Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (35)

XXXII. КЪЩАТА НА ЕВРЕИНА АБРАХАМ

От десет дни вече Клариса Ягодкина чезнеше в къщата на евреина Абрахам. Тя едва-що не полудя.

Пробуди се в един зимник; светлина проникваше през малък отвор в стената.

Не можеше да си обясни как е попаднала тук, а и нямаше кого да попита, понеже никой и не идваше. Два пъти дневно през едно малко прозорче на вратата й подаваха храна, която тя не вкусваше. Молеше се на Бога и вярваше, че скоро ще се освободи, но досега изобщо не бе чула човешки стъпки.

Изглеждаше, че в тази къща няма жива душа или пък нарочно я бяха забравили.

Искаше й се да се самоубие, но не се решаваше, щом се сетеше за баща си — какво щеше да си помисли и да каже той.

— Той ще ме търси, но едва ли ще ме намери, защото са ме сложили не в тъмница, а сигурно в някой зимник.

Цели десет дни тя прекара в тоя зимник, а на единадесетия по обед вратата се отвори и влезе един добре облечен човек с горда стойка.

По външен вид изглеждаше интелигентен и добър.

Той се приближи до Клариса и седна на един стол.

— Клариса Ягодкина, аз ида да ви известя за вашата съдба, която за жалост не е от най-добрите.

— Който и да сте, милостиви господине, съжалете се над мене, защото аз нищо лошо не съм направила и по-скоро ме заведете при родителите ми.

— Това е невъзможно — отговори Михаил Бакунин. Защото това беше той. — На света няма по-лош човек от баща ти и ти няма повече да го видиш.

— Няма да го видя вече? Това е невъзможно. Вие навярно смятате да ме държите цял живот затворена в този зимник?

Бакунин не отговори нищо.

— Тогава, моля ви, имайте милост към мене — каза Клариса. — Навярно аз съм сторила нещо много лошо, за да ме наказвате така строго.

— Вие не сте сторили нищо, клето дете, но не знаете ли, че според Библията децата изплащат греховете на бащите си? Баща ви е сторил много лоши дела. Вашият баща е вършил големи злини и ние сега, за да го накажем ужасно — вземаме вас.

— Заради злините на баща си ли трябва да страдам? Но кажете ми какво мислите да правите с мене? Нима мислите да ме държите в тази дупка, докато ми побелеят косите?

— Да те пуснем, но се боим да не ни издадеш — отговори Бакунин.

Клариса коленичи пред Бакунин.

— Милост — молеше го тя, — не ме довеждайте До лудост. Аз ви се заклевам, че няма да ви издам, защото вече не ще видя никой човек, ще се обрека на небето.

Бакунин се смили. Той нямаше кораво сърце. Отказваше да слуша сърцето си само тогава, когато трябваше да постигне известна цел. В такива случаи той газеше и през трупове. Като видя коленичилата и молеща се Клариса, той се трогна много.

— Клето дете, от все сърце бих желал да изменя съдбата ти. Бих те извадил от тази тъмница и бих те пуснал между хората, но не смея.

— Аз ви моля — извика Клариса, като видя колебанието на Бакунин. — Съжалете се над мене. Позволете ми още веднъж да ви видя и да ви чуя. Това, което искам от вас, не е свобода. Но мога ли да говоря?

— Говори, мило дете — каза Бакунин, — но преди всичко стани, защото не е прилично жена да стои на колене пред мъж.

Клариса стана.

Бакунин беше дълбоко трогнат. Бе дошъл да съобщи на Клариса, че тя е осъдена да остане в този зимник няколко години, а може би и през целия си живот. Той хранеше голяма омраза към този човек, който бе погубил толкова хора. Мислеше да и каже всичко това и бе сигурен, че не ще измени на решението си. Той бе хладнокръвен човек. Хладнокръвно бе гледал как умират хора, които той с една само дума е можел да спаси. Делото, на което се бе посветил, му диктуваше това.

Но какво се бе случило днес, че той стана друг? Разбра, че е изгубил твърдостта си. Започна да се разкайва. Ако бащата е предател, то защо заради него трябва дъщеря му да страда? И то каква дъщеря! Толкова мила, кротка и прекрасна девойка той не бе виждал досега. Макар че бе решил още при първата дума да я прекъсне, не можа да го стори, а кротко й рече:

— Кажете ми, Клариса, кажете ми всичко, което тежи на сърцето ви.

