз съм, аз съм…
— Добре — прекъсна я Феодора, — ти си върви, аз съм уморена.
— Да изгася ли лампата, госпожо, или да я оставя да гори? Феодора й даде знак да я изгаси.
След малко в стаята настана гробна тишина.
Феодора чу как слугинята затвори вратата. Тя бе сама, съвсем сама и искаше да спи спокойно. Но Феодора се мамеше — тя не бе самичка, както си мислеше.
Леония не бе излязла, тя само отвори и затвори вратата, но не излезе, а се скри зад пердето, което разделяше двете стаи.
Тя искаше да почака, докато заспи Феодора, и после да вземе ключа за зимника, където се намираше майката на Бояновски.
Остана така четвърт час. Освен дишането на красивата вдовица, в стаята нищо не се чуваше.
Леония полека напусна скривалището си, но веднага се върна, цяла разтреперана от страх.
Бе видяла нещо ужасно:
Под леглото на вдовицата имаше една черна фигура, която явно бе стояла дълго там. Фигурата стана.
Това бе един младеж. В ръцете му светеше нож.
Той се наведе над леглото, а с дясната ръка вдигна святкащия нож.
Леония не знаеше какво да прави — дали да вика за помощ или да мълчи.
От гърдите на младежа се изтръгна дълбока въздишка: той се разтрепера и посърна. Красотата го омая — победи го…
Ръката, с която държеше ножа, се отпусна. Той бе зашеметен от хубостта на Феодора. С прикован поглед съзерцаваше тази чудесна жена. Из гърдите му се изтръгна възклицание и камата падна на меката покривка. Той наблюдаваше красивата жена, която тихо спеше на копринените възглавници пред него. Кръглите й гърди се издигаха и спадаха. Той не можеше да снеме поглед от нея.
— Колко е прелестна — казваше си, — колко е красива! Наведе се над Феодора.
Дали се бе разкаял за намерението си да убие жертвата?
Не, той не се наведе с цел да я убие. В погледа му не се четеше желание за убийство. Той бе заслепен от любов.
Искаше да целуне румените уста в знак на горещата си любов.
И когато устните му бяха само на един пръст от Феодорините, тя се отдръпна и изпищя.
Ужас се изписа на лицето й. Тя сложи ръка на сърцето си, сякаш искаше да го запази от ножа. Най-после устните й потрепераха и тя продума:
— Бояновски! Значи наистина си дошъл. Милост, милост! За минутка лицето й се промени, тъй като човекът застина пред нея и каза:
— Не мога да сторя това, макар че ще платя с главата си. Щом Бояновска се увери, че това не е мъжът й, изведнъж доби кураж.
Тя протегна ръка, взе свещта и освети цялата стая.
Убиецът неподвижно лежеше на мечешката кожа. Бе закрил лицето си с ръце, сякаш искаше да се скрие от Феодора — да не го познае. Тя обаче го позна още от пръв поглед.
Това бе Исидор — племенникът на Марголински.
Феодора се изсмя, а после се обърна към Исидор:
— Че станете де, млади човече! Аз не очаквах да се видим тъй скоро.
Полекичка Исидор се повдигна и с отпуснати ръце застана пред Феодора.
— Наистина досега не съм имала по-необикновено посещение. Вие не ме познавате още добре и влизате в стаята ми без предварително предупреждение. Ей Богу, вашите деди май са живели под ясното египетско слънце, защото такава буйна и гореща кръв като вашата в студената Русия няма.
Исидор не промълви нито думичка; погледът му ставаше все по-мрачен.
— Не се подигравайте с мен, Феодора. Вие дори не предчувствувахте, че можехте много лесно да умрете. Не можете и да предположите в каква опасност се намирахте.
— Опасност? В каква опасност съм могла да се намирам, когато вие сте с мене?
Исидор я изгледа и вдигна ножа от килима.
— Виждате ли острието на този нож? За вас беше предназначено.
— Кой, кой трябваше да направи това?
— Аз — отвърна Исидор, — мен избраха.