— Вие мислите, че аз ви моля да ме пуснете на свобода, за да мога да се наслаждавам на всички прелести на живота като дъщеря на богат баща? Ако е така, много се мамите. В тази минута, когато моят живот се намира във вашите ръце, аз ще бъда много искрена. Да, в къщата на баща си аз не съм се чувствувала никога щастлива. И макар че той правеше всичко за мене, аз се ограничавах. Струва ми се, че усмивката му е лъжлива, че гласът му е престорен, че иска да ме излъже. Аз зная, че той е бил груб с майка ми и че тя не беше нищо друго освен една топка за игра в неговите ръце. Говорили са ми, че богатството си е спечелил с лъжа и безчестие — неща, които ме отвращаваха от него. Майка ми е била винаги добра към мене, но все пак ми се струва, че не ме обича като дъщеря. Така аз преживях малкото години в къщата на родителите си. Често ми идваше наум да отида в някой манастир и малко остана да го сторя, но срещнах човек, който събуди моята любов. Но какво ви е? — попита уплашено Клариса, като забеляза промяна върху лицето на Бакунин.

Той бе станал и с една ръка се държеше за стола.

— Любов, казахте вие? Моля продължавайте тогава.

— Да, аз се запознах с един човек, когото трябваше да почитам. Той беше първият, когото съм срещала в живота си. Наистина прекрасен човек, такива сега се срещат рядко.

Аз обикнах този човек, навярно щях да спечеля неговата любов и по такъв начин щях да се помиря със света.

— Как — извика Бакунин, — вие сте го обичали? А той?

— Той не можеше да ме обича, защото оплакваше друга, ки ято дотогава е любил.

— Този човек знаеше ли, че Клариса Ягодкина го обича?

— Той не чу това от моите уста, но можеше да го чете в очите ми. Ах, думата стоеше хиляди пъти на устата ми и аз исках да извикам: Аз те любя, Конрад Фелзингер!

Бакунин бързо се приближи до нея и я хвана за ръката.

— Как казахте? Този човек как се казва? — прекъсна я той.

— Той се казва Конрад Фелзингер и това име ще бъде за мене свято — каза Клариса.

— Винаги свято — каза Бакунин с особен глас, — но моля да се свърши веднъж завинаги с него.

— Краят ми е манастирът — рече Клариса. — Вие сте ме избрали, за да изкупя бащините ми грехове. Добре. Тогава аз ви моля, заведете ме в някой манастир и аз ви се заклевам, че никому не ще кажа за това, което се случи между нас. Тук само за няколко седмици аз бих полудяла и бих се простила с този свят.

— Вие не бива да умрете — рече Бакунин, — но ще живеете далеч от света и вашите родители никога няма да ви видят.

Клариса учудено го погледна с големите си очи.

— Нима в манастира няма да съм достатъчно скрита? Не ви ли стига моята клетва, че аз никога не ще се върна между хората?

Бакунин помисли една минутка.

— Клариса — каза той след малко, — сигурен съм, че ще изпълните клетвата си.

Клариса разтвори ръце и каза:

— Ето гърдите ми, можете всякога да ги прободете, ако не удържа клетвата си.

— За първи път в живота си аз се колебая. Струва ми се, че от днес животът ми взема друго направление. Аз ще ви повярвам, Клариса, макар и да зная, че това ще ми струва главата. Но закълни се, че няма да ни предадеш.

— Заклевам се — рече Клариса.

— Закълни се, че докато си жива, ще криеш името си.

— Заклевам се — отговори Клариса.

— Добре — каза Бакунин. — Аз ще те изведа от този зимник и ще те заведа в манастира „Св. Дева Мария“. Игуменката на тоя манастир ми е добре позната, приятели сме. Аз вярвам, че тя няма да ми откаже да те приеме в манастира. Още тази вечер ще те заведа. Пътят е доста опасен, но няма да можем да отидем с железницата.

Клариса се поклони и от очите й капнаха две сълзи, които намокриха ръката на Бакунин.

Това бяха сълзи на благодарност.

— О — извика тя, — как съм ви благодарна, че няма да бъда закопана в тоя зимник! Всичко, което вие ми причинихте, ви е простено в тази минута.

Бакунин изговори нещо, което и Сам не можа да разбере. Той не можеше повече да се сдържа, затова се обърна и тръгна към вратата.