— Избрали са вас, за да станете мой убиец? Какви глупости говорите! Кой е могъл да ви застави да станете убиец и защо?
Исидор обори глава.
— Не мога да ви отговоря на този въпрос. Не ви ли е достатъчно, че ви пощадих, и то в моя вреда?
Тя непременно искаше да узнае истинската причина.
— Имам чувството, Исидоре, че сме запознати не от няколко дена, а сякаш са се изминали цели месеци и години, откакто се видяхме за пръв път. На еднаквите ни натури се дължи това. Сърцето ви бие много по-силно и буйно, отколкото на другите младежи, тъй както и моето. Ние ще бъдем добри, много добри приятели, Исидоре.
Младежът почувствува как две ръце го хванаха за рамената и как топлият дъх на Феодорините устни погали устните му.
— Добрите приятели обаче трябва да бъдат искрени един към друг, а с това, Исидоре, вие не можете да се похвалите — прибави Феодора. — Иначе отдавна щяхте да ми кажете кой ви даде ножа, за да ме убиете.
— Не мога да ви кажа — рече Исидор, — дори ако в тази минута ми обещаете и най-голямото щастие. Устата ми ще останат затворени, защото ме обвързва клетва.
Вдовицата сърдито се надигна и силно стисна ръката на Исидор.
— Човече! — раздруса го тя, сякаш искаше да го пробуди от тежък сън. — Не ме заставяй да прибягвам до крайност. Размисли: в моите ръце си, само да дръпна тази верижка и моите хора веднага ще бъдат тук. Мога да те арестувам и онова, което не желаеш да кажеш на мен, ще трябва да го кажеш на съдията.
— Нито вие, нито полицията ще успеете в това — отвърна Исидор.
— Глупак! — извика Феодора. — Ти нищо не знаеш за големите мъки и изтезания, с които ще си послужи полицията, за да те накара да проговориш.
— От никакви мъки не се страхувам — каза Исидор. — И на бесилка да ме окачат, думица не ще продумам.
Феодора го хвана за ръка и го притегли към себе си.
— Значи ме заставяш да ти открия тайната на сърцето си? — каза тя. — Трябва ли да ти кажа и това, че не мога да издържа да те гледам в нещастие? Не, ти не бива да попаднеш в ръцете на палачите, ти не трябва да имаш работа с руската полиция. Не ми казваш кой те е заставил да ме убиеш. Добре, тогава кажи ми защо не ме уби? Защо не ме уби, докато спях. Тогава щеше да изпълниш желанието на онзи, който те е пратил, а аз нямаше да зная кой е пролял кръвта ми.
Исидор не продума нито думица, а Феодора го притегли още по-близо към себе си и обори глава.
— Но отговори, защо не ме уби, когато спях?
Исидор трепна. Големите му черни очи заблестяха с необикновен пламък и той улови лицето на Феодора.
— Защото твоята красота ме увлече, защото прелестите ти ме обезоръжиха, защото те любя до полуда.
Иронична усмивка се изписа на Феодорините устни. После тя се изтръгна от прегръдките на Исидор и се облегна на възглавницата.
— И това наричаш любов, а не искаш да изпълниш първото ми желание. — Тя хвана Исидор, притисна го до себе си и като облегна на гърдите му хубавата си глава, каза:
— Ако наистина ме обичаш, кажи ми, Исидоре, кой ти нареди да ме убиеш?
— Ако ти кажа, загубен съм!
— Но ако ми кажеш, от мен ще получиш най-голямата награда, каквато мога да ти дам.
Исидор се бореше със себе си. Искаше да отблъсне тази жена, но тя само го притискаше още по-силно и той се отпусна и дълбоко въздъхна на гърдите й.
Вдовицата го помилва по меките коси, а устните й диреха неговите.
Исидор разбра, че тази жена съвсем го е завладяла. Той знаеше, че е достатъчно да го целуне и ще бъде неин. Стараеше се да се изтръгне от прегръдките й, ала тя не го оставяше.
— Ще трябва да избираш между мене и онзи, който те е изпратил да ме убиеш. Мъчно ли ти е да решиш на коя страна да застанеш?
Феодора го целуна по лицето, после по устните.
Много продължи тази прегръдка.
Зад завесата стоеше Леония, която стана свидетел на целия им разговор. Тя се възползува от случая да излезе от стаята.
Исидор продължаваше да лежи в прегръдките на тази жена.
Феодора тържествуващо погледна Исидор, който я пронизваше със страстния си поглед. Той не можеше повече да мълчи — трябваше да й се изповяда.
— Кажи ми, любими, името на този, който те изпрати да ме убиеш.
— Ако ти го кажа, ще бъдеш ли моя? — извика Исидор.
— Твоя, съвсем твоя, само твоя.
— Тогава добре — извика той, — ще ти кажа. Нихилистите искат да те погубят.
— Нихилистите! Така и предполагах. Исидор извика и се наведе до леглото.
— Изгубен съм! Това предателство ще ми струва живота. Издадох другарите си и защо? За да задоволя страстта си! Никой досега не се е измъквал жив от тези силни хора. Отмъщението им ще ме връхлети и един ден, когато намерят трупа ми да се облива в собствената си кръв, никой не ще отговаря за моето убийство.
— Щом си толкова луд да чакаш да те убият! Не можеш ли да избягаш и да се скриеш някъде?
— Да се скрия от тях! — извика Исидор, кършейки ръце. — Досега никой не е избегнал тяхното зорко око. Не, аз съм изгубен; дори да се скрия и в най-затънтеното място на света, пак ще ме намерят.
— То се знае, че ще те намерят, но ако се скриеш сред многобройната тълпа на някой милионен град, не вярвам да те намерят.
— И ти желаеш това? — извика Исидор и в очите му светна искра от надежда.
— Да, искам го, желая го — каза Феодора и простря ръце, за да го привлече по-близо. — Трябва да ми отговориш на въпросите, които ще ти задам сега.
— Още неща да ти казвам, значи да предам другарите си. Не, Феодоро, избий това от главата си.
— Слушал ли си, Исидоре, за Париж — пошепна тя, — слушал ли си за Париж, за оня очарователен град, където животът е весел? Ще отидем там, любими, там ще отнесем нашата любов и весело ще прекарваме дните си. Представи си една малка виличка между Париж и Версай — там можем да бъдем радостни и да се обичаме. Представи си, че можем да бъдем радостни и да се обичаме. Представи си, че вървиш по булевардите, а аз съм до тебе. А вечер, когато се върнем във вилата, когато ни обгърне тъмнина, ще бъда при тебе.
— Питай, питай каквото искаш и аз на всичко ще ти отговоря! — страстно извика Исидор.
— Кажи ми тогава кой е водач на събранията на нихилистите?
Исидор постави длани на лицето си, сякаш искаше да скрие онова, което щеше да каже.
— Михаил Бакунин — тихо каза той.
— Бакунин! — извика учудено Феодора. — Възможно ли е той да се намира в Петербург, когато главата му е оценена?
— В Петербург е и всеки ден ходи по улиците. Правителството може да оцени главата му за колкото иска и пак няма да се намери човек, който да издаде Бакунин.
— И той произнесе моята смъртна присъда?
— Той е първият, който иска твоята смърт.
— А в какво ме обвиняват?
— В това, че си предала мъжа си, който също бил нихилист. Феодора пребледня и макар да се стараеше да се покаже спокойна, гласът й пак трепереше.
— Как, нима вярват, че аз съм предала мъжа си? Какво подло обвинение! Имат ли доказателства за това?
— Когато Михаил Бакунин каже нещо, доказателства не са нужни.
— Значи Бакунин повдигна обвинението срещу мене?
— Да, така е. Нещо повече: той твърди, че ти си подкупена агентка на полицията, която има за цел да подмамва съмнителни лица, а сетне да ги продава скъпо на Кардов.
Красивата вдовица се сепна и падна на възглавниците на леглото си.