Като я отвори, видя черен призрак, който се скри зад един сандък в градината.

— Не се крий, Абрахаме. Аз те познах. Разбрах, че пак шпионираш. В друг случай бих те наказал, но сега, понеже ще отведа момичето, ти прощавам.

— Да си кажа право, аз се радвам, че това момиче ще си отиде, защото е най-опасно да криеш тук жив човек, че при това и дъщеря на милионер.

— Значи ти чу името на момичето? — каза Бакунин. — Абрахаме, напомням ти, че сам се осъждаш, ако се излъжеш да кажеш някому името й. Един път ти простих, но втори път няма да го сторя. А как аз наказвам ти може би си чул вече. Евреинът започна да трепери.

— Заклевам се в името на Исака и Якова, че от устата ми не ще излезе нито дума — отговори той.

— Добре — каза Бакунин. — А сега до мръкнало трябва да приготвим два коня, единия ще оседлаеш с женско седло! Разбра ли?

— Разбрах — отговори Марголински, — но за това трябват пари.

— Вземи, ето ти тази кесия — рече Бакунин и му подаде една кесия, пълна със злато.

— Приятелите ти, дето носят откраднатите вещи в Петербург, кога ще тръгнат? И не се стеснявай — каза той, като видя, че евреинът се забърка. — Аз зная това твърде добре.

— Е, като знаете, заповядайте в един часа след полунощ — каза евреинът.

— Добре, ще дойда. Нека конете да бъдат оседлани дотогава, защото ще пътувам с тях.

Като каза това, Бакунин излезе и се скри в съседната улица.

На другия ден, след разговора между Бакунин и евреина, беше приготвен един керван от Петербург за Москва.

Бе нощ, но месечината така осветяваше пътя, че пътниците можеха да вървят спокойно. Мъжете бяха облечени грубо главите си имаха шапки от овчи кожи, а на краката си чизми; всеки от тях носеше по едно малко фенерче. На гърбовете си мъкнеха денкове със стока и оръжие. Повечето носеха пушки, а някои и боздугани.

Между тях, възседнали коне, пътуваха Михаил Бакунин и Клариса.

Клариса беше загърната с камилска кожа, а лицето й бе покрито с гъст воал.

Бакунин носеше скъпо палто. Той постоянно се обръщаше и пипаше една торба, пълна с револвери. Не се чувствуваше добре в това общество и постоянно поглеждаше към Клариса, като същевременно докосваше и оръжията си, като че искаше да се защити от някаква предстояща опасност.

До него вървеше един великан — Голиат, който не беше натоварен със стока, както другия. Това бе водачът на тези юнаци.

На лицето му се четеше решителност, брадата му бе увиснала до гърдите. От време на време той издаваше своите разпоредби.

— Колко дни остават още до Москва? — попита го Бакунин.

— Имаме още два дни и една нощ.

— Познавате ли манастира „Св. Дева Мария“? — попита Бакунин.

— Така, както и кесията си — отвърна той, — защото винаги, когато се връщаме, минаваме покрай него.

— А защо правите това? — попита Бакунин.

— Защото не сме толкова луди да се връщаме по същия път, по който сме дошли; полицията може веднага да узнае и за да я заблудим, за да изгубят следите ни; ние се преобличаме с други дрехи и отиваме в манастира — уж да ни благословят отците, и после минаваме по друг, по-дълъг път.

— Това е твърде умно — каза Бакунин, а в себе си помисли, че в такъв случай няма да има работа с полицията.

— Ще се спрем ли утре някъде?

— Щом се съмне, непременно ще се отбием в един хан, ще престоим там целия ден, а вечерта пак ще продължим пътя.

— Нима не се боите, че ханджията може да ви предаде? — попита Бакунин.

Главатарят се засмя. — Не — каза той, — защото всички, при които се отбиваме, са били от нашия еснаф. — След като каза това, той изтича назад, защото изглеждаше, че ще се случи нещо твърде важно.

Бакунин дръпна машинално юздите на Кларисиния кон и го довлече близо до себе си. После извади един револвер и го зареди. Но скоро се увери, че няма опасност, защото наблизо не се виждаха стражари, а само едно малко момче. То се приближи до главатаря и му предаде писмо. Писмото беше от Марголински. Съобщаваше, че полицията е тръгнала по дирите им и им напомняше да се пазят от нея, защото тя ще мине по шосето.

— Загубени сме тогава — извикаха в един глас всички.

— Не — каза главатарят, — ние трябва да оставим този път и да вървим през гората. Лошото е, че не познавам пътя.

— Има ли някой от вас, който да го познава? — попита главатарят.

Всички мълчаха.

Бакунин се доближи до него и каза:

— Ей, хора, аз познавам този път. Ще ли ми се доверите? Всички изгледаха Бакунин, после се договориха помежду си и главатарят съобщи, че са съгласни Бакунин да бъде водач.

Бакунин удари коня си и застана начело.

Вече нямаше почивка, трябваше денонощно да пътуват, за да се отърват от преследвачите.

Клариса нямаше да издържи на този път, ако не беше на кон. Когато крадците си почиваха, Бакунин сваляше Клариса от коня и я слагаше на мека постеля, за да се поотмори.

Като видяха, че Бакунин търпи същите лишения като тях, те започнаха повече да му се доверяват и да го уважават, особено главатарят.

Седнали край огъня, те често си приказваха за безстрашния Михаил Бакунин — човека, от когото се боеше мало и голямо, — без да знаят, че този, който ги водеше през долини и рътлини, е сам той.

Като ги слушаше, Бакунин се подсмихваше и често си мислеше да им се обади, но се въздържаше да стори това и реши да се разкрие само на главатаря им, и то когато пристигнат в манастира. Но събитията го принудиха да стори това по-рано.

Това се случи вечерта — последната преди пристигането им в Москва.

В далечината се виждаха кубетата на манастира „Св. Дева Мария“ и разбойниците помислиха, че са спасени.

— Един час само, ако се движим бързо — каза Бакунин. — Тогава ще бъдем в Москва.

Всички радостно извикаха.

Скоро обаче денят се обърна на нощ. Пътниците гледаха да са близо един до друг, започнаха да теглят конете си, а Бакунин мъчно разпознаваше пътя.

Неочаквано конят вдигна предните си крака и се изправи като вкаменен.

— Някаква опасност е забелязало животното — рече водачът на „търговците“.

Неочаквано се чу гърмеж и светлина освети мрачния път.

— Това беше пушка — каза Бакунин. — Назад всички, опасност ни заплашва.

Ала вече бе късно.

Последните от дружината се скриха зад скалите. Веднага след това се зачуха няколко гърмежа, после писък. Един от тях падна, а други двама клюмнаха.

Обзе ги отчаяние.

— Ние трябва да се борим, ще продадем скъпо живота си — извика главатарят.

Бакунин пребледня, но скоро се опомни и извика заповеднически:

— Хвърляйте вещите настрана. Няма да ни трябват. Те го послушаха.

— Кой от вас има оръжие?

Десетина излязоха напред с оръжие, а другите — с тоягите си.

— Не ни остава друго, освен сами да си пробием път. Вие — каза той на водача — вземете петима от най-способните и тръгнете напред, гръмнете три пъти и след това атакувайте. Останалите ще бъдат зад нас.

Всичко това беше изпълнено начаса. Бакунин се обърна към Клариса:

— Клариса, трябва да ви съобщя, че се намираме в голяма опасност — всяка минута очакваме смъртта. Не е моя вината, че ни сполетя тази опасност, но давам честната си дума, че куршумът ще пробие първо моите гърди, а после вашите.

— Аз не се боя от смъртта — каза Клариса.

— Може би опасността не е толкова голяма, както ми се стори, но във всеки случай качете се на моя кон, защото той е много бърз.

Започна бой. Повече от двадесет стражари се хвърлиха върху разбойниците. Изведнъж се чу гласът на вожда, който извика: „Огън!“ Пет изстрела свалиха четирима стражари. Сред хората бе и Бакунин, който ги насърчаваше, но напусто бе всичко, тъй като противниците бяха повече. Вождът бе паднал, а от другите бяха останали шестима.

Внезапно конят на Бакунин падна, защото бе ударен в главата. Бакунин вдигна Клариса, която беше в безсъзнание, и започна да бяга с нея. Но усещаше, че силите го напускат.

Притисна момичето до гърдите си и затича към манастира. Изведнъж той чу звъна на манастирските камбани. Само още няколко минути му трябваха, за да стигне до целта си.

Още веднъж напрегна сили и след малко се показа и светлината на манастира. Ето че беше пред вратата на манастира и вдигна ръка, за да дръпне звънеца. След това падна заедно с Клариса пред манастирската врата.