Тя мислеше, че никой не знае тайните й, а трябваше да се увери, че неприятелите й добре ги знаят.
И то тъкмо Михаил Бакунин бе узнал за отношенията й с полицията!
Тя не познаваше лично този човек, за когото говореше цяла Русия, но тя знаеше, че той е неустрашим, непоколебим и може да унищожи хиляди, за да спаси само един. Сигурно не е човек, а дух — каза си тя. Въпреки това у нея се появи желание да се запознае с този странен човек.
„Трябва да се запозная с него и да го погубя.“
— Никой ли не се намери да ме защити? — запита Феодора племенника на Марголински.
— Никой — отвърна Исидор.
— Благодаря ти, всичко ми каза. Почакай, още едно искам да ми кажеш, Исидоре. Чудно ми е как нихилистите правят събранията си в Петербург при такава усилена полицейска охрана? Кажи ми къде правят събранията си.
Исидор се двоумеше да й отговори, защото бе сигурен, че ако й кажеше това, неговите другари заедно с Бакунин щяха да бъдат погубени.
Той си спомни за дадената клетва и разбра колко много ще сглупи, ако стори това.
— Кажи ми — настоя Феодора, като се досети, че той се двоуми.
Исидор дълбоко въздъхна и каза една лъжа:
— Нихилистите се събират в къщата на вуйчо ми.
— Нима е възможно този хитър и предпазлив Абрахам да допусне нихилистите в къщата си?
— Абрахам Марголински има нужда от пари, а той получава добри пари от нихилистите.
Феодора едва можа да скрие радостта си.
Тя знаеше вече това, което полицията отдавна търсеше, и сега можеше с един удар да съсипе опасните нихилисти.
Още същия ден щеше да съобщи тайната на Кардов, ала скъпо щеше да му я продаде.
Исидор я събуди от мечтанията й.
— Аз изпълних своето, сега е вашият ред — каза той, като се доближи до нея, — изпълнете обещанието си.
Подла усмивка плъзна по устата й, тя погали косите на Исидор.
— Голямото щастие не пада в ръцете ни така скоро, млади човече, както узрелият плод от дървото. Нужно му е време.
Евреинът се намуси.
— Какво значи това? Ти си ме измамила?
— Клетнико, нима смееш да ми говориш такива работи? Исидор се хвана за главата, наведе се и взе ножа, който бе на пода.
— Клетник! — скръцна със зъбите си той. — Не си въобразявай, че можеш да си играеш с мене. Този нож ще прободе фалшивото ти сърце, ти си още в моите ръце, приготви се да умреш или изпълни обещанието си.
Феодора отпусна ръце и каза:
— Аз съм твоя, само твоя. Ако ме вземеш насила, ще загубиш щастието си — това, което ти обещах. Не знаеш ли, че доброволната любов е по-сладка от насилствената?
— Добре, нека бъде както желаеш — рече той. — Но не си въобразявай, че ще ме измамиш: напомням ти го, Феодоро. Отмъщението ми ще бъде страшно.
Вместо отговор тя пъхна ръка под дрехата и извади едно ключе, което бе вързано с копринен конец на врата й.
— Вземи това ключе; с него сама се предавам в ръцете ти. То отваря малката врата на южната страна на къщата. Когато пожелаеш, можеш да идваш при мене без всякакви церемонии. Ако те измамя, можеш да ме убиеш.
Исидор взе ключа и го постави в джоба на жилетката си. Сега бе сигурен, че Феодора не го лъже. Той се хвърли още веднъж в обятията й и я целуна по устата. След това си отиде.
Когато той затвори вратата, Феодора вдигна заканително юмруци, лицето й се промени и тя каза:
— Глупак, мислиш ли, че природата ме е дарила с толкова прелести, за да им се радваш ти? Ще платиш скъпо за мръсните целувки, които горят още на устата ми. Ще те унищожа, както другите. Е, Михаил Бакунин, не знаех, че ти си ми бил смъртен враг. Ние с тебе ще се борим на живот и смърт и ще видим кой ще победи — ти или аз!